— Налага се да ви помоля за пръстена с печата — мрачно каза Варни, — за да ми служи като пълномощно пред вашите слуги, ако ми потрябва тяхната помощ.
Лестър свали пръстена с печата, който носеше постоянно, подаде го на Варни със страдалчески израз на лицето и каза шепнешком, но твърдо:
— Върши бързо това, което ще вършиш.
През това време в приемната зала бяха започнали вече да се тревожат и да се учудват на продължителното отсъствие на благородния господар на замъка и затова неговите привърженици си отдъхнаха, когато го видяха да влиза с вид на човек, който е смъкнал тежък товар от плещите си. Лестър вложи много старание, за да изпълни даденото пред Варни обещание, и неговият приближен скоро разбра, че вече не е нужно да играе толкова чуждата на неговия характер роля, с която се бе нагърбил днес, и отново се превърна в мрачен, проницателен и хаплив наблюдател.
Лестър се държеше с Елизабет като човек, който много добре познава както природните й дарби, така и слабите струни в душата й. Той беше достатъчно предпазлив, за да заличи веднага мрачното настроение, което имаше до разговора с Варни, но при общуването с кралицата тази мрачност се смекчаваше, преминавайки в печал, от която се излъчваше нежност. Колкото повече Елизабет в съчувствието си към него го обсипваше с внимание, за да го утеши, толкова повече скръбта на Лестър неусетно се превръщаше в поток от любовни излияния — неуморими, тънки, сладостни и същевременно пълни с най-дълбокото уважение, което един поданик е изразявал някога на своята кралица. Елизабет го слушаше като омагьосана. Нейното властолюбие бе приспано, твърдото й решение да се откаже от семейните вериги и да се посвети единствено на грижата за своя народ започна да се разколебава и звездата на Дъдли отново изгря ярко на придворния хоризонт. Победата на графа над собствената му природа и над съвестта му бе помрачена обаче не само от вътрешната съпротива на поруганите му чувства. Многобройни и най-различни олучки по време на вечерята и на последвалото я представление улучваха болното му място, което дори при най-леко докосване му причиняваше непоносима болка.
След свършването на вечерята например, когато придворните се бяха събрали в парадната зала в очакване на внушителното представление с маски, определено за тази вечер, кралицата неочаквано прекъсна разпаленото сражение по остроумие, което граф Лестър водеше срещу лорд Уилоуби, Роли и неколцина други придворни, и каза:
— Милорд, ние ще ви обвиним в държавна измяна, ако продължавате да се опитвате да ни уморите от смях. Но ето че иде човекът, който дори сред най-голямото веселие ни навява печални мисли — нашият учен лекар Мастърс. Той навярно ни носи новини за тази нещастна молителка, лейди Варни. Не, милорд, няма да ви освободим, защото това е спор между съпрузи, а ние нямаме достатъчно опит, за да го решим без помощта на добри съвети. Е, Мастърс, кажи, какво мислиш за избягалата невяста?
Когато кралицата се обърна към Лестър, усмивката му замръзна на устните, сякаш бе изсечена от длетото на Микеланджело или на Чинтри158, и той изслуша съобщението на лекаря с този застинал израз на лицето.
— Ваше величество — започна придворният лекар Мастърс, — както и преди, лейди Варни се е затворила в себе си и не желае да разговаря с мен за своето здраве. Тя твърди упорито, че скоро ще обясни във ваше присъствие всички причини за поведението си и че няма да отговаря на въпросите на по- нискостоящи лица.
— Не, не, пази боже! — извика кралицата. — Вече страдахме достатъчно от недоразуменията и свадите, които сякаш следват по петите тази нещастна побъркана. Нали, милорд? — добави тя, като се обърна към Лестър с поглед, излъчващ нежност и дори разкаяние за утринната кавга. Лестър направи усилие да се овладее и се поклони ниско с израз на мълчаливо съгласие, но колкото и да желаеше това, не намери сили да го потвърди с думи.
— Вие сте злопаметен, милорд — каза кралицата, — но ние ще намерим време и място, за да ви накажем. Нека се върнем обаче към смутителката на нашето веселие, към лейди Варни. Какво ще кажеш за нейното здраве, Мастърс.
— Както вече казах, ваше величество — отговори Мастърс, — тя се е затворила в себе си и отказва да отговаря на въпросите на лекаря и да се подчинява на неговите нареждания. Предполагам, че страда от смущения в мозъка, които аз съм по-склонен да нарека hypochondria159, отколкото phrenesis160. Мисля, че ще е най- добре да бъде поверена на грижите на съпруга й и да бъде отведена у дома, по-далеч от тази маскарадна бъркотия, която тревожи слабия й ум и й рисува най-фантастични образи. От време на време прави намеци, от които се разбира, че се мисли за някаква преоблечена важна личност — графиня или принцеса може би. Този вид болни често имат подобни халюцинации.
— В такъв случай — каза кралицата — трябва да бъде отведена оттук колкото е възможно по-скоро. Нека Варни се погрижи за нея — по най-човечен начин, разбира се, — но веднага да освободи замъка от присъствието й. Готова съм да се обзаложа, че тя скоро ще си въобрази, че е господарка на Кенилуърт. Все пак тъжно е, че такова красиво тяло крие тежко болен ум. Какво ще кажете вие, милорд?
— Наистина е тъжно — каза графът, произнасяйки думите като заучен урок.
— Но може би вие не сте съгласен с нашето мнение за нейната красота? — попита Елизабет. — Ние познаваме мъже, които предпочитат по-внушителни фигури — жени, подобни на Юнона, — а не такива немощни и крехки създания с клюмнали главички, като цвета на прекършена лилия. Да, милорд, мъжете са тирани. Те повече ценят опиянението от борбата, отколкото леката победа и обичат по-силно жените, които им оказват съпротива, както смелият воин предпочита да срещне силен враг. Аз съм съгласна с вас, Рътланд, че ако лорд Лестър се бе оженил за такава изписана восъчна кукла, той би пожелал смъртта й, преди да е изтекъл меденият месец.
Погледът, с който кралицата придружи тези думи, бе толкова красноречив, че макар сърцето на графа да се бунтуваше срещу тази крещяща несправедливост, той намери сили да прошепне, че любовта на Лестър е по-скромна, отколкото предполага нейно величество, защото си е избрала място, където той никога няма да заповядва, а винаги ще трябва само да се подчинява.
Кралицата се изчерви и му заповяда да млъкне, но изразът на лицето й бе такъв, сякаш тя очакваше графът да не се подчини на заповедта й. За щастие в този миг фанфари и литаври известиха за влизането на маските и избавиха по този начин Лестър от необходимостта да се преструва и от напрежението, предизвикано от двойната му игра.
Влезлите маски представляваха четири отделни групи, които вървяха на малко разстояние една от друга. Всяка група, съставена от шест основни фигури и от шест факлоносци, изобразяваше една от различните народности, населявали Англия през различни епохи.
Първи влязоха коренните жители на страната — бритите. Начело крачеха двама древни друиди — в ръцете си те носеха клончета имел, а побелелите им коси бяха украсени с венци от дъбови листа. След тях вървяха два барда. Те носеха арфи и от време на време докосваха струните и изпълняваха отделни куплети от старинния химн в чест на Белос161, т.е. на Слънцето. Бритите бяха подбрани сред най-едрите и яки юначаги от хората на Лестър. Към маските им бяха прикрепени дълги рунтави коси и бради; дрехите им бяха направени от вълчи и мечи кожи, а под тях носеха опънато по тялото копринено трико с телесен цвят, върху което бяха нарисувани фантастични изображения на небесни светила, животни и други предмети — нещо, което ги приближаваше до татуираните ни прадеди, върху чиято независимост първи бяха вдигнали ръка римляните.
После пред отбраното общество се появиха чедата на Рим, които бяха победили и цивилизовали бритите. Ръководителят на представлението се бе постарал да възпроизведе точно военното облекло и въоръжението на този славен народ: висок шлем, лек, но як щит и къс двуостър меч, с чиято помощ те бяха завладели целия свят.
Третата група представяше саксите. Те бяха облечени с мечи кожи — като ония, които на времето са били донесли със себе си от германските гори — и държаха в ръце страшните бойни брадви, предизвикали някога ужас в цяла Британия. Пред тях вървяха двама скалди162 и възпяваха Один163.
Последни влязоха благородните нормани с ризници и стоманени шлемове, с пълно рицарско снаряжение. Начело вървяха двама певци, които възпяваха войната и любовта.
Четирите групи влизаха в огромната зала в съвършен ред, през малки промеждутъци от време,
