си, които толкова ме поразиха, когато се запознахме, ако не й беше втълпено, че пренебрегването на приетите в обществото условности е признак едновременно на умствено превъзходство и на увереност в собствената й невинност. Коварният учител навярно бе преследвал собствени цели, когато бе сривал наравно със земята онези укрепления, които сдържаността и предпазливостта издигат около добродетелта. Но тези свои злодеяния и другите си престъпления той отдавна вече е изкупил пред един по-висш съд.
Госпожица Върнън, която с живия си схватлив ум много лесно възприемаше всякакви знания, бе напреднала не само в по-отвлечените науки, но и проявяваше значителни езикови дарби и беше добре запозната с древната и съвременната литература. Да не беше установено, че големите дарования често се развиват най-цялостно без почти никаква чужда помощ, бързината, с която госпожица Върнън напредваше в науката, би изглеждала съвсем невероятна. А това постижение бе още по-необикновено, като се сравни нейната начетеност с пълната й липса на житейски опит. Тя сякаш виждаше и знаеше всичко освен онова, което ставаше около нея. Струва ми се, че именно тази липса на опит и нейната наивност в разсъжденията й върху най-обикновените неща, които представляваха толкова рязка противоположност с общите й познания и голямата й начетеност, придаваха на разговора й неотразимо очарование и приковаваха вниманието към всяка нейна дума или постъпка: изключено бе да предугади човек дали следващата и дума или делата й ще разкрият най-тънка проницателност или безкрайна наивност. Всички, които не са забравили собствените си младежки чувства, могат лесно да преценят каква голяма опасност неизбежно грозеше един впечатлителен младеж на моята възраст при едно близко и постоянно общуване с толкова очарователно и особено интересно същество.
Глава XIV
Животът в Озбълдистън Хол протичаше толкова еднообразно, че едва ли може да се опише. Даяна Върнън и аз прекарвахме голяма част от времето си заедно, отдадени на общите ни занимания; останалите членове на семейството убиваха времето си в спорт и други подходящи за сезона развлечения, в които и ние участвувахме. Чичо ми беше човек на навика и по силата на навика толкова свикна с присъствието ми и начина ми на живот, че общо взето, може да се каже, че по-скоро ме обикна, отколкото ме намрази. Навярно можех още повече да се радвам на неговото благоволение, ако за тази цел бях прибягнал до същите хитрости, които Рашли, използувайки нежеланието на баща си да се занимава със сметки и тям подобни работи, беше успял постепенно да поеме изцяло управлението на имота му. Но макар че с готовност услужвах на чичо си, когато трябваше да се напише нещо или да се направи някоя сметка, колкото пъти изявяваше желание да напише писмо до някой съсед или да уреди сметките си с някой арендатор и въпреки че в такъв смисъл бях по-полезен член на семейството от който да е от синовете му, все пак, не бях готов да услужа на сър Хилдебранд дотам, че да поема изцяло ръководството на неговите работи. Макар добрият баронет да признаваше, че племенникът Франк е сериозен делови момък, той почти винаги добавяше, че Рашли му липсвал много повече, отколкото очаквал.
Тъй като е особено неприятно да живееш в едно семейство и да не бъдеш в добри отношения с някои от членовете му, направих известни усилия да премахна неблагоразположението на някои от братовчедите към мен. Вместо шапката ми със златните ширити започнах да нося жокейско кепе, с което се издигнах в очите им; обяздих едно жребче по начин, който ги накара да гледат по-благосклонно на мен. Един-два баса, уместно загубени в полза на Дикън, и някоя и друга наздравица за Пърси ми осигуриха непринудени и другарски отношения с всички млади господа освен с Торнклиф.
Вече споменах за неприязненото чувство, което този младеж хранеше към мен, а тъй като беше доста по-умен, той имаше и много по-лош характер от братята си. Мрачен, упорит и сприхав, той гледаше на мен като на натрапник в Озбълдистън Хол и следеше със завист и ревност дружбата ми с Даяна Върнън, която по силата на известен семеен договор бе определена за негова съпруга. Едва ли можеше да се каже, че той я обича, без риск да се изопачи значението на думата „любов“; но той гледаше на нея като на нещо, отредено за него, и с прикрито озлобление приемаше една намеса, която не знаеше как да предотврати или да отстрани. На няколко пъти се опитах да се сдобря с Торнклиф, но той отблъскваше тези ми опити с недружелюбието на сърдито голямо куче, което се дърпа и не приема опитите на някой непознат човек да го погали. Ето защо го оставих да се справи, както си знае, с лошото си настроение и повече не се занимавах с него.
Такива бяха отношенията ми със семейството в Озбълдистън Хол. Но трябва да спомена още един от обитателите на този дом, с когото понякога разговарях. Това беше Андрю Феъсървис, градинарят, който (откакто откри, че съм протестант) рядко ме оставяше да мина, без да извади шотландската си кутия с емфие и да ми предложи да си взема една щипка. Този учтив жест бе много изгоден за него по няколко причини. На първо място, това не му струваше нищо, защото аз никога не взимах емфие; и на второ място, това даваше добър повод на Андрю, който не беше от най-работливите, да остави лопатата си за няколко минути. Но най-важното бе, че тези кратки срещи даваха на Андрю възможност да разкаже каквито новини бе насъбрал, или пък да направи някоя сатирична забележка, която му подсказваше северняшкият му хумор.
— Та да ви кажа, сър — ми рече той една вечер, като се постара да придаде на лицето си дълбокомислен израз, — аз ходих в Тринлиноу.
— Е, Андрю, трябва да си научил някоя и друга новина в кръчмата?
— Не, господине. Аз никога не ходя в кръчмата, тоест освен ако някой съсед не ме почерпи по една халба или нещо друго; но да ида там на моя сметка, та това е да си губиш времето и да си пилееш спечелените с труд пари. Но бях слязъл до Тринлиноу, както ви рекох, по една дребна моя работа с Мати Симсън, дето ми бе поискала няколко килограма круши, а в къщи каквото с тях, такова и без тях, и тъкмо сме се разгорещили и се пазарим — когато гледам, кой влиза? Не друг, Пейт Макреди, пътуващият търговец.
— Искаш да кажеш, амбулантният.
— Същият, както ваша милост благоволи да го назове. Но това е много почтен занаят и при това много доходен. Между нашите хора отдавна имаме такива търговци. Пейт ми се пада далечен роднина и много се зарадвах, като се срещнахме.
— И навярно си пийнахте по една бира, нали, Андрю? За бога, говори по-накратко.
— Почакайте малко, почакайте. Вие южняците все бързате, а това е нещо, дето ви засяга и вас, и ще имате търпението да ме изслушате. Бира ли, каква ти бира! Никаква бира не ме почерпи Пейт, ами Мати ни даде на двама ни по една глътка бито мляко и по едно дебело парче овесен сладкиш, кораво и жилаво като парче торф. Къде нашите северняшки палачинки! Та си седнахме и почнахме да си разменяме новини.
— Да щеш още сега да ги разкажеш! Ха, кажи какви ти са новините, ако наистина са интересни, че не мога да стоя тук цяла нощ.
— Е тогава, ако държите да знаете, на лондончаните им е хвръкнала чивията по тая историйка тук на север.
— Хвръкнала чивията? Какво искаш да кажеш?
— Ей на, пощурели са, не са с всичкия си, такава врява се е вдигнала, та няма накъде повече.
— Но какво значи всичко това? Пък какво общо имам аз с тая врява?
