от навика да заповядва, без да среща каквато и да е съпротива.
Зад тези две високопоставени личности вървяха собствените им слуги, а на по-почетно разстояние — и техният водач, в чийто външен вид нямаше нищо особено освен черните поклоннически дрехи. Те представляваха някаква мантия от груб черен вълнен плат, която покриваше цялото тяло. По форма наподобяваше пелерината на съвременните хусари и имаше също такива наметалца над ръцете, които наричаме Sclaveyn или Sclavonian. Груби цървули, вързани с кожени ремъци върху босите му крака, широкопола шапка с нашити по периферията мидени черупки и дълга тояга с железен връх и с палмово клонче на горния край допълваха облеклото на пилигрима. Той скромно влезе в залата след последния от свитата и като видя, че на долния край на масата едва имаше място за слугите на Седрик и на гостите, оттегли се на една пейка почти под едно от големите огнища и започна да си суши дрехите, докато на масата се освободи място или гостоприемният домоуправител се досети да му занесе храна там, където беше седнал.
Седрик стана да посрещне гостите си тържествено и любезно, слезе три стъпки от подиума на залата, направи три крачки и спря да ги дочака да се приближат.
— Съжалявам, преподобни абате — каза той, — че моят обет не ми позволява да отида по-далеч от това място в залата на моите прадеди, за да посрещна дори такива гости като вас и този храбър рицар на светата църква. Но моят майор-дом ви е обяснил причината за привидната ми невежливост. Ще ви помоля също така да ме извините, че ви говоря на родния си език; и ви моля и вие да ми отговаряте на него, ако го познавате достатъчно добре. Ако ли не, аз знам достатъчно нормански, за да ви разбера.
— Обетите — каза абатът — не бива да се нарушават, достойни франклине, или позволете ми по-скоро да кажа, достойни тане, макар че тази титла е вече остаряла. Обетите ни свързват с небето — те са връзките, с които се приковава жертвата за олтара — и затова, както вече казах, не бива да се нарушават, преди светата ни майка църквата да ни освободи от тях. А що се отнася до езика, аз охотно разговарям на този, на който е говорила моята уважавана баба Хилда от Мидълъм, която почина след един живот, почти така свет, ако мога да си позволя да кажа това, както животът на нейната славна съименница Хилда от Уитби, мир на праха й.
Когато игуменът свърши своето любезно слово, спътникът му каза кротко и отсечено:
— Аз винаги говоря френски, езика на крал Ричард и неговите благородници, но знам достатъчно английски, за да се разбирам с жителите на тази страна.
Седрик хвърли на говорещия бърз поглед, пълен с раздразнение, което винаги събуждаше у него всяко сравнение между двата народа. Но като си спомни задълженията си на домакин, той подтисна недоволството си и посочи с ръка на гостите две места близо до себе си, но малко по-надолу на масата, и даде знак да се поднесе вечерята.
Докато слугите се разтичаха да изпълнят заповедта на Седрик, той забеляза свинаря Гърт и другаря му Уомба, които току-що бяха влезли в залата.
— Пратете тези мързеливци тук при мен — каза Саксонеца нетърпеливо. И когато виновниците се приближиха до подиума, той извика: — Защо досега се маехте навън, простаци? Върна ли стадото дома, Гърт, или го остави на крадци и разбойници?
— Стадото е в безопасност, ако ви е угодно, ваша милост — отвърна Гърт.
— Само че не ми е угодно — продължи Седрик, — дето бях принуден два часа да предполагам противното и да седя тук и да кроя как да отмъстя на съседите си за зло, което не са ми сторили. Да знаеш, че следното ти провинение от този вид ще бъде наказано с вериги и тъмница.
Гърт, който познаваше раздразнителния нрав на господаря си, не се опита да се оправдае. Но шутът, възползувайки се от привилегированото си положение на смешник, отговори от името на двамата!
— Право да ти кажа, чичо Седрик, тази вечер не си нито умен, нито разумен.
— Що значи туй, сър? — запита господарят му. — Ще те пратя в къщата на пазача да те подисциплинират малко, ако толкова даваш воля на глупостта си.
— Нека най-напред вашата мъдрост ми отговори — рече Уомба, — справедливо и разумно ли е да се наказва един човек за вината на друг?
— Разбира се, не, глупчо.
— Тогава защо искаш да оковеш във вериги бедния Гърт, чичо, заради вината на кучето му Фангз? Защото кълна ти се, ние не изгубихме нито минута по пътя, след като събрахме стадото, но Фангз успя да го събере едва след като вече бяхме чули вечерните камбани.
— Тогава обеси Фангз — реши Седрик, обръщайки се бързо към свинаря — и си вземи друго куче.
— Да прощаваш, чичо — намеси се пак шутът, — ама и това май не е съвсем справедливо, защото Фангз не е виновен, че е куц и не може лесно да събира стадото. Виновни са тези, дето му отрязаха двата предни нокътя на краката, операция, за която бедното животно едва ли би дало съгласието си, ако му бяха искали мнението.
— А кой се е осмелил да осакати животното, което принадлежи на мой крепостник? — кипна Седрик.
— Ами че кой, старият Хюбърт, ловният пазач на сър Филип де Малвоазен — отвърна Уомба. — Той хванал Фангз, като скитал из гората, и казал, че уж бил гонел елените и нарушавал правата на господаря му, който бил пазител на тази местност.
— Сатаната да порази Малвоазен и пазача му! — отговори Саксонеца. — Аз ще им докажа, че гората е освободена от законите за защита на дивеча, установени от Голямата харта за горите. Но достатъчно по този въпрос! Върви си на мястото, шуте, а ти, Гърт, си намери друго куче и ако пазачът се осмели да го пипне, аз ще му разваля стрелбата. Нека ме прокълнат хората като страхливец, ако не му отрежа показалеца на дясната ръка, тъй че лък да не може да опъне вече! Прося извинение, достойни гости. Тук съм заобиколен от съседи, уважаеми рицарю, които не отстъпват на вашите неверници по светите земи. Но скромната ми вечеря е пред вас — хранете се и нека моето гостоприемство допълни обикновеното ядене.
Сложената на трапезата храна обаче не се нуждаеше от извиненията на домакина. На долната част на масата беше поднесено свинско, сготвено по няколко различни начина, и месо от птици, сърни, кози и зайци, наред с огромни самуни хляб и разни сладкиши от плодове и мед. По-малките диви птици, каквито имаше в изобилие, не се сервираха на подноси, а пажовете и слугите ги подаваха подред на гостите на малки дървени шишчета и всеки си отрязваше от тях, каквото иска. Пред всички високопоставени гости имаше сребърен бокал, а на по-долната маса — големи рогове за пиене.
Тъкмо когато щеше да започне вечерята, майордомът изведнъж вдигна бялата си палка и извика:
— Спрете! Сторете път на лейди Роуина!
Една странична врата на горния край на залата се отвори и лейди Роуина влезе, придружена от четири прислужнички. Седрик, макар и изненадан, и то може би не твърде приятно, че повереницата му е решила да се яви пред обществото в този случай, побърза да я посрещне и да я заведе почтително и тържествено до високия стол отдясно на неговия, отреден за господарката на замъка. Всички станаха, за да я посрещнат. След като отговори на вежливостта им с приветствен жест, тя се приближи грациозно да заеме мястото си. Преди още да беше седнала, тамплиерът пошепна на абата:
— Няма да нося златния ви гердан на турнира. Чианското вино е ваше.
— Нали ви казах? — отвърна абатът. — Но прикрийте възхищението си, франклинът ви наблюдава.
Без да обръща внимание на предупреждението и свикнал да следва само собствените си желания, Брайън де Боа Жилбер не отместваше поглед от саксонската хубавица, която може би му правеше още по- силно впечатление, понеже бе тъй различна от ориенталските принцеси.
Роуина имаше съвършена фигура. Тя беше висока, но не дотолкова, че да прави неприятно впечатление с ръста си. Лицето й бе изящно бяло, но благородно оформената глава и черти му пречеха да изглежда блудкаво, както често се случва при русите красавици. Ясните й сини очи под красиво извити кафяви вежди, достатъчно-подчертани, за да придават характер на челото, бяха сякаш пригодени и да пламват, и да се топят, да заповядват и да молят. Ако по природа кротостта бе по-свойственото изражение на лицето й, то в този случай чувството за превъзходство и постоянно оказваното й всеобщо уважение бяха създали у саксонската благородница един по-горд характер, който се смесваше с дарените й от природата черти и ги видоизменяше. Буйната й светлокестенява коса бе изящно и оригинално сресана на многобройни букли, при което изкуството вероятно бе подпомогнало природата. В къдриците й, които тя носеше спуснати в знак на
