— Хм — каза Андрю с вид на добре осведомен човек, — това е, че цялата врява е заради куфара на онзи човек.
— Чий куфар? Какво искаш да кажеш?
— Е онзи там Морис, дето вика, че го загубил татъка. Но ако тая работа не засяга ваша милост, и мен какво ме засяга… Аз не мога тука да си пропилявам хубавата вечер.
И сякаш обхванат от някакъв пристъп на работливост, Андрю се залови най-усърдно за работа.
Както хитрецът правилно бе предвидил, любопитството ми бе вече раздразнено, а същевременно, понеже не исках да дам вид, че съм особено заинтересован в тази работа, като го разпитвам направо, застанах край него и зачаках, докато му текне пак да подеме разказа си. Андрю продължаваше да копае все тъй усърдно, заговаряше от време на време, но нито дума не обели за новините на г-н Макреди; и аз стоях и го слушах, проклинайки го вътрешно, — но същевременно любопитен да видя докога неговият дух но противоречие ще има надмощие над желанието му да говори по въпроса, който явно бе изцяло завладял ума му.
— Изкопавам тези аспержи и ще засея фасул; не ги щат със свинското им месо, бас държа — много им здраве. А какъв тор ми е дал надзирателят! Би трябвало да бъде пшеничена слама или в най-лош случай овесена, а то — дава ми грахови шлюпки; от тях полза никаква, все едно, че ми дава чакъл. Но ловджията се разпорежда, както си ще, в конюшната и бас държа, че е продал най-хубавата оборска слама. Както и да е, не бива да пропиляваме тази хубава съботна вечер, защото времето е на разваляне, а ако през седмицата има един хубав ден, в неделя обезателно ще вали. Аз обаче не отричам, че ако е рекъл господ, може и да се оправи до понеделник заранта, тогава защо да се трепя толкоз. Ще взема да си отида дома, че ей сега ще забие камбаната за прибиране, по техния си обичай.
И хващайки лопатата с двете си ръце, той съответно я изправи в рова, който копаеше, погледна ме с важния вид на човек, който ще съобщи или прикрие нещо, според както намери за добре, смъкна ръкавите на ризата си и бавно закрачи към дрехата си, която лежеше внимателно сгъната на една пейка наблизо.
„Няма как, ще трябва да изкупя вината си, че прекъснах досадния негодник — си казах аз, — и да отида дори дотам да задоволя господин. Феъсървис, като получа сведенията му при условия, каквито той си избере.“
Тогава се обърнах към него, повишавайки глас:
— Е, Андрю, какви новини ти донесе от Лондон твоят сродник, пътуващият търговец?
— Амбулантният ли искате да кажете, ваша милост? — отвърна Андрю. — Както щете ги наричайте, те са голямо удобство за един край като Нортъмбърланд с толкова малко градчета. Виж, в Шотландия не е така. Вземете например кралството Файф от Бороустоунс до Ийст-нук, цялото е като един град — толкова градчета наредени едно до друго, като плитка лук, с главните си улици, магазинчетата си, не ще и дума, и с пазарите си, със зиданите си каменни къщи и с предни стълби. Че Кърколд е по-дълъг град от който и да е в Англия.
— Не се съмнявам, че това са чудесни градчета — ала ти одеве заговори за лондонските новини, Андрю.
— Да — отвърна той, — но рекох, че ваша милост не държи да ги чуе. Както и да е — продължи той със зловеща усмивка.
— Пейт Макреди разправя, че в Лондон много силно се развълнували в техния парламент, загдето обрали господин Морис — така ли го викаха?
— В Парламента ли, Андрю? Отгде накъде да говорят за това там?
— Тъкмо това попитах и аз — ако ваша милост иска, ще ви предам точните му думи. Не си струва тук да измисля човек някоя лъжа. „Пейт — му думам аз, — какъв е тоя шум, дето са вдигнали лордовете, земевладелците и благородниците в Лондон около този простак и неговия куфар? Когато си имахме шотландски парламент (да ги обеси дяволът, дето ни лишиха от него), хората си седяха чинно и мирно в него и правеха закони за цялата страна и за цялото кралство и съвсем не си пъхаха гагата в неща, дето са за един обикновен мирови съдия. Но аз мисля — казвам му; — че ако някоя градинарка задигне лененото боне на съседката си, веднага биха ги призовали и двете в Парламента в Лондон. Това е почти толкова глупаво — думам му аз, — колкото това, що върши нашият стар глупак, земевладелецът и тъпашките му синове, дето с ловджията си и хайката кучета, и с ловджийските си добичета и роговете по цял ден гонят едно животинче, което, кога го уловят, няма да тежи и три кила.“
— Много право си казал, Андрю — подхвърлих аз в желанието си да го поощря по-скоро да дойде до същината на въпроса. — А какво ти каза Пейт?
— О — рече той, — какво може да се очаква от тия глупаци англичаните със сипаничавите им лица? Но що се отнася до обира, те са си такива, когато почнат да се заяждат витите и торите и да си нанасят побоища като най-долни нехранимайковци. Та станал един човек, па като си развързал езика, казал, че в Северна Англия имало отявлени привърженици на Стюардите (и между нас казано, дип си е така), че едва ли не са се вдигнали на открита борба и че един кралски пратеник бил спрян и обран от разбойници насред пътя, че най-добрите семейства в Нортъмбърланд били зад тая работа, че му взели много злато и много важни книжа; казал, че не можело да се разчита на помощ от правосъдието, защото ограбеният заварил първия мирови съдия, към когото се обърнал, да яде и пие на собствената си трапеза не с други, а с двамата мошеници, които извършили обира; и съдията приел показанията на единия в полза на другия негодник, та даже го пуснал на свобода, а честният човек, дето си изгубил парите, бил принуден да се махне от страната, за да не му се случи нещо по-лошо.
— Възможно ли е такова нещо? — попитах аз.
— Пейт се кълне, че е самата истина, колкото е вярно това, че мярката му е дълга един ярд (а то си е така, като махнеш един инч, за да се изравни с английската мярка). Когато човекът разправил и най-лошото, надигнали се страшни викове да се кажат имената и той веднага съобщил имената на Морис и на чичо ви, и на скуайър Ингълууд, и на други (тук той ме изгледа лукаво). Тогава като змей се надигнал друг един мъжага, който защитил другата страна и попитал дали биха обвинили най-добрите джентълмени в страната само въз основа на клетвата на един отявлен подлец, защото Морис най-скандално бил изхвърлен от армията именно защото дезертирал във Фландрия101. Казал, че е твърде вероятно тази история да е измислена между него и министъра още преди Морис да тръгне от Лондон и че ако биха издали заповед за извършване на обиск, смятал, че ще открият парите не далече от двореца Свети Джеймс102. Е, после домъкнали Морис в парламента, за да чуят какво ще каже той по тая работа, но противниците му така го погнали за неговото бягство и за всичките му предишни безобразия, че според думите на Пейт той бил ни жив, ни умрял; и не успели да изтръгнат от него една смислена дума, толкова се уплашил от разярените им викове. Той ще е някой мекушав, с глава като на замръзнала гулия — ще ги видя аз доколко биха успели да сплашат Андрю Феъсървис да не си каже приказката.
— И как завършила цялата история, Андрю? Приятелят ти успял ли е да научи?
— Ба, научил я! Защото той обикаля нашия край и като знаел, че клиентите му ще полюбопитствуват да чуят тези новини, отложил пътуването си с около една седмица. Всичко тръгнало накриво, като лунна светлина по вода. Онзи, дето подхванал цялата работа, си прибрал рогата и казал, че макар да вярва, че човекът е бил ограбен, признал какво може и да греши в подробностите. Тогава станал другият смелчага, та казал, че му е все едно дали Морис е бил ограбен, или не, стига да не се опетни честта и доброто има на някой джентълмен, особено от Северна Англия. Защото, рекъл той пред всички, аз самият съм северняк. По тяхному това значело — да се обяснят: единият поотстъпил малко, и другият поотстъпил и, току-виж, помирили се. Е, след като Камарата на общините бесняла и се пенявила върху обирането на Морис, докато Им омръзнало, Камарата на лордовете решила да не остане по-назад, и лордовете да си кажат думата. В стария шотландски парламент заседавали заедно, един до друг, и така не ставало нужда да приказват два пъти по една и съща работа. Но лордовете се заловили здравата за нея, гаче за пръв път ставало дума за това. Между впрочем споменали нещо за някой си Камбел, който бил замесен в обира, и че уж Аргайлският херцог му бил дал свидетелство за благонадеждност. Това с право разярило Маккалъм Мор и той станал и треснал с юмрук, и ги загледал всички най-свирепо, и закрещял, за да им се набие хубаво в ушите, че Камбеловци винаги са били мъдри, войнствени и благородни като стария сър Джон Грейм103. Сега, ако ваша милост сте положителен, че нямате никакви роднински връзки с
