взема окончателното си решение, и много ми се ще, докато мога, да се порадвам на откритото поле и на широкото небе наред с другите създания божи. А сега, когато вече изяснихме пасажа от Данте, моля ви се, идете и вижте какво стана с ловците на язовци… Аз имам такова главоболие, че не мога да дойда с вас.
Напуснах библиотеката, но не отидох при ловците. Чувствувах, че трябва да се разходя сам, да се поуспокоя, преди да се срещна отново с Рашли, чиято безкрайна — пресметливост и мошеничество ми бяха разкрити по такъв очебиен начин. У семейство Дюбур (тъй като той бе протестант по вероизповедание) бях чул да се разправя за католически свещеници, които злоупотребявали с приятелство и с гостоприемство и с най-светите обществени връзки, за да задоволят онези страсти, на които техният сан им забранява да се отдават. Но обмислено да се заловиш с възпитанието на едно самотно сираче от благороден произход, и то толкова близко свързано със собственото ти семейство, с подлото намерение в края на краищата да го прелъстиш, както ми разправи самата бъдеща жертва с пламъка на искрено и чисто възмущение, ми се виждаше още по-гнусно от най-грозните истории, които бях чувал в Бордо, и чувствувах, че ще ми е извънредно трудно да се срещна с Рашли и да скрия отвращението, което ми вдъхваше той. А това се налагаше на всяка цена, не само поради загадъчното предупреждение на Даяна, но и защото всъщност нямах никакъв открит повод да се карам с него.
Ето защо реших, доколкото ми е възможно, да отговоря на лицемерието му с еднаква мяра предпазливост, докато живеем заедно в същата къща. А когато дойде времето той да замине за Лондон, реших да предупредя Оуън поне бегло за характера на Рашли, за да бъде нащрек и да може да пази интересите на баща ми. Алчността или амбицията, си мислех аз, може да имат по-голямо обаяние за един ум като този на Рашли, отколкото незаконните удоволствия; енергията му и способността му да се прави, че притежава всички най-добри качества вероятно щяха да му осигурят голямо доверие и нямаше основание да се надява човек, че почтеността и благодарността биха му попречили да злоупотреби с това доверие. Задачата беше доста трудна, особено в моето положение, защото отправените от мен предупреждения биха могли да се изтълкуват като завист към съперника ми или по-скоро към този, който щеше да се радва вместо мен на благоволението на баща ми. Все пак реших, че трябва непременно да съчиня подобно писмо, като оставя на Оуън, по нрав предпазлив и благоразумен човек, да използува сведенията, които му дам за истинския характер на Рашли, както и когато намери за добре. Следователно написах писмо в този дух и го пратих в пощата при първия удобен случай.
Когато срещнах Рашли, стана ясно, че както той, така и аз се държахме на известно разстояние, като и двамата гледахме да избегнем всякакъв повод за стълкновение. Той навярно съзнаваше, че госпожица Върнън ми е дала неблагоприятни сведения за него, макар че не можеше да предположи, че тя е отишла дотам да ми разкрие злодейските му замисли спрямо нея. Ето защо и двамата бяхме много сдържани в разговорите си, които засягаха маловажни безинтересни теми. Впрочем той остана в Озбълдистън Хол само няколко дни, през което време забелязах само две обстоятелства. Първото бе бързият и почти интуитивен начин, по който силният му деен ум схвана и систематизира елементарните принципи, които щяха да му трябват в новата професия, която сега изучаваше най-усилено, като от време на време парадираше с напредъка си, сякаш да ми покаже с каква лекота щеше да поеме бремето, което бях захвърлил поради умора и неспособност да го нося. Другото интересно обстоятелство бе това, че въпреки обидите, които по собствените й обвинения Рашли бе нанесъл на госпожица Върнън, те имаха няколко много дълги частни разговора, макар държането им пред останалите членове на семейството да не беше по-сърдечно от обикновено.
Когато дойде денят на неговото заминаване, баща му се сбогува с него равнодушно, а братята ме с едва сдържана радост на ученици, които се разделят с мъчителя си за известно време и изпитват щастие, което не смеят да покажат. Аз се разделих с него с хладна учтивост. Когато той отиде при госпожица Върнън и се обърна към нея с прощално приветствие, тя се отдръпна с надменно презрителен поглед, но подавайки ръката си, промълви:
— Сбогом, Рашли. Господ да те възнагради за доброто, което си направил, и да ти прости злото, което си замислял.
— Амин, прекрасна моя братовчедке — отговори той с тон на смирена светост, който подхождаше според мен на питомеца от семинарията „Св. Омерс“, — щастлив е онзи, чиито добри намерения са дали плод в добри дела и чиито зли мисли са загинали още в зародиш.
Това бяха прощалните му думи.
— Какъв ненадминат лицемер! — каза госпожица Върнън, обръщайки се към мен, когато вратата се затвори след него. Колко много си прилича, наглед това, което най-много презираме и ненавиждаме, и онова, което най-уважаваме.
Освен поверителното писмо, което счетох за по-благоразумно да пратя по друг начин, по Рашли бях пратил писмо до баща си, както и няколко реда на Оуън. Би било естествено в тези писма да изтъкна на баща си и на приятеля си, че в сегашното си положение не можех да се усъвършенствувам в нищо освен в ловното изкуство; и че има голяма вероятност в обществото на недодялани коняри да забравя всички полезни и изтънчени светски обноски, които съм придобил досега. Също така би било естествено да изразя отвращението и скуката, които можеше да се очаква да изпитвам между хора, отдадени всецяло на лова и на по-унизителни забавления; да се оплача от постоянното пиянство на семейството, у което гостувах, и от това как чичо ми, сър Хилдебранд, едва ли не се обиждаше и много трудно приемаше извиненията ми, когато отказвах да пия. И наистина по този въпрос баща ми, самият краен въздържател, навярно би изпаднал в голяма тревога. Само да бях загатнал за това, той положително щеше да отключи вратите на моя затвор. По този начин той или би съкратил изгнанието ми, или поне би променил местожителството ми.
Да, драги ми Трешъм, имайки пред вид колко неприятен можеше да бъде един продължителен престой в Озбълдистън Хол за младеж на моята възраст и с моите склонности, би било съвсем естествено да изтъкна всички тези несгоди на баща си, за да получа от него разрешение да напусна дома на чичо си. Нищо обаче не мога да твърдя с по-голяма сигурност от това, че в писмата до баща си и до Оуън не споменах нито една дума в този смисъл. Ако Озбълдистън Хол бе Атина в зараждащата се слава на научния й разцвет, обитавана от мъдреци, герои и поети, нямаше да изразя по-малка склонност да го напусна.
Ако у вас е останала капчица младежки жар, Трешъм, вие без всякакво затруднение ще си обясните мълчанието ми върху един толкова очебиен въпрос. Необикновената красота на госпожица Върнън, която тя сякаш едва съзнаваше, романтичното й загадъчно положение, бедите, които я грозяха, мъжеството, с което ги посрещаше, държанието й, по-непристорено, отколкото подобаваше на пола й, с една безкрайна прямота, която, струва ми се, произтичаше от едно безстрашно съзнание за невинността й, и, главно, явното и твърде приятно предпочитание, което тя проявяваше към мен пред всички останали, всичко това способствуваше да събуди най-добрите ми чувства, да възбуди любопитството ми, за раздвижи въображението ми и да задоволи тщеславието ми. Действително, аз не смеех да си призная сам на себе си до каква степен ме поглъщаше интересът ми към госпожица Върнън, нито какво голямо място заемаше тя в мислите ми. Ние четяхме заедно, разхождахме се, яздехме заедно. Заниманията, които бе прекъснала след скарването си с Рашли, тя сега продължи под ръководството на един много по-искрен, макар и далеч не толкова способен учител.
Право да си кажа, аз съвсем не бях подготвен да й помагам в някои много сериозни занимания, които бе започнала с Рашли и които ми се струваха по-подходящи за един богослов, отколкото за една красива жена. Нито пък можех да си представя с каква цел той бе повел Даяна в този мрачен лабиринт на казуистиката, наречена от учените философия, или в също така мъглявите, макар и по-положителни науки, като математиката и астрономията. Освен да го е направил, за а премахне и да обърка в съзнанието й разликата и разграничението между двата пола и да я приучи към тънкостите в логическото мислене, така че да може, когато той намери за добре, да представи погрешното с краските на истината. В този именно дух, макар че при последния случай злите му намерения да бяха още по-очевидни, уроците на Рашли бяха поощрили госпожица Върнън да омаловажава и презира онези условности и общоприети норми на поведение, които ограничават жената в съвременното общество. Вярно е, че тя бе напълно лишена от женско общество и нямаше възможност да научи обикновените правила на благоприлични обноски било от личен пример, било по наставления. Но вродената й скромност и безпогрешното й чувство за това, какво е прието и какво не, бяха толкова силни, че тя, оставена на себе си, не би възприела онази смелост и непреклонност в обноските
