— Съвсем не, Рашли — каза госпожица Върнън, — изпъди от обществото си фалшивото Лицемерие и това много по-добре ще ти осигури свободен достъп до консултациите ни върху класическите книги.
С тези думи тя тръгна към библиотеката и аз я последвах — едва ли не бих казал като престъпник, който отива на заколение. Но струва ми се, че вече съм използувал това сравнение веднъж, ако не дваж. И така, без да правя каквото и да е сравнение, аз я последвах, изпълнен с чувство на неприятно стеснение, от което много ми се искаше да се отърся. Струваше ми се недостойно и унизително да изпитвам такова чувство при такъв случай, тъй като бях дишал европейски въздух достатъчно дълго, за да мисля, че един господин, когото една красива дама избира за свой другар в интимно събеседване, би трябвало да се отличава с лекота в обноските, с галантност и със самоувереността на добре възпитан човек.
Чувствата ми на англичанин обаче надделяха над френското ми възпитание и трябва да съм имал много жалък вид, когато госпожица Върнън, седнала царствено в едно грамадно кресло като съдия, който се готви да чуе важно дело, ми направи знак да седна в един стол срещу нея (което направих съвсем като някой нещастник, когото ще съдят) и започна разговора с тон на горчива ирония.
Глава XIII
— Честна дума, господин Франсис Озбълдистън — каза госпожица Върнън с вида на човек, който се смята в пълното си право да ми отправя иронични упреци, право, което тя използуваше с удоволствие, — вие израствате в очите ни. Не очаквах да открия такива способности у вас. Вчера беше пробно изпитание, тъй да се каже, за да се покажете достоен член на обществото на Озбълдистън Хол. Вие се проявихте като истински майстор.
— Напълно съзнавам, че се държах много невъзпитано, госпожице Върнън, и мога само да кажа за свое оправдание, че бях научил някои неща, които особено много ме развълнуваха. Давам си сметка, че бях нахален и смешен.
— Вие не сте справедлив към себе си — каза безпощадната наставница. — Съдейки по това, което видях, и по неща, които научих впоследствие, е ясно че вие в течение на една само вечер успяхте по най- удачен начин да покажете, че притежавате всички прекрасни качества, с които се отличават братовчедите ви: мекия и щедър нрав на добродушния Рашли, въздържаността на Пърси, несмутимата смелост на Торнклиф, умението на Джон да дресира кучета, склонността на Дикън към басовете — всички тези достойнства, съчетани у един-единствен човек, господин Франсис, и то при избор на подходящия момент, на подходящото място и при подобаващи обстоятелства, достойни за вкуса и мъдростта на умния Уилфред.
— Имайте малко милост, госпожице Върнън — отвърнах аз, защото, да си призная, мъмренето беше толкова строго, колкото заслужавах, особено като се вземе пред вид кой го прави, — моля да ми простите, ако изтъкна обичаите на този дом и на страната като извинение за едно безразсъдство, в което много рядко се провинявам. Аз съвсем не одобрявам това, но самият Шекспир ни уверява, че хубавото вино е добър приятел и че всекиму може да се случи да изпадне под негово влияние.
— Така е, господин Франсис, но той поставя тази възхвала в устата на най-големия негодник, когото перото му е обрисувало. Аз обаче няма да се възползувам от изгодното за мен положение, в което ме поставяте с този цитат, като ви оборя с опровержението, с което жертвата Касио отговаря на изкусителя Яго. Искам само да ви уведомя, че поне един човек със съжаление гледаше как един талантлив и многообещаващ младеж затъва в блатото, в което ежедневно се въргалят обитателите на този дом.
— Аз само си намокрих обувките, уверявам ви, госпожице Върнън, и добих твърде ясна представа за зловонната тиня, за да имам каквото и да е желание да навлизам по-дълбоко в нея.
— Ако сте взели такова решение — отвърна тя, — постъпвате много разумно. Но аз толкова се разтревожих от това, което чух, че вашите грижи изместиха моите собствени. По време на вечерята снощи вие се държахте с мен, като че ли ви е казано нещо, което е развалило мнението ви за мен. Разрешете ми да попитам, какво ви е казано?
Останах втрещен, защото въпросът ми бе зададен с рязката прямота, с която е прието един джентълмен да се обръща към друг, когато незлобливо, но решително иска обяснение по някоя точка от поведението му, без всякакви заобикалки, без отсенките и без описателните изрази, които обикновено съпровождат обяснения между лица от различен пол във висшето общество.
Бях страшно смутен, защото си спомних, че ако бях приел за вярно това, което ми бе казал Рашли, би следвало да съчувствувам на госпожица Върнън, а не да тая към нея такава дребнава неприязън. Пък дори сведенията на Рашли да ми бяха дали и най-доброто извинение за поведението ми, аз пак бих бил крайно затруднен, ако трябваше да й изложа подробно неща, които неизбежно и напълно биха засегнали госпожица Върнън. Тя видя, че се колебая и продължи с малко по-категоричен, но все още умерен и учтив тон:
— Надявам се, господин Озбълдистън не оспорва правото ми да настоявам за това обяснение. Нямам роднина, който да ме защищава. Следователно е съвсем справедливо да ми се даде правото сама да се защищавам.
Опитах се доста неубедително да хвърля вината за грубото си държане върху неразположението си, върху писма от Лондон, пълни с неприятни новини. Тя ме остави да изчерпя докрай извиненията си, докато се оплетох съвсем, и през цялото време ме слушаше с усмивка, която показваше, че съвсем не ми вярваше.
— А сега, господин Франсис, след като изкарахте докрай този пълен с извинения пролог така нескопосно, както се рецитират всички пролози, моля ви, бъдете така добър да вдигнете завесата и да ми представите това, което искам да видя. Накратко казано, кажете ми какво ви разправи Рашли за мен; защото той е главният двигател на събитията в Озбълдистън Хол.
— Но дори да предположим, че има какво да ри разказвам, госпожице Върнън, какво заслужава онзи, който издава тайните на единия съюзник на другия? Самата вие ми казахте, че Рашли остава ваш съюзник, макар вече да не сте приятели.
— По този въпрос нито имам търпение за уклончиви отговори, нито ми е до шеги. Рашли не може — и не би трябвало — да смее да разправя за мен, Даяна Върнън, неща, които да не мога да узная, ако настоявам за това. Ние положително имаме тайни и сме си казвали съвсем поверителни неща. Но това, което ви е разправил, не може да има нищо общо с тях и те нямат никакво отношение към моята личност.
Вече се бях окопитил и бързо реших да не й разкрия това, което Рашли ми бе казал все пак поверително. Имаше нещо недостойно в това да разказвам другиму поверителен разговор: от това добро няма да излезе, си помислих аз, а непременно ще причини болка на госпожица Върнън. За това отговорих много сериозно, че с Рашли Озбълдистън сме имали само един лек несъществен разговор върху положението на семейството в Озбълдистън Хол. Уверих я, че не сме казали нищо, което и най-малко би могло да накърни достойнството й. Като джентълмен, казах, не мога да влизам в повече подробности около един частен разговор.
Тя скочи от стола, възбудена като Камила100 пред сражение:
— Няма да се отървете с тези думи, сър. От вас трябва да чуя по-друг разговор.
