след отдалечаващия се враг. Само го проследи с мрачен поглед, докато изчезне, и после се обърна към Ламборн:
— Ти другар на Фостър ли си, момко?
— Побратими сме като дръжката с острието на ножа — отвърна Ламборн.
— Ето ти една златна монета, тръгни подир този човек и виж в кое леговище ще се скрие, а после ела в замъка да ми съобщиш. И внимавай, момче, отваряй си очите и си затваряй устата, ако ти е мил животът!
— Ясно — отговори Ламборн, — мога да надушвам следата като хрътка.
— Пръждосвай се тогава — каза Варни, прибра меча в ножницата и като обърна гръб на Майкъл Ламборн, закрачи бавно към замъка.
Ламборн се забави за миг, за да прибере златните монети, които доскорошният му спътник бе подхвърлил тъй нелюбезно, и като ги сложи в кесията заедно с възнаграждението на Варни, промърмори на себе си:
— И аз разправям на ония глупци за Елдорадо! Кълна се в свети Антоний, че за хора от нашето естество няма по-хубаво Елдорадо от добрата стара Англия! Ей богу, тук направо валят златни монети. Лежат си на тревата така гъсто, като че ли са капки роса, а ти само ги събирай. Нека мечът ми се стопи като ледена висулка, ако аз не взема своя дял от тези лъскави росни капки!
ГЛАВА ПЕТА
… Познаваше живота
така добре, като компас морякът.
Стрелката му и ден и нощ все сочи
звездата пътеводна — интереса.
Платната си опъва той умело
по вятъра на бурни чужди страсти.
Антъни Фостър още спореше с красивата си гостенка, която отхвърляше с презрение настойчивите му молби да се прибере в стаята си, когато откъм портала на замъка се чу изсвирване.
— Сега се наредихме — каза Фостър. — Това е сигналът на господаря, пък аз съвсем не знам какво да му кажа за бъркотията, която стана тук. Някаква зла участ върви по петите на този обесник и измамник Ламборн. Може и от бесилката да е слязъл, за да дойде тук и да ме погуби.
— Млъкнете, сър — извика младата лейди, — и отворете вратата на своя господар! Милорд, скъпи милорд — възкликна тя и се втурна към вратата, но веднага добави с тон, който изразяваше разочарование:
— Уф, това е само Ричард Варни.
— Да, госпожо — каза Варни, като влезе в залата и поздрави дамата с почтителен поклон, на който тя отвърна с безразличие и досада, — това е само Ричард Варни. Но дори първото сиво облаче, което просветлее на изток, трябва да се посреща с радост, защото то предвещава приближаването на благословеното слънце.
— Как! Нима милордът ще дойде тук тази вечер? — попита Еми с радостно вълнение, в което все пак се чувствуваше известна тревога. Антъни Фостър също повтори въпроса. Варни отговори на младата лейди, че възнамерявал да я посети, и се канеше да прибави още някаква любезност, но тя изтича до вратата на залата и извика високо:
— Джанет, Джанет, веднага ела в стаята за обличане! След това се върна при Варни и го попита дали милордът не е изпратил някакви други поръки за нея.
— Това писмо, уважаема госпожо — каза той, като извади от пазвата си малко пакетче, загърнато в яркочервена коприна, — ас него и дар за господарката на сърцето му.
Еми с трескаво нетърпение започна да развързва копринения шнур, с който беше завързано пакетчето, но тъй като не успя да разхлаби веднага възела, отново извика високо на Джанет:
— Донеси ми нож, ножица или каквото и да е друго, за да разрежа този противен възел!
— Не би ли послужил моят скромен кинжал, уважаема госпожо? — попита Варни, подавайки й малък, изящно изработен нож, който висеше на пояса му в ножница от мека кожа.
— Не, сър — отвърна младата лейди, отблъсквайки предложеното й оръжие, — не бива стоманен кинжал да разсича възела на моята предана обич.
— Доста такива е разсякъл обаче — промърмори Антъни Фостър настрани и погледна към Варни.
Междувременно възелът бе разплетен от нежните и ловки пръстчета на Джанет — скромно облечена хубавичка девойка, дъщеря на Антъни Фостър, която бе дотичала при повторното повикване на своята господарка. И от пакетчето начаса бяха извадени огърлица от скъпи перли и една напарфюмирана бележка. След като хвърли бегъл поглед на огърлицата, младата лейди я предаде на грижите на прислужницата си и започна да чете, по-точно — да поглъща с очи съдържанието на листчето.
— Честна дума, милейди — възкликна Джанет, която с възхищение разглеждаше наниза от перли, — сигурна съм, че дори дъщерите на Тир не са носили по-красиви огърлия. А чуйте и надписът какво гласи: „За още по-красивата шийка“. Наистина всяка от тези перли струва цяло имение.
— Всяка дума от това скъпо писмо струва колкото цялата огърлица, момичето ми. Но да вървим сега в стаята за обличане, трябва да сме пременени, защото тази вечер ще дойде милордът. Той ми повелява да бъда любезна с вас, мистър Варни, а неговото желание за мене е закон. Каня ви на малка закуска в моя будоар следобед, и вас също, мистър Фостър. Разпоредете се всичко да бъде както трябва и да се направят подходящите приготовления за посрещането на милорда тази вечер.
С тия думи тя излезе от залата.
— Започна да важничи — каза Варни. — Смята, че ни ощастливява с присъствието си, сякаш вече споделя неговия висок сан. Така да бъде — не е излишно да се порепетира предварително ролята, която ни е определила съдбата. Орлето трябва да се научи да гледа слънцето, преди да полети към него със заякналите си крила.
— Ако вдигнатата нависоко глава — подхвърли Фостър — предпази очите й от заслепяване, сигурен съм, че никога не ще я сведе. Скоро ще полети така, че няма да мога да се доближа до нея. Тя и сега дори вече ме гледа с пренебрежение.
— Грешката за това е само твоя, намусени и неизобретателни приятелю — отговори Варни. — Ти нямаш друго средство за подчинение освен примитивната груба сила. Не можеш ли да направиш замъка приятен за нея, да речем, с музика или друго забавление от този род? Не можеш ли да я наплашиш с разкази за таласъми, та да не смее да излиза навън? Живееш до самото гробище, а не ти стига умът да измъкнеш оттам едно привидение, с което да държиш в подчинение жените около себе си.
— Не говорете така, мистър Варни — рече Фостър. — От живите не се страхувам, но никога няма да си позволя да правя шеги и да устройвам забавления с мъртвите си съседи. Уверявам ви, иска се голяма смелост да живееш толкова близко до гробището. Преподобният мистър Хоулдфорт, проповедник в църквата „Свети Антонлин“, набра доста страх, когато идва да ме посети последния път.
— Хайде стига с тези твои суеверни брътвежи! — сряза го Варни. — А като стана дума за посетители, я ми кажи ти, хитрецо, какво търсеше Тресилиан при задната врата?
— Тресилиан — изуми се Фостър. — Кой е този Тресилиан? Никога не съм чувал това име.
— Той е същият корнуолски гарван, негоднико, на когото старият сър Хю Робсарт беше обещал хубавичката си дъщеря. И ето че безразсъдният глупак се е домъкнал тук да търси прекрасната бегълка. Трябва много да се внимава с него, защото той се смята за оскърбен, а пък съвсем не е от някоя кротка сърна, та да преглътне оскърблението. За щастие не знае нищо за милорда и мисли, че само с мен има да се разправя. И все пак как е попаднал тук, дяволите да го вземат?
— Заедно с Майкъл Ламборн, както знаете — отговори Фостър.
