На следващия ден на Елизабет и на придворните бе предложено ново развлечение — храбрите жители на Ковънтри се бяха наели да представят битката между англичаните и датчаните, така както е описана тя в старинните летописи и хроники, запазени и досега в техния древен град. Една част от гражданите играеха сакси, а другата — датчани, и чрез недодялани стихове и доста яки удари представяха борбата между тези два войнствени народа и достойната за амазонките храброст на английските жени, които според легендата взели най-голямото участие в избиването на датчаните в деня на Хоктайд164 през лято господне 1012.
От най-дълбока древност тези представления са били любима забава на жителите на Ковънтри, но били забранени благодарение на усилията на някои пастори-пуритани, които имали голямо влияние върху градските магистратори. Гражданите на Ковънтри обаче се бяха обърнали към Елизабет с молба да им разреши да възобновят представленията и да им окаже чест с присъствието си. Въпросът бе обсъден в Малкия съвет, който обикновено придружаваше Елизабет, за да могат да се решат текущите дела. Въпреки че бе срещнала противодействие от страна на по-строгите членове на съвета, молбата бе приета благосклонно от Елизабет. Кралицата каза, че подобни представления въздействат върху умовете на някои хора, които — ако бъдат лишени от зрелища — ще потърсят не толкова невинни развлечения. А за духовниците трябва да се каже — бе добавила тя, — че макар да заслужават похвала за своята ученост и благочестие, те прекалено строго надзирават паството си. И тъй — представлението бе разрешено.
След утринната закуска, която мистър Лейнъм нарича „божествена“, най-изтъкнатите придворни придружиха нейно величество до Галерията, за да наблюдават приближаването на противниците — англичаните и датчаните. По даден знак вратата на ловния парк се разтвори широко и през нея минаха пехотата и конницата. Най-тщеславните граждани и йомени се бяха докарали с някакви фантастични дрехи, за да изразят рицарската същност на двата народа. За да не се допуснат нещастни случаи, им бяха забранили да използуват истински коне и те трябваше да прибягнат до дървените пръчки с конски глави, които още от най-стари времена са доставяли най-голямо удоволствие при танца морис165, пък и досега се използуват на сцената — например при внушителното сражение във финала на трагедията на мистър Бейе166. Не по-малко странни бяха и дрехите на пехотинците. Това представление бе всъщност една пародия или бурлеска на тържествените сцени, разигравани до тоя момент предимно от благородници, които се стараеха, доколкото им позволяваха възможностите и знанията, да предадат точно характера на изобразяваните лица. „Хоктайд“ беше съвсем друго нещо, тъй като участниците з него — хора от по-низш произход — със своите костюми и с маниерите си го правеха още по-смешно и нелепо. Нямаме възможност и време да описваме смехотворната им войска и оръжието й — страшно наистина, но съставено главно от колове вместо копия и здрави тояги вместо шпаги. За да се защищават от ударите и конниците и пехотинците носеха здрави шлемове и държаха в ръце малки кръгли щитове от дебела кожа.
Капитан Кокс — оня прочут шегобиец от Ковънтри, чиято колекция от балади, алманаси и долнопробни разкази, подвързани с кожа и пристегнати за по-голяма сигурност с канап, и до днес буди завист у всеки антиквар — бе ръководител на това представление. Той препускаше юнашки, яхнал пръчката с конска глава, начело на английската войска, и — както твърди Лейнъм — с гордия си вид и с широкото размахване на меча наподобяваше опитен войн, сражаващ се при обсадата на Болоня под знамената на бащата на кралицата, страшния крал Хенри. С правото си на главнокомандуващ капитанът излезе пръв на арената. Начело на своите войници, гой мина край кралицата, поклони се и целуна дръжката на меча си и направи такъв скок, какъвто едва ли някой е правил някога с двуног кон — пръчката с конска глава. После отведе своите конници и пехотинци на срещуположния край на арената и зачака появата на противника.
Не се наложи да чака дълго, тъй като датските конници и пехотинци — които не отстъпваха на английските нито по брой, нито по смелост, нито по необичайност на въоръжението — скоро се появиха отсреща. Напред вървяха музиканти и свиреха на гайда, символизирайки своята северна страна, а водач им бе един всепризнат майстор на отбраната, който отстъпваше във военното изкуство може би само на капитан Кокс. В ролята си на нашественици датчаните заеха място под Галерията срещу кулата Мортимър и когато се приготвиха напълно, бе даден сигнал за настъпление.
Първото сблъскване на противниците бе сдържано, тъй като всяка от страните се страхуваше да не я изтласкат в езерото. Постепенно обаче започнаха да прииждат подкрепления и от обикновена схватка сблъскването се превърна в истинска битка. Както разказва и мистър Лейнъм, англичаните и датчаните връхлитаха един срещу друг като пламнали от ревност овни и се сблъскваха така яростно, че ту единият, ту другият от противниците се принуждаваше да отстъпи под страхотния грохот от ударите на тоягите върху щитовете. Накрая се случи и това, от което най-много се страхуваха по-опитните воини, участващи в битката: парапетът по края на моста, който бе доста слабо укрепен — може би нарочно, — в един момент рухна под напора на сражаващите се и това стана причина разпалената храброст на мнозина воини да бъде охладена чувствително. Някои от тях не умееха да плуват, а тези, които умееха, бяха затруднени от кожените и картонени доспехи, тъй че цялата история можеше да завърши доста зле. Всичко обаче беше предвидено — наблизо имаше няколко лодки, които приемаха злополучните бойци и ги откарваха на сушата. Измръзнали и разстроени, те се утешаваха с гореща бира и спиртни напитки, които им се поднасяха щедро, и не проявяваха никакво желание да продължат участието си в тази отчаяна битка.
Капитан Кокс, образцовият антиквар, на два пъти направи заедно с „коня си“ опасни скокове от моста в езерото. Това бе не по-малък подвиг от подвизите, на който и да е от знаменитите герои па рицарските романи (прочетени от него в съкратени издания) като Амадис, Белианис, Бевис или нашия Гай от Уорик; но единствен той и след двете несполуки се втурваше отново в самия център на боя. От него и от „коня му“ се лееше вода, но с примера си и с гръмогласните си заповеди той на два пъти повдигна сломения боен дух на англичаните и най-сетне над нашествениците-датчани бе удържана пълна и категорична победа, както го изискваха справедливостта и здравият смисъл. С пълно основание той бе увековечен от перото на Бен Джонсън, който — петдесет години по-късно — счита, че представлението в Кенилуърт е олицетворено най-ярко от духа на капитан Кокс, яхнал своя страшен дървен кон.
Читателят може да си помисли, че това грубо и примитивно зрелище не би могло да се хареса на Елизабет, под чието управление изящната литература разцъфтя отново, дворът й се прочу със своя вкус и изтънченост, а нейният Държавен съвет — с мъдростта и силата на духа си. Може би Елизабет искаше от политически съображения да прояви интерес към забавленията на народа или пък у нея бе заговорил духът на Хенри, но тя се смя от сърце на карикатурното изображение на рицарството в представлението на жителите на Ковънтри. Тя повика при себе си граф Съсекс и лорд Хъндсън — очевидно с желание да възмезди първия за продължителните и интимни разговори, с които бе удостоила граф Лестър — и заговори с него за зрелището, което сигурно допадаше повече на вкуса му, отколкото представленията, посветени на древността и митологията. Щом видя, че кралицата иска да се посмее и пошегува в компанията на своите военачалници, Лестър веднага използува дългоочакваната възможност да се оттегли. Моментът бе избран много сполучливо, тъй като всички придворни решиха, че неговото оттегляне е кавалерски жест, че графът очевидно иска да даде възможност на своя съперник да поговори спокойно с кралицата, вместо да злоупотребява с правото си на домакин и да не допуска никого до Елизабет.
Лестър обаче съвсем не мислеше за любезни жестове. След като се увери, че кралицата е увлечена от разговора си със Съсекс и Хънсдън, зад които стоеше сър Николас Блънт и се хилеше с отворена уста при всяка тяхна дума, той направи знак на Тресилиан, който го следеше отдалече, както се бяха уговорили, и тръгна към ловния парк, като си пробиваше път през тълпата обикновени зрители, наблюдаващи със зяпнали уста битката между англичаните и датчаните, Измъкнал се от навалицата — което съвсем не беше лесно, — графът се обърна, за да види дали Тресилиан го следва, и след като се убеди, че той също е успял да си пробие път, тръгна към зеления жив плет, където го очакваше слуга с два оседлани коня. Лестър възседна единия и посочи другия на Тресилиан, който се подчини, без да каже нито дума.
Лестър пришпори коня си и препусна, без да спира и без да се обръща, докато не стигна до едно усамотено място, заобиколено с дъбове, на около миля от замъка, точно обратно на посоката, към която бяха устремени любопитните зрители. Той слезе, привърза коня към едно дърво и с думите: „Тук никой няма
