лекари, които умеят да подслаждат вино или топло питие за болни. Трябват му гадатели като Ди и Алън, за да призовават дявола чрез заклинания. Трябват му и смели побойници, готови да се бият на живот и смърт дори и със самия сатана. И му трябват най-вече — без с това да подценявам останалите — такива богобоязливи и невинни пуритански душици като тебе, почтени Антъни, които предизвикват дявола и в същото време си вършат спокойно своята работа.
— Да не би да искате да кажете, мистър Варни — възкликна Фостър, — че добрият и милостив наш господар, който според мен е преизпълнен с благородство, използува за издигането си току-що описаните от вас долни и греховни средства?
— Я остави тия приказки, човече, и не ме гледай с такива опечалени очи — каза Варни. — В капан не можеш да ме хванеш и съвсем не съм ти паднал в ръцете, както си въобразяваш ти с жалкия си ум, заради това, че ти посочих всички средства, пружини, винтове, въжа и макари, с помощта на които се издигат великите хора в размирни времена. Ти каза, че нашият добър и милостив господар е преизпълнен с благородство, нали? Амин, нека така да е. Именно затова още повече са му нужни такива безсъвестни помощници, които, знаейки, че неговият разгром ще повали и смаже и тях, да са готови да заложат всичко — и кръвта си, и ума си, и душата, и тялото си, — за да го задържат горе. Говоря ги тия неща, защото хич не ме интересува кой знае за това и кой не.
— Истина е туй, което казвате, мистър Варни — рече Фостър.
— Водачът на една група прилича на лодка сред вълните. Тя не се повдига сама — повдигат я талазите, върху които плува.
— Я, ти си имал склонност към метафорите, почтени Антъни!
— отвърна Варни. — Тази кадифена дреха те е направила оракул. Ще трябва да те пратим в Оксфорд да те направят доктор по хуманитарните науки. Впрочем подреди ли всичко, което ти беше изпратено от Лондон, и успя ли да стъкмиш западните стаи така, както трябва, за да се харесат на милорда?
— Сега те са достойни да приемат и краля в деня на сватбата му — отговори Антъни — и, повярвайте ми, Младата лейди седи в тях горда и весела, сякаш е Савската царица.
— Толкова по-добре, драги Антъни — каза Варни, — защото бъдещото ни благополучие ще зависи твърде много от разположението й към нас.
— В такъв случай ние градим върху пясъчна основа — възрази Антъни Фостър. — Да предположим, че тя поеме пътя към двора с ореола на славата и величието на своя високопоставен съпруг, как ще гледа тогава на мен, на своя тъмничар, който я държи тук против волята й и я кара да пълзи като гъсеница по стара и порутена стена, докато на нея й се иска да подхвръква като пъстра пеперуда в дворцова градина?
— Не се страхувай от гнева й, Антъни — успокои го Варни.
— Аз ще я убедя, че всичко, което си правил, е било за доброто на милорда и за нейно собствено добро. И когато пробие черупката и полети, сама ще трябва да признае, че дължи издигането си тъкмо на нас.
— Съветвам ви да бъдете предпазлив, мистър Варни — каза Фостър, — защото може и да се лъжете в предположенията си. Видяхте колко студено ви прие днес — тя и двамата ни гледа с лошо око.
— Криво я разбираш ти, Фостър, ама съвсем криво. Тя е свързана много здраво с мен, защото аз съм мостът между нея и оня, който може да задоволи и любовта, и амбициите й. Кой измъкна неизвестната Еми Робсарт, дъщеря на обеднял и изкуфял рицар и годеница на смахнатия печален ентусиаст Едмънд Тресилиан, от жалката й участ и й откри възможността за най-бляскавата съдба в Англия, а може би и в Европа? Аз, човече! Както често съм ти казвал, аз им давах възможност да се срещат тайно. Аз стоях на пост в гората, докато той ловеше дивеча. Именно мен проклина и досега цялото й семейство като съучастник в бягството й. Ако живеех в съседство с тях, трябваше да нося риза не от ленено платно, а от много по- здрава материя — иначе ребрата ми биха се запознали с испанската стомана. Кой пренасяше писмата им? Аз. Кой развличаше стария рицар и Тресилиан? Аз. Кой подготви бягството й? Пак аз. С две думи — аз, Дик Варни, откъснах тази хубавичка маргаритка от скромното и тихо кътче и я окачих на най-знатната шапка в Британия.
— Да, мистър Варни — каза Фостър, — но тя може би си мисли, че ако и занапред нещата останат във ваши ръце, цветето би могло да се окаже толкова слабо прикрепено към шапката, че първият полъх на променливия ветрец на страстта да отвее бедната маргаритка отново към безличието.
— Тя би трябвало да има пред вид — каза, усмихвайки се, Варни, — че предаността ми към моя господар ме спираше отначало да го съветвам да се жени; въпреки това аз го посъветвах да се ожени, когато разбрах, че тя няма да се умири без клетва или обред — как го наричаш ти, Антъни?
— Тя ви мрази и за друго — допълни Фостър — и аз ви казвам тия неща, за да се предпазите навреме. Тя не изпитва никакво желание да крие своята красота в мрачните еркери на този престарял замък, а иска да сияе като най-бляскавата графиня в Англия.
— Точно така — отвърна Варни, — и желанието й е напълно естествено, но какво общо имам аз с това? Нека си блести — в еркер ли, сред кристали ли, — където милордът намери за добре, аз нямам нищо против.
— Тя смята, мистър Варни — продължи Фостър, — че вие държите греблото от едната страна на лодката и можете да гребете или да не гребете според волята си. Накратко казано, тя е убедена, че тайнствеността и неизвестността, които я заобикалят, се дължат на тайните съвети, които вие давате на милорда, и на моята строга опека. Затова ни обича толкова, колкото затворникът обича съдията и тъмничаря си.
— Ще трябва да ни заобича по-силно, Антъни, преди да напусне това място — отвърна Варни. — Както посъветвах милорда да я подържи тук известно време, по важни причини, така бих могъл да го посъветвам да я извади на показ в пълния й блясък и величие. Ако обаче тя ми е враг, да не съм си изгубил ума да го направя, след като съм тъй приближен на милорда? Гледай да й го втълпиш, щом ти се представи удобен случай, Антъни, пък аз ще й пошепна на ухото някоя и друга похвална думичка, та да си подобри мнението за тебе. Ти на мене, аз на тебе — тази поговорка важи за целия свят. Дамата трябва да знае кои са приятелите й и да има пред вид, че те разполагат с достатъчно сила, за да й станат и опасни врагове. А междувременно я пази строго, но с цялото външно уважение, на което е способна грубата ти натура. Този твой мрачен вид и суровият ти нрав са чудесно нещо. Да благодариш на бога за тях, а и милордът също, защото, когато потрябва да се извърши нещо безсърдечно и жестоко, ти го вършиш така, сякаш то произлиза не вследствие на заповед, а на твоята груба и свирепа природа — и по този начин милордът се спасява от злепоставяне. Я чуй — някой чука на вратата! Погледни през прозореца, но не пускай никого — тази вечер никой не трябва да ни пречи.
— Това е оня, за когото говорихме преди обед — каза Фостър, поглеждайки през прозореца, — Майкъл Ламборн.
— Пусни го да влезе, пусни го веднага! — извика Варни. — Той идва да ни разкаже нещо за своя приятел. За нас е много важно да следим действията на Едмънд Тресилиан. Казвам ти, пусни го, но не тука — аз ще дойда след малко при вас в библиотеката на абата.
Останал сам след излизането на Фостър, Варни започна да крачи из стаята, скръстил ръце на гърдите, замислен дълбоко. Най-сетне той изля разсъжденията си в една несвързана реч, която ние допълнихме в известна степен и свързахме логически, за да стане монологът му по-разбираем за читателя.
— Да, наистина — каза той, като се спря внезапно и опря дясната си ръка о масата, до която бяха седели, — този подъл селяк прозря в глъбините на моя страх и аз не успях да го прикрия от него. Тя не ме обича. О, да можех да не я обичам и аз! Какъв глупак бях — да се стремя да я спечеля, когато благоразумието ми повеляваше да бъда само добросъвестен посредник на милорда! Тази съдбоносна грешка ме постави в зависимост от нейната дискретност, а такава власт умният човек никога не би трябвало да предоставя дори на най-почтената Евина щерка. От часа, в който извърших този гибелен пропуск, аз я гледам с чувства на страх, на омраза и на страстна любов — така странно примесени, че вече не знам дали — ако зависеше от мен — желая да я притежавам, или по-скоро да я погубя. Тя обаче не бива да напусне това място, докато не реша при какви условия ще продължим играта занапред. Интересите на милорда — а те са и мои, защото, ако той пропадне, пропадам и аз с него — налагат този брак да се запази в тайна. Освен това нямам намерение да й подавам ръка да се изкатери на трона на величието, за да може, след като се настани добре на него, да сложи крак на шията ми. Чрез любов или чрез страх аз трябва да спечеля влияние над нея и тогава, кой знае — може би да успея да се насладя на най-сладкото и най- прекрасното отмъщение за предишното й презрение. Това би било най-висш пример на придворно лукавство! Веднъж само да стана твой довереник, веднъж да ми повериш една-едничка своя тайна — пък
