арената. Нека ми излезе насреща с броня и ризница и с всичко друго, що дава смелост на страхливеца. С туй копие съм пробивал по-здрави прегради от три техни бойни щита! Може да ме мислят стар, ама ще видят — макар че съм сам и без деца, кръвта на Хериуърд тече в жилите на Седрик. Ах, Уилфред, Уилфред — възкликна той по-тихо, — да би могъл да обуздаеш неразумната си страст, баща ти нямаше да остане на старини като самотен дъб, разперил изпочупените си голи клони срещу яростта на бурята!
Тази мисъл като че ли превърна раздразнението му в тъга. Той сложи копието на мястото му, седна, наведе поглед надолу и потъна в скръбни мисли.
Внезапното изсвирване на рог изтръгна Седрик от унеса му. На звука на рога отговориха с гръмогласен лай всички кучета в залата и още двадесет-тридесет от други части на сградата. Бяха нужни доста усилия на бялата палка и на прислужниците, за да се смири кучешкият вой.
— Вижте кой е на портата, слуги! — рече Саксонеца, щом шумът утихна достатъчно, за да се чуе гласът му. — Вижте каква вест ни носи този рог — сигурно, че някой е извършил беззаконие или грабителство над земите ни.
Един въоръжен пазач се върна след по-малко от три минути и извести, че абатът Еймър от Жорво и смелият рицар Брайън де Боа Жилбер, командир от храбрия и почтен орден на рицарите-тамплиери, с малка свита, на път за турнира, който ще се състои в други ден в Ашби-де-ла-Зуш, молят за гостоприемство и подслон за една нощ.
— Еймър, абатът Еймър? Брайън де Боа Жилбер? — промърмори Седрик. — И двамата нормани! Но нормани или саксонци — гостоприемството в Ръдъруд е неизменно. Те са добре дошли, щом са решили да спрат тук — още по-хубаво щеше да бъде, ако си бяха продължили по пътя… Но недостойно е да се скъпи човек за храна и подслон за една нощ. Поне в качеството си на гости дори норманите са длъжни да обуздаят нахалството си. Върви, Хъндебърт — каза той на майордома50 си, който стоеше зад него с бяла палка в ръка, — вземи шестима слуги и заведи странниците в стаите за гости. Погрижи се за конете и мулетата им и виж да не липсва нищо на свитата им. Дай им дрехи да се преоблекат, ако е нужно, запали огън и им занеси вода да се измият, и вино и бира. Нареди на готвачите да прибавят набързо каквото могат към вечерята и да я поднесат, щом гостите са готови. Кажи им, Хъндебърт, че Седрик сам би излязъл да ги посрещне, но е дал обет да не слиза повече от три крачки от подиума на тази зала, за да посрещне когото и да било освен лице, в чиито жили тече кръвта на саксонските крале. Върви! Погрижи се да бъдат посрещнати добре, та да не кажат в гордостта си, че простакът саксонец се е изложил като бедняк и скъперник.
Майордомът се отдалечи с неколцина слуги, за да изпълни нарежданията на господаря.
— Абатът Еймър! — повтори Седрик, поглеждайки Освалд. — Ако не се лъжа, той е брат на Джайлз де Молвере, сега господар на Мидълъм.
Освалд кимна почтително.
— Неговият брат владее имението и заграби бащинията на един по-достоен род, рода на Ълфгар от Мидълъм. Но кой нормански лорд не прави същото? Разправят, че игуменът бил весел и безгрижен поп и предпочитал виното и ловджийския рог пред църковните камбани и евангелието. Добре, нека дойде! Ще бъде добре дошъл. А как беше името на тамплиера?
— Брайън де Боа Жилбер.
— Боа Жилбер — повтори Седрик със свойствения си полусърдит, полузамислен тон, придобит от постоянно общуване с подчинени, като си говореше по-скоро сам на себе си, отколкото на околните. — Боа Жилбер? Това име е широко известно и с добро, и с лошо. Казват, че по храброст не отстъпвал на никого в ордена си, но че споделя също така пороците на своите събратя — високомерие, арогантност, жестокост, сладострастие. Бил коравосърдечен мъж и не знаел страх пред нищо небесно. Тъй разправят малцината воини, дошли от Палестина. Е, нали е само за една нощ, и той е добре дошъл. Освалд, отвори бъчвата с най-старото вино, донеси на масата най-хубавата медовина, най-силната бира, най-гъстия черничев сок, най-искрящия сайдер и вина с най-ароматични подправки. Напълни най-големите рогове — тамплиерите и игумените обичат хубави вина, и то повечко. Елгита, кажи на господарката си лейди Роуина, че не настоявам тази вечер тя да слезе в залата при нас, освен ако самата има особено желание да стори това.
— Но тя ще има особено желание да дойде — отвърна Елгита бързо, — защото винаги се интересува да чуе последните вести от Палестина.
Седрик бързо метна раздразнен поглед към опереното момиче. Но Роуина и всичките й приближени се ползваха с особени привилегии и не се бояха от неговия гняв. Той само отвърна:
— Мълчи, момиче! Езикът ти не знае мярка. Предай на господарката си съобщението ми и нека тя да постъпи, както й е угодно. Тук поне потомката на Алфред51 все още царува като принцеса.
Елгита излезе от залата.
— Палестина! — повтори Саксонеца. — Палестина! Колко хора слушат разказите, които ни носят от тази съдбоносна страна разни развратници кръстоносци и лицемери-поклонници! И аз бих попитал, и аз бих искал да узная… и аз бих слушал с разтуптяно сърце приказките, които хитреци скитници измислят, за да спечелят гостоприемството ни… Но не! Този, който прекърши волята ми, не е вече мой син! И аз няма да се интересувам за съдбата му повече, отколкото за съдбата на милиони други, които със знака на кръста на рамо са се юрнали да издевателстват и да проливат кръв под предлог, че изпълняват божията воля!
Той свъси вежди и за момент сведе очи към земята. Когато пак ги повдигна, дверите на края на залата се разтвориха широко и водени от майордома-с бялата палка и четирима слуги с разгорени факли, гостите влязоха.
ГЛАВА IV
Абатът Еймър се бе възползувал от дадената му възможност да се преоблече и бе заменил пътния си костюм с друг, още по-скъп, върху който бе наметнал разкошно везан филон. Освен тежкия златен пръстен с инициал, белег на високия му духовен сан, пръстите му, противно на църковния канон, бяха покрити със скъпоценни камъни. Сандалите му бяха от най-фина испанска кожа, брадата му бе подрязана до най-малкия размер, позволен от ордена, а остриганото му теме бе скрито под скъпа червена везана шапчица.
Видът на рицаря-тамплиер бе също променен и макар с по-малко украса, дрехите му бяха също така скъпи и той бе не по-малко внушителен от другаря си. Вместо ризницата той бе облякъл къса дреха от тъмнолилава коприна, украсена с кожи, а върху нея се спускаше на богати дипли дългата му снежнобяла мантия. На рамото на мантията бе изрязан от черно кадифе осмрвърхият кръст на ордена на тамплиерите. Високата шапка не прихлупваше вече челото му, което сега красяха къси, гъсти, гарвановочерни къдрави коси, близки по цвят на необикновено мургавата му кожа. Нищо не би могло да се сравни с грацията и царствеността на неговата походка и държане, ако нямаше в тях едно подчертано високомерие, придобито
