успокоителна реч, той ми наля една голяма чаша с ракия, като ме увещаваше да глътна „косъм от кучето, което ме бе ухапало“96.
— Ти не гледай, че се смеят момчетата, племеннико — продължи той. — Те всички щяха да са такива мамини синчета като тебе, ако не бях ги отгледал с чашата и с наздравици.
Общо взето, братовчедите ми не бяха лоши по природа. Те видяха, че съм разстроен от спомена за предишната вечер, и се опитаха, макар и с нескопосно изразена загриженост, да заличат твърде неприятното впечатление, което ми бяха направили. Само Торнклиф изглеждаше мрачен и явно нямаше желание да се одобрим. Този младеж от самото начало не ме хареса; и в редките случаи, когато братята му се стараеха, колкото и несръчно, да ми окажат внимание, само той се държеше настрана. Ако беше вярно — нещо, в което обаче започнах да се съмнявам, — че семейството го счита или че той самият се счита за определения бъдещ съпруг на госпожица Върнън, може да се бе породила у него ревност заради явното предпочитание, което девойката благоволи да покаже към младежа, който в неговите очи можеше да стане опасен съперник.
Най-после влезе и Рашли с погребален израз на лицето си, защото — без съмнение той мислеше за непростителната и срамна обида, която му бях нанесъл. Аз предварително си бях наумил как да се държа при този случай и бях стигнал до убеждението, че истинската чест се състои в това, човек да не се оправдава, а да иска прошка за една обида, която е толкова несъразмерна с предизвикателството, с което бих могъл да се извиня.
Ето защо побързах да отида при Рашли и да му кажа колко дълбоко съжалявам за снощното си необуздано държане.
— Никакви обстоятелства — казах аз — не биха били в състояние да изтръгнат от мен нито едно извинение, ако сам не съзнавах колко неприлично съм се държал.
Изразих надеждата, че братовчед ми ще приеме моите съвсем искрени съжаления и ще вземе пред вид доколко непристойното ми поведение се дължи на извънредно щедрото гостоприемство на Озбълдистън Хол.
— Той ще се сдобри с тебе, момче — каза много сърдечно добрият баронет, — или, ще го вземат дяволите, да не ми е син. Рашли, какво стоиш там като истукан? Ако един джентълмен случайно направи нещо нередно, особено когато е на чашка, той може да ти се извини — повече не може да направи. Служих в Хаунзлоу и се полага да съм по-вещ по тези въпроси на честта. Нито дума повече по този въпрос и ще отидем всички наедно да подгоним язовеца в Бъркънууд-банк.
Вече споменах, че никога не съм виждал човек с лице като това на Рашли. То се отличаваше не само по чертите си, но и по начина, по който се променяше изразът му. По други лица при прехода от скръб към радост или от гняв към задоволство ясно личи един момент преди изразът на надделялото чувство напълно да измести израза на предшествуващото. Настъпва някакво просветляване, както при разсейването на мрака и изгряването на слънцето, когато опънатите мускули се отпускат, помраченият поглед се избистря, челото се изглажда и цялото лице постепенно загубва строгия си вид, става спокойно и светло. По лицето на Рашли не личеше този постепенен преход и то се променяше мигновено, като изразът на едно чувство се заменяше от точно противоположното. С нищо друго не мога да го сравня освен с внезапното сменяне на театрален декор, където при подсвирването на суфльора изчезва една пещера и се появява гора.
При днешния случай тази негова особеност ми направи силно впечатление. Още с влизането си Рашли бе застанал „мрачен като нощ“. Със същото вкаменено лице той изслуша моето извинение и увещанията на баща си. И едва когато сър Хилдебранд престана да говори, изведнъж се разсея облакът и той най-мило и любезно изказа задоволството си от хубавия начин, по който му бях поискал извинение.
— Наистина — каза той — мен самия много лесно ме хваща виното, щом претоваря главата си с повече от обичайните три чаши, затова като честния Касио97 имам съвсем смътна представа за снощната бъркотия — спомням си много неща, но съвсем неясно — някаква разправия, без да знам за какво стана. Й така, драги братовчеде — продължи той, като ми стисна дружелюбно ръката, — можете да си представите с какво облекчение се научавам, че мен ми се пада да приемам, а не да искам извинение — нито дума повече по този въпрос. Много глупаво би било от моя страна да почна да разследвам един случай, когато равносметката, която очаквах да бъде в моя вреда, по толкова неочакван и приятен начин се оказва в моя полза. Вие виждате, господин Озбълдистън, че се упражнявам в употребата на търговския език на Ломбард стрийт98 и че се подготвям за новото си призвание.
Тъкмо се канех да му отговоря и за тази цел вдигнах очи, когато срещнах погледа на госпожица Върнън, която бе влязла в стаята по време на разговора ни, без да я забележи някой, и която го слушаше с най- голям интерес. Смутен и объркан, аз сведох очи и избягах към масата, където се присъединих към отдалите се на закуската си братовчеди.
За да не би да забрави събитията от предния ден, без да извлече от тях практическата поука, чичо ми се възползува от случая да даде на Рашли и на мен най-сериозен съвет да изоставим „бабеш-ките“ си навици, както ги нарече той, и постепенно да привикнем да издържаме на пиене като джентълмени без разпри и чупене на глави. Препоръча ни да си попийваме ежедневно по един литър червено вино, което с помощта на малко мартенска бира и ракия представляваше прилична доза за начинаещ в пияческото изкуство. И като насърчение той ни увери, че познавал много мъже, които били стигнали до нашата възраст, без да изпият и половин литър наведнъж, но които въпреки това, като попаднали в добра компания и следвали добрия й пример, в последствие се числели между най-добрите пиячи-веселяци на времето си и съвсем спокойно, без никакви затруднения, гаврътвали шестте бутилки без побоища, излишни приказки и без да повръщат или да се каят на другия ден.
Колкото и да беше мъдър този съвет и колкото и приятни перспективи да ми обещаваше, аз почти никак не се вслушвах в увещанията на чичо си. Отчасти може би поради това, че колкото пъти вдигах очи от масата, забелязвах вперения в мен поглед на госпожица Върнън, в който, поне така ми се струваше, четях дълбоко съчувствие, примесено със съжаление и недоволство. Започнах да обмислям начин и повод да й дам обяснение и да искам извинение от нея, когато разбрах, че е решена да ми спести труда да искам среща.
— Братовчеде Франсис — каза тя, обръщайки се към мен, както обикновено се обръщаше към другите Озбълдистъновци, макар че аз всъщност нямах основание да бъда наречен неин роднина, — тази сутрин попаднах на един труден пасаж в „La Divina Commedia“99 на Данте. Бихте ли били така добър да минете в библиотеката и да ми помогнете? А когато ми разкриете какво е искал да каже мъглявият флорентинец, ще отидем при другите в Бъркънууд-банк, за да видим дали ще им се отдаде да открият язовеца.
Аз, разбира се, изявих готовността си да я придружа. Рашли предложи да дойде с нас.
— По ме бива — каза той — да проследявам смисъла на Данте през метафорите и сбитите изрази на тази бурна и мрачна поема, отколкото да гоня нещастния, безобиден отшелник от леговището му.
— Прощавай, Рашли — отвърна госпожица Върнън, — но тъй като ти ще заемеш мястото на господин Франсис в кантората, трябва да му отстъпиш грижите за образованието на твоята ученичка в Озбълдистън Хол. Ние обаче ще те повикаме, ако стане нужда, така че не се намръщвай толкова. Освен това срамота е да не разбираш от лов. Какво би направил, ако чичо ни в Крейн Али те попита как се проследява язовец.
— Вярно, Дай, така е — каза сър Хилдебранд с въздишка.
— Съмнявам се дали Рашли ще успее да издържи изпита, когато дойде времето да се проверят знанията му. Тук, където е отгледан, не са му липсвали възможности да научи много полезни неща като братята си, бас държа. Но френските преструвки, книгите, какви ли не нови порядки, ренегатите, пък и хановерианците така са преобразили света, че не мога да позная добрата стара Англия. Я тръгвай с нас, Рашли, да ми носиш ловджийската тояга. Братовчедката ти днес не се нуждае от твоята компания, а не желая да й противоречим. Няма да допусна да се казва, че в Озбълдистън, Хол е имало само една жена и че тя е умряла, защото не сме й угаждали.
Рашли последва баща си, както му бе заповядано, но преди това обаче успя да прошепне на Даяна:
— Предполагм, че от дискретност трябва да доведа със себе си царедворката Етикеция и да почукам, когато се приближа до вратата на библиотеката?
