тропнал самият Хенри, — вие знаехте ли за тази чудесна история? Съучастник ли сте в насочената срещу нас измама? С ваше благоволение ли ние извършихме несправедливост?
Тресилиан падна на колене пред кралицата, защото разбираше, че в този момент всеки опит да се оправдае би могъл да се обърне срещу него.
— Какво, онемяхте ли? — продължи тя. — Вие сте знаели всичко. Кажете, знаехте ли, или не?
— Не, милостива господарко, аз не знаех, че тази нещастна жена е графиня Лестър.
— И никой няма да я знае под това име! — извика Елизабет.
— По дяволите! Графиня Лестър! Пък аз казвам — мисис Еми Дъдли, и ще бъде добре, ако не се наложи да се нарича вдовица на предателя Робърт Дъдли.
— Господарко — прошепна Лестър, — правете с мен каквото искате, но не се сърдете на този джентълмен, той в нищо не е виновен пред вас.
— И вие мислите, че ще подобрите положението му с вашето застъпничество — изкрещя кралицата, като остави бавно изправящия се Тресилиан и се нахвърли на Лестър, който все още бе на колене, — застъпничество на двоен измамник и вероломен клетвопрестъпник! Вашата подлост ме направи смешна в очите на моите поданици! Аз се ненавиждам сама! Аз съм готова да изтръгна очите си заради тяхната слепота!
Най-сетне Бърли се осмели да я прекъсне.
— Господарко — каза той, — спомнете си, че сте кралица, кралица на Англия и майка на своя народ. Не се поддавайте на този бесен ураган от гняв.
Елизабет се обърна към него и в нейните горди и гневни очи блеснаха сълзи.
— Бърли — каза тя, — ти си държавник, но ти не можеш да разбереш, и наполовина не можеш да разбереш отчаянието и позора, които ми причини този човек!
Бърли почувствува, че сърцето на кралицата е препълнено от скръб. С изключително внимание, с най- дълбоко благоговение той я хвана за ръка и я отведе до сводестия прозорец, по-надалеч от другите присъствуващи.
— Господарко — каза той, — аз съм държавник, но едновременно с това съм и човек, човек, който остаря във вашия Съвет. На този свят аз нямам и не мога да имам други желания освен грижата за вашата слава и вашето щастие. Моля ви най-настоятелно — успокойте се!
— Ах, Бърли — каза Елизабет, — ти нищо не знаеш! — Въпреки усилията й да ги задържи, сълзите рукнаха от очите й и потекоха по страните.
— Знам, всичко знам, високоуважаема господарко, но ви моля: пазете се другите да не узнаят това, което не би трябвало да знаят.
— Ах! — възкликна Елизабет и млъкна, сякаш внезапно й дойде на ум някаква нова мисъл. — Ти си прав, Върли, ти си напълно прав: всичко друго, но не и позор! Всичко друго, но не и признание в слабост! Всичко друго — каквото и да е то, — само да не изглеждам измамена и отхвърлена! По дяволите! Не мога да понеса дори мисълта за това!
— Бъдете вярна на себе си, кралице моя — каза Бърли, — издигнете се над тази слабост, която нито един англичанин никога не би могъл да припише на Елизабет, ако само яростният израз на вашето разочарование не го наведе на тази мисъл.
— За каква слабост говорите, милорд? — високомерно попита Елизабет. — Да не би да искате да кажете, че благосклонността, с която съм се отнасяла към този тщеславен предател, е била породена от…
Тя не можа да издържи на този надменен и горд тон и продължи отново — искрено и меко:
— Защо ли се опитвам да лъжа теб, моя добър и мъдър слуга! Бърли се наведе да целуне ръката й и — тук се случи нещо рядко и неотбелязано в летописите на придворния живот — една сълза на искрено съчувствие падна от окото на министъра върху ръката на кралицата.
Може би тъкмо тази проява и искрено съчувствие помогна на Елизабет да преглътне обидата и да овладее развихрилия се в душата й гняв. Сега обаче с не по-малка сила я обзе страх, че гневът й ще наведе присъстващите на мисълта за обидата и разочарованието, които тя — и като жена, и като кралица — искаше да скрие. Тя се отдръпна от Бърли и с енергични крачки прекоси няколко пъти стаята, докато лицето й си възвърна обичайния, изпълнен с достойнство израз, а движенията й станаха величествени и отмерени както преди.
— Нашата господарка най-сетне дойде на себе си — прошепна Бърли на Уолсингам. — Наглеждайте я, но в никакъв случай не й пречете!
Елизабет пристъпи към Лестър и каза спокойно:
— Лорд Шрусбъри, освобождаваме ви от вашия пленник. Лорд Лестър, станете и вземете шпагата си. Мисля, милорд, че прекараният под надзора на нашия маршал четвърт час не е прекалено строго наказание за многомесечната лъжа пред нас. Сега ние искаме да чуем всички обстоятелства по това дело. — Тя седна на креслото и продължи: — Мистър Тресилиан, елате по-близо и разкажете всичко, което знаете.
Тресилиан разказа подробно своята история, но великодушно премълча всичко, което можеше да навреди на Лестър, и дори не намекна за дуела между тях. С това той сигурно направи много голяма услуга на графа, тъй като сега кралицата би използвала всеки повод, за да даде воля на гнева си, без да разкрива истинските си чувства, от които се срамуваше, и тогава Лестър би си изпатил зле. Когато Тресилиан свърши, тя помълча известно време, сетне каза:
— Ще вземем Уейланд на служба при себе си, а момчето ще настаним в дворцовата канцелария, за да се научи в бъдеще да се отнася по-внимателно с писмата. А вие, Тресилиан, не трябваше да криете истината от нас и не трябваше да се обвързвате с такова необмислено обещание, макар че след като сте дали дума на нещастната жена, като истински мъж и джентълмен, сте били длъжен да я удържите. Въпреки всичко ние ви уважаваме за качествата, които сте проявили в тази история. Лорд Лестър, сега е ваш ред да ни кажете истината, макар че в последно време вие явно сте отвикнали от това.
Като задаваше въпросите си един след друг, Елизабет изтръгна от Лестър всичко, което я интересуваше: първата среща с Еми Робсарт, женитбата с нея, породилата се у него ревност и причинете, които я бяха породили, и още много подробности. Изповедта на Лестър, защото разказът му не можеше да бъде наречен другояче освен изповед, бе измъкната от него на части, но в общи линии беше точна, като изключим обстоятелството, че той не каза нито дума за това, че е одобрил, макар и косвено, престъпния план на Варни, насочен срещу живота на графинята. И все пак тази мисъл безпокоеше графа повече от всичко друго и макар заповедта за отменянето на плана, изпратена по Ламборн, да беше достатъчно ясна и твърда, той искаше сам да тръгне за Къмнър хол веднага щом се освободи от зъдължението да се намира край кралицата, която — така предполагаше той — сигурно щеше да напусне незабавно Кенилуърт.
В своите сметки обаче Лестър не взе пред вид характера на своята гостенка. Неговият вид и думите му наистина причиняваха дълбока скръб и нетърпима мъка на кралицата, но тъй като не беше в състояние да му отмъсти другояче, тя разбираше, че разпитът е истинско мъчение и за нейния вероломен поклоник, и го продължаваше, без да обръща внимание на собствените си страдания, както дивакът не обръща внимание на изгорените си ръце, когато с нагорещените до бяло клещи изтръгва късчета месо от тялото на пленения враг.
Най-сетне Лестър не издържа и като изтощен елен, който в отчаянието си се обръща към преследвачите си и започва да се отбранява, показа, че търпениението му е изчерпано.
— Господарко — каза той, — аз съм виновен и зная, че вината ми е по-голяма, отколкото я преценихте вие в справедливия си гняв. И все пак, господарко, ще дръзна да кажа, че моето престъпление, макар и да е неопростимо, има своите сериозни основания и ако красотата и величието могат да изкушат слабото човешко сърце, аз бих могъл да ги посоча като причини, които са ме накарали да скрия тайната си от ваше величество.
Кралицата бе толкова изумена от тия думи, които Лестър съзнателно произнесе съвсем тихо, че за известно време не можа да проговори, и той дръзко продължи защитата си.
— И вие, ваше величество — рече той, — която толкова много сте ми прощавали, ще ми простите навярно и сега, че се обърнах към вас с думи, които вчера сутринта биха били счетени само за невинна шега.
Като го гледаше право в очите, кралицата отвърна:
— Милорд, кълна се в небето, че вашето нахалство минава всякакви граници! И то обаче няма да ви
