Лицето й се разпали, челото й се зачерви, очите й стрелкаха огън, когато тя продължи:
— Аз искам такова обяснение, каквото една оклеветена жена има право да иска от всеки мъж, който се нарича джентълмен, каквото всяко сиротно създание, без приятели, само в света, без настойник и без закрилник има право да иска от всички хора с по-щастлива съдба, в името на онзи бог, който ги е изпратил на света, за да се радват, а мен — за да страдам. Вие няма да ми откажете или — каза тя, поглеждайки тържествено нагоре — горко ще съжалявате за отказа си, ако има правда на земята или на небето.
Бях просто изумен от нейната разпаленост, но се почувствувах задължен, когато тя ме закле тъй тържествено, да изоставя прекомерната деликатност. Разказах й накратко, но ясно сведенията, които Рашли ми беше дал.
Щом почнах да говоря за това, тя седна и се успокои и колкото пъти се спирах, за да намеря по-смекчен израз, тя все ме прекъсваше с думите:
— Моля, продължавайте, продължавайте. Първата дума, която ви дойде на ума, е най-простата и не може да не е най-добрата. Не се мъчете да щадите чувствата ми, а говорете, както бихте говорили на някое незаинтересовано трето лице.
При такива настойчиви поощрения й казах, не без известно запъване, всичко, което Рашли ми бе разправил за отдавна сключения договор тя да се ожени за един от Озбълдистъновците и за колебанията и трудностите, свързани с нейния избор. Тук на драго сърце бих спрял. Но тя беше достатъчно проницателна, за да долови, че има още нещо неизказано и дори се сети за какво се касае.
— Е, некрасиво е от страна на Рашли да клюкарствува така за мен. Аз съм като момичето от приказката, което още от люлката сгодили за Черната мечка на Норвегия, но което се оплаквало главно за това, че другарките й в училище я наричали булката на Мечока. А освен всичко това Рашли ви е казал нещо за личните си отношения с мен, нали?
— Той действително загатна, че ако да не била мисълта, че измества брат си, сега, като си променя професията, би желал името Рашли да попълни празното място в брачното разрешително наместо името Торнклиф.
— Нима? — отвърна тя. — Значи, прояви такава снизходителност към мен? Това е твърде голяма чест за неговата скромна прислужница Даяна Върнън. А навярно е очаквал тя да примира от радост, ако можеше да стане такава размяна?
— Да си кажа право, той намекна нещо в този дух, дори даде да се разбере нещо повече…
— Какво? Искам да чуя всичко! — възкликна тя бързо.
— Че бил прекъснал интимната ви дружба да не би тя да породи обич, на която свещеническото му звание не би позволило да отвърне.
— Много съм му задължена за неговата загриженост — отговори госпожица Върнън, като всички черти на хубавото й лице издаваха крайното й презрение. Тя се поспря, после продължи с обичайното си спокойствие:
— Много малко чух от вас, което не очаквах да чуя и което не е трябвало да очаквам. Защото, като изключим едно обстоятелство, всичкото отговаря на истината. Но подобно на някои отрови, които са толкова силни, че, както разправят, няколко капки били достатъчни да заразят цял извор, така и в сведенията на Рашли има една лъжа достатъчно силна, за да зарази целия кладенец, в който, казват, живеела истината. Главната и долнопробна лъжа е, че познавайки Рашли, както имам твърде големи основания да го познавам, бих помислила при каквито и да е обстоятелства да споделя съдбата му. Не — продължи тя със скрито вътрешно потръпване, което изразяваше неволен ужас, — всякаква съдба предпочитам пред тази: пияницата, комарджията, грубиянина, ездача, глупака хиляди пъти бих предпочела пред Рашли! На драго сърце бих предпочела манастира, затвора или гроба пред всичките.
Гласът й прозвуча тъжно и напевно, което напълно съвпадаше с необикновената и интересна романтика на положението й. Толкова млада, толкова красива, толкова неопитна, изоставена на себе си и напълно лишена от подкрепата, която жените намират в закрилата на приятелки и дори от нищожната защита, която произтича от възприетото в едно културно общество държание към нежния пол… Едва ли бих си послужил с метафора, ако кажех, че сърцето ми се обливаше в кръв за нея. При това в пренебрежението й към общоприетите светски условности имаше толкова достойнство, в презрението й към лъжата — толкова честност, в начина, по който посрещаше окръжаващите я опасности — толкова твърда решителност, че съжалението ми се примеси с най-искрено възхищение. Тя сякаш беше принцеса, изоставена от поданиците си и лишена от власт, която въпреки това презира обществените норми, създадени за по-нископоставени хора; всред всичките си затруднения тя смело и уверено разчиташе на божията справедливост и на непоколебимата твърдост на собствения си дух.
Понечих да изразя съчувствието и възхищението, които тежкото й положение и високият й дух бяха възбудили у мен, но тя веднага ме накара да млъкна.
— Казах ви на шега — каза тя, — че не обичам комплиментите. Сега ви казвам съвсем сериозно, че не търся съчувствие и че презирам утехата. Каквото ми е минало през главата, съм го изтърпявала. Ще изтърпя и това, което тепърва има да изстрадам, доколкото ми е по силите. Никакви утешителни думи не могат да облекчат товара на роба, който трябва да го носи. Само един човек може да ми помогне, и това е този, който по-скоро реши да ме затрудни още повече — Рашли Озбълдистън. Да! Бе време, когато може би щях да обикна този човек — но велики боже! Защо се мъчеше той да спечели доверието на едно и без това толкова окаяно същество? Защо с такова неуклонно и постоянно усърдие преследваше целта си от година на година, без за миг да почувствува угризение на съвестта или състрадание? Защо целеше той да превърне в отрова храната, с която хранеше ума ми? Милосърдно провидение! Какво бих представлявала аз на този свят и отвъд на небето, духом и телом, ако бих се поддала на хитростите и коварството на такъв обигран мошеник!
Толкова бях поразен от тази картина на вероломно предателство, което ми разкриха думите й, че скочих от стола си и без да съзнавам какво върша, сложих ръката си на дръжката на сабята, готов да напусна стаята, за да издиря човека, върху когото да излея справедливото си възмущение. Задъхана и обръщайки към мен очи, в които най-голямата тревога бе изместила презрението и възмущението, госпожица Върнън се хвърли между мен и вратата на стаята.
— Стойте! — извика тя. — Стойте! Колкото и да е справедливо възмущението ви, вие не знаете и половината от тайните на този страшен затвор.
След това тя огледа тревожно стаята и заговори почти шепнешком:
— Животът му сякаш е омагьосан. Не може да го нападнете, без да изложите на опасност и живота на други хора и без да им навлечете много беди. Да не беше така, в някой момент на висша справедливост животът му би бил застрашен дори от тази слаба ръка. Казах ви — рече тя, като ми направи знак да седна отново, — че не се нуждая от утешител. Сега ви казвам — не се нуждая и от отмъстител.
Механически заех мястото си, размишлявайки върху това, което ми бе казала, припомняйки си също така нещо, което ми бе убягнало в първия изблик на злоба, а именно, че аз нямах никакво право да се обявявам за защитник на госпожица Върнън. Тя помълча, докато се уталожат и нейните, и моите чувства, после се обърна към мен вече по-спокойно:
— Вече ви казах, че Рашли знае една тайна и опасна, и съдбоносна. Макар и да е мошеник, макар и да знае, че го смятам за такъв, не мога открито да скъсам всякакви връзки с него, нито да го предизвикам. Вие, господин Озбълдистън, също така трябва да го понасяте търпеливо, да пресечете хитростите му, като ги посрещнете с благоразумие, а не с насилие, и преди всичко, трябва да отбягвате да стигате до такива спречквания като снощното, което само може да му даде опасно предимство пред вас. Аз реших да ви предупредя и с тази цел поисках от вас тази среща. Но ви доверих повече неща, отколкото бях намислила.
Уверих я, че може да има пълна вяра в мен.
— Не се съмнявам в това — отвърна тя. — В лицето и в държанието ви има нещо, което вдъхва доверие. Нека и занапред бъдем приятели. Няма защо да се опасявате — каза тя засмяна и като леко се изчерви, но говорейки все пак със съвсем непринуден глас, — че в нашия случай приятелството ще се окаже само фиктивно име за едно друго чувство, както казва поетът. По държанието си и по начина на мислене аз по- скоро принадлежа към вашия пол, защото съм отрасла главно между мъже. Освен това още от люлката си съм обречена на монашеско було, затова лесно може да си представите, че не ми е минавало през ума да изпълня омразното условие, което би ми позволило да го махна. Още не е дошло времето, когато трябва да
