наричаха, които според закона и в духа на английската конституция имаха право да избягнат феодалната тирания. Ако, както ставаше обикновено, те се поставеха под закрилата на някой от дребните крале в своята област, и приемеха някаква феодална длъжност при двора му или пък се задължеха чрез договор за взаимна подкрепа да го подпомагат в начинанията му, те можеха наистина за известно време да си поотдъхнат. Но това ставаше за сметка на тяхната независимост, тъй скъпа за всяко английско сърце, и с известен риск да бъдат въвлечени във всякаква необмислена авантюра, в която можеше да се хвърли честолюбивият им закрилник. От друга страна, големите владетели разполагаха с толкова разнообразни средства за измъчване и подтискане, че никога не им липсваше нито предлог, нито желание да тормозят и преследват чак до смърт по-слабите си съседи, които се опитваха да останат независими, разчитайки, че в тези опасни времена собственото им миролюбиво поведение и законите на страната могат да им бъдат достатъчна защита.
Последиците от завладяването на Англия от норманския херцог Вилхелм37 увеличаваха тиранията на благородниците и страданията на по-низшите слоеве. Четири поколения не бяха успели достатъчно да размесят кръвта на нормани и англосаксонци и да обединят посредством общ език и интереси двата враждуващи народа, единият от които все още бе опиянен от победата, а другият пъшкаше от последиците на поражението. След битката при Хейстингз властта беше изцяло в ръцете на норманските благородници и както ни учи историята, те не знаеха мярка в използуването й. Всички саксонски принцове и благородници с много малко изключения бяха унищожени Или лишени от права. Малък беше броят на тези, които все още притежаваха земя в страната на дедите си, макар и като земевладелци от втори или дори от по-долен ранг. Кралската политика бе да отслабя с всички законни и незаконни средства силата на тази част от населението, която с право смяташе за изпълнена с най- непримирима омраза към победителя. Всички нормански монарси показваха най-подчертано предпочитание към норманските си поданици; законите за лова и други подобни, непознати дотогава на по-мекия и свободолюбив дух на саксонската конституция, легнаха на гърба на поробеното население, за да го накарат още по-силно да почувствува тежестта на наложените му феодални окови. В кралския двор и в замъците на големите благородници, които се мъчеха да подражават на великолепието и тържествеността на двореца, се говореше само норманофренски. В съдилищата се пледираше и присъдите се четяха на същия език. С една дума, френски беше езикът на благородниците, на рицарите и дори на правосъдието, а далеч по-могъщият и изразителен англосаксонски език бе изоставен само на селяците и ратаите, които не познаваха друг. Но необходимостта от сношения между господарите на земята и угнетените низши създания, които я обработваха, постепенно породи един диалект, смесица от френски и англосаксонски, чрез който те можеха взаимно да се разбират. От тази нужда израсна малко по-късно днешният английски език, обединил така сполучливо речта на победителите с речта на победените и обогатен по-късно със заемки от класическите, както и от южноевропейските езици.
Счетох за нужно да опиша това положение на нещата за осветление на обикновения читател, който може би забравя, че макар и никакво историческо събитие като война или въстание да не свидетелства за съществуването на англосаксонците като отделен народ след царуването на Вилхелм Завоевателя, все пак големите национални различия между тях и победителите, споменът за миналото и мисълта за сегашното им унизено положение продължаваха да държат отворени раните, нанесени от Завоевателя чак до царуването на Едуард III38 и да поддържат рязко разграничение между потомците на победителите-нормани и победените саксонци.
Слънцето залязваше над една от тучните поляни на леса, споменат в началото на тази глава. Стотици нискостеблени, клонести дъбове, които може би са били свидетели на походите на стройни редици от римски воини, простираха чворести клони над дебел килим от прекрасна зелена трева. На места измежду дъбовете имаше букове, див чемшир и най-различни други дървета, поникнали тъй нагъсто, че почти не пропускаха хоризонталните лъчи на залязващото слънце. Другаде дъбовете растяха нарядко, така че помежду им се разкриваха далечни простори, които мамят окото и въображението ни си ги представя като пътеки към още по-диви горски самоти. В гъстака червените лъчи на слънцето проникваха с пречупена и избледняла светлина, която огряваше изпочупените клони и обраслите с мъх стволове на дърветата. Но по откритите места те хвърляха ярки петна върху тревата, до която достигаха. Едно доста голямо пространство в средата на поляната някога трябва да е било използвано за молитвени церемонии на друидите39, защото на върха на една могилка с толкова правилна форма, че изглеждаше изкуствена, още се издигаше част от кръгла площадка, настлана с големи груби неодялани камъни. Седем от тях бяха изправени; останалите бяха изместени може би от някой ревностен християнин и лежаха търкулнати близо до някогашното си място и по склона на могилката. Само един голям камък се беше изтърколил чак в подножието и бе препречил пътя на едно поточе, което течеше спокойно и безгласно в полите на възвишението, и само тук, срещайки съпротивата на камъка, забълболваше тихичко.
Две човешки фигури попълваха пейзажа. По вид и облекло те бяха от онези груби селяци, които по него време обитаваха Западния Райдинг на Йоркшър. По-старият имаше суров и неугледен вид. Облеклото му беше най-простото, което можете да си представите — състоеше се от тясна права дреха е ръкави, направена от щавена кожа на някакво животно. Първоначално козината е била оставена по кожата, но сега беше толкова изтъркана, че бе трудно да се познае от какво животно е. Това първобитно одеяние стигаше от шията до коленете и изпълняваше функциите на всяко друго облекло; отворът на врата бе достатъчно широк да мине през него главата и вероятно дрехата се навличаше по този начин като риза или като древна бойна ризница. На краката си носеше цървули, вързани с връзки от свинска кожа, над глезените изкусно увита кожена ивица покриваше прасците му до коленете, които бяха голи като у шотландските планинци. За да прилепва дрехата още по-плътно о тялото, тя бе пристегната на кръста с широк кожен колан с пиринчена тока. От едната страна на токата висеше торбичка, а от другата кози рог с мундщук. На ремъка бе затъкнат един от тези дълги, широки ножове с две остриета и дръжка от еленов рог, които се произвеждат в този край и още тогава се наричали шефилдски ножове. На главата си този мъж не носеше никакво покривало освен собствената си гъста и сплъстена коса, която слънцето бе изгорило до ръждив тъмночервен цвят, рязко противоположен на русата или кехлибарена брада по бузите му. Остава да споменем само още една част от облеклото му, а тя е твърде забележителна, за да я отминем. Това бе един пиринчен пръстен, подобен на кучи гердан, но без отвор, здраво запоен на шията, достатъчно широк, за да не му пречи да диша, но не достатъчно, за да се освободи от него без помощта на пила. На този необикновен гердан бе написано със саксонски букви: „Гърт, син на Беоулф, е роден крепостник на Седрик от Ръдъруд.“
До свинаря, защото такъв беше Гърт, на един от повалените друидски паметници седеше човек, на вид десетина години по-млад, чието облекло, макар и да наподобяваше това на другаря му по кройка, беше от по-хубав материал и по-причудливо. Жакетът му бе боядисан светлолилаво и върху лилавия цвят бяха направени опити да се изпишат разноцветни гротескни орнаменти. Над жакета той носеше късо наметало едва до средата на бедрата. То беше от кърмъзеночервен плат, доста изцапано и подплатено с яркожълто. И тъй като можеше да го мята ту на едното, ту на другото си рамо или когато му скимне, цял да се увие в него, голямата ширина в сравнение с недостатъчната дължина правеше от тази дреха твърде странна пелерина. Човекът носеше на ръцете си тънки сребърни гривни, а на шията пръстен от същия метал с надпис: „Уомба, син на Уитлес40, е крепостник на Седрик от Ръдъруд“. Тази личност носеше цървули като на другаря си, но вместо да бъдат увити в кожени навои, краката му бяха обути в нещо като гамаши — единият червен, другият жълт. Той имаше и шапка с няколко звънчета, на големина колкото звънчетата, които се окачват на шията на ястреб, и те звънтяха, щом си мръднеше главата. И тъй като не стоеше ни минута неподвижен, подрънкването беше почти непрестанно. По ръба на шапката му имаше лента от твърда кожа, с изрязани фигури по горния й край, като корона, а над нея се издигаше островърха дълга торба, която падаше над едното му рамо като старовремска нощна шапчица или като торба за цедене на пелте, или като шапката на модерен хусар. На тази именно част бяха прикрепени — звънчетата. Те, както и формата на шапката и неговото полумалоумно, полулукаво изражение, бяха достатъчно доказателство, че той принадлежи към класата на шутовете или смешниците, които богатите държаха в домовете си, за да разсейват скуката на дългите часове, прекарвани по принуда в къщи. Също като другаря си той носеше торбичка на пояса си, но нямаше нито рог, нито нож, тъй като вероятно считаха, че принадлежи към класа, на която е опасно да се поверява хладно оръжие. Вместо това имаше дървен меч, подобен на меча, с който Арлекино върши чудеса на модерната сцена.
Външният вид на двамата мъже едва ли представляваше толкова очебиен контраст, колкото изразът и
