неудобството да отговори на искреното признание на своя спътник и да открие от своя страна чувствата и намеренията, които го бяха довели тук. Ламборн почука грубо и самоуверено на вратата, като подметна мимоходом, че дори вратата на местния затвор, която някога бил виждал, не била толкова яка като тази на замъка. Той повтори и потрети чукането, докато най-сетне се появи един стар слуга с мрачна физиономия, който, след като ги огледа внимателно през малкия квадратен отвор, запречен с желязна решетка, попита какво искат.
— Да поговоря с мистър Фостър начаса, по спешна държавна работа — бързо отговори Ламборн.
— Струва ми се, трудно ще докажете това — прошепна Тресилиан на спътника си, когато слугата отиде да занесе поръчението на господаря си.
— Ами — възрази авантюристът. — Че кой войник би се хвърлил в атака, ако се размисли кога и как ще трябва да отстъпи. Веднъж само да се вмъкнем вътре, после всичко ще тръгне като по вода.
След малко слугата се върна, внимателно изтегли резето и лоста и отвори вратата. Те преминаха под свода и се намериха в квадратен двор, ограден със сгради. Срещу свода имаше друга врата, която слугата отвори по същия начин, и ги въведе в зала с каменен под, обзаведена оскъдно с няколко старинни и груби мебели. Прозорците бяха високи и широки и почти достигаха до обшития с черен дъб таван. Тези, които гледаха към квадратния двор, се засенчваха от високите околни сгради и тъй като бяха пресечени от масивни каменни решетки и бяха плътно изрисувани с картини с религиозни сюжети и сцени от светото писание, почти не пропускаха светлина, а и малкото лъчи, които все пак успяваха да проникнат вътре, добиваха мрачния и тъжен оттенък на цветните стъкла.
Тресилиан и неговият спътник имаха достатъчно време да забележат всички тези подробности, защото трябваше доста да чакат появяването на сегашния господар на замъка. Макар че Тресилиан бе подготвен за среща с една зловеща и неприветлива личност, грозотата на Антъни Фостър надмина всичките му очаквания. Фостър беше среден на ръст, с яко телосложение, но толкова грубо и недодялано, че го правеше да изглежда като същински урод и придаваше на движенията му тромавостта и несръчността на куц човек, който в същото време е и левак. Косите му — известно е на всеки, че за стъкмяването на тази част от тоалета си хората от онова време, пък и днес, са проявявали най-голяма взискателност и грижа, — вместо да бъдат прилично сресани на букли или пък опънати назад, както се вижда от някои старинни гравюри и както се вчесват днешните благородни особи, се подаваха изпод кожената му шапка на сплъстени черни фитили, очевидно никога не видели гребен, и висяха в безпорядък над сбръчканото му чело и около едно крайно самобитно и неприветливо лице. Пронизващите му черни очи бяха потънали дълбоко под дебели рунтави вежди и най-често гледаха надолу, сякаш се срамуваха от израза си и искаха да го скрият от чужди хора. Понякога обаче — когато искаше да разгледа някого, — той внезапно ги вдигаше и се втренчваше в оня, с когото разговаряше, и тогава те разкриваха буйните му страсти и силата на ума, който бе в състояние да потиска и прикрива по своя воля поривите на дълбоко спотаените чувства. В пълна хармония с тези очи и с общия облик бяха и чертите на лицето му — неправилни и толкова ярки, че се запечатваха неизличимо в паметта на всеки, който веднъж ги е видял. Съдейки по външността му, Тресилиан все повече се убеждаваше, че стоящият пред него Антъни Фостър е последният човек, на когото можеш да натрапиш едно неочаквано и нежелано посещение. Фостър носеше жакет от червеникавокафява кожа, с каквито се обличаха по онова време по-богатите селяни; от дясната страна на кожения му пояс бе втъкнат дълъг нож или кинжал с дръжка, а от лявата — къса тежка сабя. Когато влезе в залата, той вдигна очи и впи изпитателен поглед в двамата посетители, после пак ги отпусна надолу сякаш за да отброява крачките си, докато бавно се придвижваше към средата на помещението, и каза с тих, сподавен глас:
— Позволете ми да ви запитам за целта на вашето посещение, джентълмени.
Ясно беше, че очаква отговор от Тресилиан. Ламборн с право бе казал, че простата дреха не е в състояние да скрие оня внушителен вид, който най-сигурно говори за възпитание и достойнство. Отговори му обаче Майкъл с естествената непринуденост и фамилиарност на стар приятел и с тон, в който не се долавяше никакво съмнение, че ще бъдат посрещнати най-сърдечно.
— Ха! Скъпи мой приятелю Тони Фостър! — възкликна той, като хвана неохотно подадената му ръка и така силно я разтърси, че почти залюля яката фигура на човека, към когото се обръщаше. — Как живя през тия дълги години? Нима съвсем си забравил своя интимен приятел и другар от детските игри Майкъл Ламборн?
— Майкъл Ламборн! — каза Фостър и го погледна за миг. После сведе очи, измъкна най-учтиво ръката си от приятелското ръкостискане на посетителя и попита: — Значи, вие сте Майкъл Ламборн?
— Да — отговори Ламборн. — И това е толкова сигурно, колкото е сигурно, че ти си Антъни Фостър.
— Много добре — рече навъсеният домакин. — И какво очаква Майкъл Ламборн от своето посещение тук?
— Voto a Dios — възкликна Ламборн. — Очаквах по-добър прием от този, който намерих.
— Как си позволяваш дързостта ти, обеснико, злодеецо, приятелю на палача и на неговите клиенти — избухна Фостър, — да търсиш общение с човек, който няма нищо общо с клупа на Тай-бърн17?
— Може и да съм такъв, какъвто ти ме описваш — каза Ламборн, — и да речем, че дори се съглася с това описание, за да не спорим излишно, все пак съм напълно подходящ другар за моя стар приятел Антъни Паликлада, макар че по някаква странна привилегия той е станал сега господар на Къмнър хол.
— Я чуй, Майкъл Ламборн — отвърна Фостър. — Ти си комарджия и живееш от пресмятането на шансовете си. Пресметни, ако обичаш, какви са шансовете да те изхвърля начаса през прозореца в ей онази канавка.
— Двайсет срещу едно, че няма да го направиш — отвърна упоритият гост.
— И по каква причина, моля? — попита Фостър през стиснати зъби и устни, като човек, който се мъчи да сподави някакво яростно чувство.
— Защото — отвърна невъзмутимо Ламборн — ти за нищо на света не би посмял да ме докоснеш и с пръст. Аз съм по-млад и по-силен от теб и съм два пъти по-дързък и по-смел, макар и да не притежавам може би онази пъклена злосторност, която по подземни пътища върви към целта си, поставя примки под възглавниците на хората и сипва миша отрова в овесената им каша — както се разказва в някои пиеси.
Фостър го изгледа съсредоточено, след това се извърна и два пъти прекоси стаята със същите спокойни и отмерени крачки, с които беше влязъл. После изведнъж се приближи до Майкъл Ламборн, протегна му ръка и каза:
— Не ми се гневи, драги Майк! Аз исках само да проверя дали не си загубил някогашната си чудесна откровеност, която ония, дето ти завиждаха и те клеветяха, наричаха нагло безсрамие.
— Да я наричат, както щат — каза Майкъл Ламборн. — Длъжни сме да носим със себе си тази стока, където и да идем. По дяволите! Повярвай ми, човече, запасът ми от самоувереност беше твърде малък да подхвана търговия. Затова бях принуден да набавям още по тон-два наглост във всяко пристанище, в което спирах по време на моето житейско плаване, а за да освободя място в трюма, изхвърлях през борда остатъците от скромност и добросъвестност.
— Що се отнася до скромността и добросъвестността — язвително подхвърли Фостър, — бих казал, че ти отплува оттук наистина с много баласт. А кой е този кавалер, скъпи Майк? Разбойник и главорез като тебе ли?
— Моля, запознай се с мистър Тресилиан, заядливецо Фостър — отвърна Ламборн, представяйки спътника си на домакина в отговор на неговия въпрос. — Аз го познавам и уважавам, защото той е джентълмен с най-големи достойнства. Макар че не е от моето амплоа — поне доколкото ми е известно, — той цени и почита майсторите от нашата класа. Както обикновено се случва, един ден сигурно и той ще стане същият. Засега е само новак, новопокръстен и се вре в компанията на тарторите, както неопитният фехтовач ходи в школите на майсторите, за да погледа как боравят с рапирата учителите по фехтовка.
— Ако наистина е такъв — каза Фостър, — моля те, драги Майк, да дойдеш с мен в съседното помещение, защото онова, което имам да ти казвам, е само за твоето ухо. А вас, сър, през това време ви моля да ни почакате тук, в тази стая, без обаче да излизате от нея — в замъка има личности, които могат да се изплашат при вида на непознат човек.
Тресилиан се съгласи и двамата достойни приятели излязоха от залата, а той остана сам да чака завръщането им.
