спаси. Елате насам, милорди, приближете се и чуйте една новина. Тайната женитба на лорд Лестър ме е лишила от съпруг, а Англия — от крал! Негова светлост има съвсем патриархални вкусове: една жена не му е достатъчна и той ни оказва честта да ни предложи лявата си ръка. Какво нахалство, представете си! Достатъчно е било да проявя към него известна благосклонност, и той вече си е въобразил, че моята ръка и моята корона са на негово разположение. Надявам се, милорди, че поне вие имате по-добро мнение за мен. Аз мога само да съжаля този тщеславен човек, както бих съжалила детето, чийто сапунен мехур се е пукнал в ръката му. Отиваме в приемната зала! Лорд Лестър, заповядваме ви непрекъснато да бъдете край нас!
При напрегнатото очакване, което тегнеше над залата, човек лесно може да си представи всеобщото стъписване, когато кралицата каза на намиращите се по-близо до нея:
— Дами и господа, Кенилуъртските тържества още не са завършили. Предстои ни да отпразнуваме сватбата на благородния господар на замъка.
Върху всички лица се изписа изумление.
— Даваме ви нашата кралска дума — продължи тя, — че това е истина. Лордът криеше тайната си дори от нас, за да има възможност да ни поднесе тази изненада тъкмо днес и именно тук. Виждам, че всички изгаряте от любопитство да научите коя е щастливата съпруга. Ще ви кажа веднага — това е Еми Робсарт, същата, която вчера почти като в театър играеше ролята на съпруга на неговия слуга Варни.
— За бога, господарко — прошепна графът, като се приближи до нея и напразно се опитваше да скрие смущението и срама си, — вземете главата ми, както ме заплашвахте в гнева си, но ми спестете това унижение! Не блъскайте падащия, не настъпвайте смазания вече червей!
— Червей ли, милорд? — отвърна също така тихо кралицата.
— Не, змията е по-благородно влечуго и повече ви прилича. Змия, замръзнала змия, която са стоплили на гърдите си…
— Имайте милост, господарко — задавено рече Лестър. — Заради вас… заради мен, докато още не съм загубил разума си…
— Говорете по-високо, милорд — прекъсна го кралицата, — и се дръпнете, моля ви, по-настрана, защото вашият дъх размеква яката ми. Какво искате от нас?
— Разрешение да отида в Къмнър хол — отвърна смирено нещастният граф.
— За да доведете съпругата си навярно? Това е много хубаво от ваша страна, тъй като ние чухме, че там се отнасят зле с нея. Но защо трябва да отидете тъкмо вие, милорд? Ние имаме намерение да прекараме тук още няколко дни и би било неучтиво домакинът на Кенилуърт да напусне замъка, докато ние сме още в него. Ние не можем да допуснем поданиците ни да станат свидетели на такъв позор. Вместо вас в Къмнър хол ще отиде Тресилиан, но ще го придружи и един джентълмен от нашата свита, за да не би у лорд Лестър отново да се породи ревност към стария съперник. Кого бихте искали да вземете за спътник, Тресилиан. Тресилиан смирено и почтително изрече името на Роли.
— Е — каза кралицата, — бог е свидетел, че изборът ви е добър. Той току-що е посветен в рицарство, а освобождаването на една дама от затвор е достоен първи подвиг. Трябва да ви кажа, дами и господа, че Къмнър хол не е по-добър от тъмница. Освен това там се намират лица, които би трябвало да се поставят под ключ. Нека бъдат снабдени пратениците с пълномощия за арестуването на Ричард Варни и чужденеца Аласко. Те трябва да бъдат хванати живи или мъртви. Вземете с вас необходимите хора, джентълмени, и доведете тук дамата с всички почести. Не губете време и нека бог ви помогне!
Двамата се поклониха и излязоха.
Трудно е да се опише как премина остатъкът от деня в Кенилуърт. Кралицата сякаш бе останала в замъка с единствената цел да унижава и да се надсмива над граф Лестър и тя показа, че владее женското изкуство да си отмъщава също тъй съвършено, както и мъдрата наука за управлението на народа. Нейният тон бе подхванат бързо от останалите, така че в собствения си замък, сред създаденото от самия него великолепие господарят на Кенилуърт изпита върху себе си съдбата на изпаднал в немилост придворен. Навсякъде той се сблъскваше с пренебрежителните и студени погледи на доскорошни приятели и със зле прикриваното тържество на враговете. Единствени от всички придворни само Съсекс, благодарение на честната си войнишка природа, и Бърли и Уолсингам, поради своята проницателност и предвидливост, както и някои от дамите, ръководени от присъщото на своя пол състрадание, не измениха отношението си към него.
Лестър дотолкова бе свикнал да счита успеха си в двора за главна цел на своя живот, че постоянните дребни обиди и преднамерените прояви на пренебрежение го нараняваха дълбоко и това страдание изместваше в отделни мигове всички останали чувства. Но когато графът се прибра през нощта в стаята си и погледът му се спря на дългия кичур прекрасни коси, с които бе привързано писмото на Еми, видът на този кичур, като заклинание, което разваля всички зли магии, събуди в душата му най-благородни и най-човешки чувства. Той покри с хиляди целувки кичура и като си помисли, че би могъл достойно да се оттегли от двора и да заживее спокойно с прекрасната и любима жена в своя почти кралски замък, като се отърве веднъж завинаги от унижението, което трябваше да понесе през този ден, той почувствува прилив на сили и воля да се издигне над обидата на отмъщението, с което Елизабет очевидно искаше да се позабавлява до насита.
На другия ден цялото поведение на графа излъчваше достойнство и спокойствие, той проявяваше искрена грижа за удобството и развлеченията на своите гости и пълно равнодушие към тяхното пренебрежение, държеше се на такова почтително разстояние от кралицата и тъй търпеливо понасяше остротите й, че Елизабет престана да се подиграва с него и макар че си оставаше студена и недостъпна, вече не го обиждаше направо. На всички, които смятаха, че ще й се харесат с пренебрежителното си отношение към графа, тя даде ясно да разберат, че докато се намират в Кенилуърт, са длъжни да спазват учтивостта, която домакинът на замъка има право да изисква от своите гости. Най-опитните и предвидливи придворни, след като прецениха настъпилата през последните двайсет и четири часа промяна, решиха, че възможностите на Лестър да си възвърне отново благоволението на кралицата са все още доста големи, и започнаха да се държат към него така, че да могат по-късно да изтъкнат заслугата си, че не са го изоставили в един тежък за него момент. Време е обаче да се откъснем засега от тези придворни интриги и да видим какво става с Тресилиан и Роли.
Групата им се състоеше от шестима души, защото освен Уейланд с тях тръгнаха кралският следовател и двама яки слуги. Всички бяха добре въоръжени и се движеха толкова бързо, колкото позволяваха силите на конете, като не забравяха, че им предстои дълъг път. Опитаха се да съберат някои сведения за Варни и за неговите спътници, но не можаха да научат нищо, тъй като те бяха пътували през нощта. В едно малко селце на около дванайсет мили от Кенилуърт, където спряха, за да починат конете, към тях се обърна скромен селски свещеник, който излезе от ниска къщичка и попита дали някой от тях разбира от хирургия, за да помогне на един умиращ.
Уейланд веднага предложи лекарските си услуги и докато свещеникът го водеше към болния, успя да научи, че ранения, измъчван от ужасни болки, бил намерен на големия път на около миля от селцето от селяни, които отивали сутринта на работа, а свещеникът го прибрал у дома си. Нещастникът бил ранен от пистолетен изстрел — очевидно смъртоносно, — но нс могли да разберат дали това е станало по време на схватка, или пък е бил нападнат от разбойници, тъй като гой през цялото време бълнувал и речта му била несвързана. Уейланд влезе в тъмна и ниска стаичка, но щом свещеникът дръпна завесата на леглото, в разкривеното от болка лице на ранения веднага позна Майкъл Ламборн. Под предлог, че трябва да вземе някои лекарства, Уейланд изтича при своите спътници и им съобщи за това странно обстоятелство. Тревожни предчувствия обзеха Тресилиан и Роли и те побързаха да отидат в дома на свещеника, за да видят умиращия.
Нещастникът беше вече в агония и дори по-опитен лекар от Уейланд не би могъл да му помогне, тъй като куршумът бе пронизал гърдите му и бе излязъл от другата страна. Той обаче все още беше в съзнание, позна Тресилиан и му даде знак да се наведе над него. Тресилиан изпълни молбата му, но от неясния шепот на умиращия можа да долови само имената на Варни и графиня Лестър и фразата: „Бързайте, за да не стане твърде късно.“ Тресилиан напразно се опитваше да изтръгне по-подробно обяснение, но Ламборн пак започна да бълнува, а когато отново се обърна към Тресилиан, само го помоли да предаде на неговия вуйчо Джайлс Гозлинг от „Черната мечка“, че все пак не е умрял на бесилката. След няколко минути една последна конвулсия потвърди думите му и нашите пътници си тръгнаха само с неясните опасения за съдбата
