дружина.
— Глупецът — отговори Уомба, като вдигна парче огризана сланина — ще съумее да издигне крепост срещу мошеника.
— Тихо — прекъсна го Седрик, — ето го.
Въведен без много церемонии и пристъпвайки със страх и колебание и дълбоки смирени поклони, един висок старец, чийто ръст бе доста намалял поради навика постоянно да се кланя, се приближи към долния край на масата. Острите му правилни черти с орлов нос и проницателни черни очи, високо набръчкано чело, дълга посивяла коса и брада биха могли да минат за красиви, ако не носеха характерните белези на една раса, която в онези тъмни времена бе еднакво презирана от лековерния и суеверен прост народ и преследвана от алчните, грабливи благородници и която може би именно поради тази омраза и това преследване бе придобила един национален характер, примесен с доста низки и отблъскващи черти.
Облеклото на евреина, очевидно доста пострадало от бурята, се състоеше от проста надиплена червеникавокафява пелерина върху тъмноморава дреха. Високите му ботуши бяха подплатени с кожа, а на ремъка на кръста му бе затъкнат малък нож и калъф с писмени принадлежности. На главата си имаше особена четвъртита жълта шапка, каквато евреите бяха принудени да носят, за да се отличават от християните, и която той свали смирено още на вратата на залата.
Приемът, оказан на този човек в замъка на Седрик Саксонеца, би могъл да задоволи и най-върлия враг на израилтяните. Самият Седрик студено кимна в отговор на неколкократните поздрави на евреина и му даде знак да седне на долния край на масата, където обаче никой не се помръдна да му стори място. Напротив, докато той минаваше покрай масата, отправил плах, умолителен поглед към всички седнали там, слугите саксонци му обръщаха гръб и продължаваха лакомо да ядат, без да ги е грижа за новия гост. Слугите на абата се прекръстиха с израз на набожен ужас, а дори езичниците сарацини си засукаха мустаците с възмущение, когато Исак се приближи до тях, и сложиха ръце на кинжалите си, сякаш готови да се бранят с най-отчаяни средства, ако се осмели да ги оскверни, като се доближи до тях.
Може би същите подбуди, които бяха подтикнали Седрик да отвори вратите на замъка си за този син на един отритнат народ, щяха да го накарат да настои пред слугите си да приемат Исак по-вежливо. Но в този момент игуменът го бе увлякъл в един много интересен спор за породите и нрава на любимите му хрътки, който не би прекъснал и по много по-важен повод от този, че един евреин щял да си легне гладен. Докато Исак стоеше така отритнат между тези хора, както народът му между другите народи, напразно търсейки гостоприемство и място да седне, поклонникът до огнището се смили над него и му отстъпи мястото си, като каза кратко.
— Старче, моите дрехи са вече сухи и гладът ми утолен, а ти си мокър и гладен.
С тези думи той стъкна загасващите, разпилени в голямото огнище главни, разпали ги, взе от голямата маса една чиния със задушено козе месо, сложи я на масичката, където сам се бе хранил, и без да изчака благодарностите на евреина, се отдалечи към другия край на залата. Дали стори това от нежелание да разговаря с този, към когото бе проявил добрина, или от желание да се доближи до горния край на масата, не знам.
Ако по онова време бе имало художници, годни да изобразят такъв сюжет, мършавата прегърбена фигура на евреина и протегнатите му над огъня премръзнали и разтреперани ръце биха могли да послужат за символично изображение на зимата. След като се постопли, той жадно се обърна към топлата яхния пред себе си и заяде с бързина и охота, които свидетелстваха, че вероятно отдавна не бе вкусвал храна.
Междувременно абатът и Седрик продължаваха да спорят за лов; лейди Роуина разговаряше с една от прислужниците си, а високомерният тамплиер, чийто поглед се спираше ту върху евреина, ту върху саксонската красавица, бе потънал в мисли, които очевидно дълбоко го интересуваха.
— Чудно ми е, достойни Седрик — каза абатът през време на разговора, — защо, колкото и голямо да е предпочитанието ви към вашия мъжествен роден език, вие все пак не приемете по-благосклонно норманофренския поне що се отнася до тайните на горското и ловното изкуство. Сигурен съм, че никой друг език не е така богат на изрази, свързани с лова, и не дава такива възможности на опитния ловец да разказва за веселото си изкуство, както френският.
— Добри ми отче Еймър — отговори саксонецът, — трябва да ви кажа, че аз не държа за тези европейски превземки и че и без тях ми е приятно в гората. Мога да свиря на рога си, макар и да не наричам свирнята му recheate или morte54. Мога да насъсквам кучетата си по плячката, да одера и нарежа убитото животно, без да си служа с новомоден жаргон като curee, arbor, nombles55 и други подобни брътвежи на легендарния сър Тристрам.56
— Френският език — каза тамплиерът, издигайки глас със свойствения си арогантен и авторитетен тон — е не само езикът на лова, но и езикът на любовта и на войната. Той е езикът, с който се печелят сърцата на дамите и се сразяват враговете.
— Изпийте чаша вино с мене, сър тамплиер — рече Седрик, — и напълнете чашата на абата, а аз ще ви върна тридесетина години назад и ще ви разкажа една съвсем друга история. Такъв, какъвто беше тогава Седрик Саксонеца, простите му английски слова не се нуждаеха от гарнитурите на френски трубадури, когато ги шепнеше на ухото на някоя красавица. А бойното поле в Нортъмбърлънд в деня на светото знаме може да разкаже дали саксонският боен зов не се чуваше тъй далеч сред редовете на шотландските войски, както cri de guerre57 на най-храбрия нормански барон. За паметта на храбреците, които се биха там! Пийте с мене, гости мои! — Той изпи чашата си и продължи още по- разпалено: — Да, но този ден се трошаха щитове, стотици знамена се свеждаха над главите на смелите воини, кръвта се лееше като вода и всеки предпочиташе смъртта пред бягството. Един саксонски певец е нарекъл този ден празник на сабите, сборище на орли над плячката им; дрънкането на мечовете по щита и шлема и бойните викове звучали тогава по-радостно от сватбено веселие. Но няма ги вече нашите певци — каза той, — делата ни се губят сред делата на друг един народ, нашият език, самото ни име бързо загива и никой не скърби за него, само един самотен старец… Виночерпецо! Напълни бокалите! За силните в оръжието, сър тамплиер, от който и народ да са и какъвто и език да говорят, които сега най-храбро от всички защитници на кръста се бият в Палестина!
— Не подобава на човек, който носи този знак, да отговори — каза сър Брайън де Боа Жилбер, — но кому, ако не на заклетите закрилници на божи гроб, може да се отреди палмата на първенството измежду всички други бойци за кръста?
— На рицарите хоспиталиери58 — каза абатът. — Аз имам брат в този орден.
— Не отричам славата им — отвърна тамплиерът, — и все пак…
— Мисля, приятелю Седрик — намеси се Уомба, — че ако Ричард Лъвското сърце бе послушал съвета на един глупец, можеше да си седи в къщи при веселите си англичани и да остави да избавят Йерусалим същите тези рицари, които имат най-голяма вина за загубването му.
— Нима в английската армия — запита лейди Роуина — нямаше някои, чиито имена заслужава да се споменат наред с рицарите тамплиери и с рицарите от ордена св. Йоан?
— Простете ми лейди — отвърна Боа Жилбер. — Вярно е, че английският монарх доведе в Палестина една войска от храбреци, които отстъпват по смелост само на онези, чиито гърди са неизменната крепост край тази свещена земя.
— Които не отстъпват пред никого — намеси се поклонникът, който стоеше достатъчно близо, за да чуе разговора, и го следеше с видимо нетърпение. Всички се обърнаха към мястото, откъдето дойде това неочаквано твърдение.
— Казвам — повтори поклонникът с твърд и силен глас, — че английските рицари не отстъпваха по храброст пред никой от тези, които с меча си бранеха светите земи. Казвам, още, че самият крал Ричард с петима свои рицари, след превземането на Сей Джон д’Акър извика на турнир всички, които желаеха да премерят силите си с тях. Аз казвам, че на този ден всеки един от тези рицари се би три пъти и повали по трима противници. Ще прибавя, че седем от противниците им бяха рицари тамплиери, а сър Брайън твърде добре знае, че говоря истината.
Езикът няма думи да опише жестокия израз на ярост, който помрачи още повече мургавото лице на тамплиера. В изблик на смут и гняв разтрепераните му пръсти посегнаха към дръжката на меча и може би се отдръпнаха само при мисълта, че не бива да се върши насилие тук, сред тези хора. Седрик, чиито чувства
