достатъчни, за да могат зрителите да задоволят любопитството си и да разгледат добре всяка група, преди да влезе следващата. После всички — за да ги огледат отвсякъде още веднъж — обиколиха в кръг залата под звуците на орган, тръби, обои и клавесини от домашния оркестър на лорд Лестър. Накрая факлоносците застанаха в редица зад тях, а четирите групи се разположиха в двата края на залата — римляните срещу бритите и саксите срещу норманите. Противниците се гледаха втренчено — отначало с учудване, а сетне с омраза, която те започнаха да изразяват със заплашителни жестове. От галерията прозвучаха бойни фанфари и това сякаш бе знак за всички участници в представлението да извадят мечовете си от ножниците и да тръгнат — група срещу група — с отмерени крачки, които наподобяваха някакъв старинен военен танц. Отекнаха ударите на мечове, срещнали противникови щитове, разнесе се звънтене на кръстосани остриета. Въпреки че на пръв поглед движението на групите изглеждаше хаотично, то се извършваше всъщност по строго определен ред и представляваше много ефектно зрелище. Те се срещаха и се разминаваха, смесваха се и под звуците на музиката отново се връщаха на първоначалните си места.
В този символичен танц бяха представени сраженията, които са се водили между различните народности, населявали някога Британия.
След редица сложни маневри, които доставиха голямо удоволствие на зрителите, накрая прозвуча мощен звук на тръба, който сякаш призоваваше за битка или известяваше за спечелена победа. Войниците веднага прекъснаха пантомимическото си сражение и се събраха около своите вождове или представители, очаквайки — може би с не по-малко любопитство, отколкото зрителите — да видят какво ще стане по- нататък.
Вратите на залата се разтвориха широко и влезе не някой друг, а самият всемогъщ магьосник Мерлин, облечен във фантастичен костюм, който напълно подхождаше на неговия мистичен произход и на магическата му сила. Около него скачаха и лудуваха голям брой странни същества, които всъщност изобразяваха духовете, изпълнители на неговите заповеди. Зрелището предизвика такъв интерес сред слугите и останалите низши служители в замъка, че мнозина от тях, забравили дори за необходимата почтителност към кралицата, нахълтаха в залата.
Забелязал, че стражата не е в състояние да се справи с тълпата и да осигури спокойствие на кралицата, Лестър стана и сам тръгна към края на залата, но Елизабет, следвайки своята постоянна благосклонност към обикновените хора, го помоли да им позволи да останат и да видят представлението. Графът използува като предлог нейната молба и тръгна да я изпълни, а всъщност бе доволен, че ще остане сам и поне за миг ще се спаси от страшната необходимост да крие под маската на веселото настроение и галантността непоносимите мъки, които му причиняваха срамът, яростта, угризенията на съвестта и жаждата за отмъщение. Само с един поглед и един заповеднически жест той въведе ред в края на залата, но вместо веднага да се върне при кралицата, гой се загърна с плаща си, смеси се с тълпата и започна да наблюдава представлението като обикновен зрител.
Мерлин застана в средата на залата, с едно махване на вълшебния си жезъл събра около себе си представителите на воюващите групи и им съобщи в мерена реч, че сега господар на остров Британия е кралицата-девственица, пред която по волята на съдбата те трябва да положат клетва. Нека тя разгледа техните претенции и реши от коя народност водят началото си днешните жители на страната, щастливите поданици на тази господарка-ангел.
В изпълнение на тази заповед всички групи под звуците на тържествена музика преминаха в церемониален марш пред Елизабет и всяка група изразяваше верноподаническите си чувства в съответствие с обичаите на народността, която изобразяваше. Кралицата им отговаряше с оная сърдечна благосклонност, която отличаваше цялото й поведение след пристигането й в Кенилуърт. След марша представителите на четирите групи изложиха пред нея своите аргументи в полза на превъзходството си над останалите. Като изслуша всички, кралицата отвърна милостиво:
— Ние съжаляваме, че не сме достатъчно подготвени, за да решим спорния въпрос, който ни предложи на вниманието знаменитият Мерлин. Струва ни се обаче, че нито една от тези достойни и славни народности няма основание да иска да бъде предпочетена пред другите, защото всички са допринесли за появата на днешния англичанин, който сигурно е наследил от всяка от тях някоя добра черта на своя характер. От древния брит например той е взел неговия смел и непоколебим свободен дух; от римлянина — издръжливостта и смелостта в боя, както и любовта към изкуствата и културата в мирно време; от сакса — мъдрите и справедливи закони, а от сърцатия норман — честолюбието, галантността и благородния стремеж към слава.
Мерлин охотно се съгласи, че тъкмо съчетанието на тези благородни качества прави от англичаните истински образец на съвършенството и че само благодарение на това те до известна степен са достойни за благополучието, на което се радват под мъдрото ръководство на Елизабет Английска.
Отново прозвуча музика и групите заедно с Мерлин и неговите спътници тръгнаха към изхода на препълнената зала. В този момент Лестър, който — както вече казахме — се бе смесил с тълпата, усети как някой го дръпна леко за плаща и прошепна на ухото му:
— Милорд, трябва да поговоря с вас незабавно.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ОСМА
Що става с мен? От всеки шум се стряскам.
„Трябва да поговоря с вас.“ В тези думи нямаше нищо особено, но лорд Лестър бе в такова напрегнато и трескаво състояние на духа, при което и най-обикновените явления изглеждат изпълнени със страшен смисъл. Той бързо се обърна, за да види кой му говори. Външността на този човек не беше забележителна с нищо. Той носеше черна копринена горна дреха и къс плащ, а лицето му бе скрито от черна маска. Той явно бе влязъл в залата заедно с маските от обкръжението на Мерлин, но не беше облечен така фантастично като по-голямата част от тях.
— Кой сте вие и какво желаете от мен? — попита Лестър и с това, без да иска, издаде объркването си.
— Нищо лошо, милорд — отвърна маската. — Ако разберете правилно моите намерения, ще видите, че аз ви желая само доброто, но все пак бих предпочел да разговаряме на по-тихо място.
— Не мога да разговарям с непознати — каза троснато Лестър, без сам да може да разбере защо се страхува от искането на непознатия. — Тези, които познавам, биха могли да изберат по-подходящо време за разговор с мен. — Той искаше да си тръгне веднага, но маската го задържа.
— Тези, които говорят за неща, засягащи честта ви, имат право да разполагат с част от вашето време. С каквото и да сте зает, вие сте длъжен да ги изслушате.
— Какво? Моята чест? Кой се осмелява да я поставя под съмнение? — извика Лестър.
— Единствено вашето поведение може да даде повод за такова съмнение и тъкмо затова аз искам да поговоря с вас.
— Вие сте нахалник и злоупотребявате със законите на гостоприемството, които не ми позволяват да ви накажа. Настоявам да кажете името си!
— Едмънд Тресилиан от Корнуол — отвърна маската. — Аз бях обвързан с обещание да мълча в продължение на двайсет и четири часа. Този срок изтече, вече мога да говоря и аз считам за свой дълг да се обърна най-напред към вас.
Лестър трепна от изненада, като чу омразното име на човека, когото той считаше виновник за тежкото оскърбление, което му бе нанесено. Той сякаш се вцепени, но в следващия миг го обзе такава бясна жажда за отмъщение, каквато може да изпитва само пътникът в пустинята при мисълта за планински поток. Разумът и самообладанието все пак надделяха и той успя да се въздържи да не прониже веднага сърцето на този нахалник, който — след като му бе причинил толкова страдания — бе дръзнал да се обърне към него с такава нагла и твърда увереност. Решил да потисне възбудата си, за да вникне в същината на намеренията
