— Да, тук се долавя известна атмосфера, приятели — каза Майкъл, когато търговецът на тъкани завърши песента си. — В душите ви все още е останала малко добринка. Вие обаче ми изредихте цял поменик на стари другари и към всяко име прикачихте по един зловещ девиз. Значи, юначагата Уил от Уолингфорд е предал богу дух?
— Умря също като тлъст елен — отвърна един от гостите. — Застреля го с лък старият Тачъм, якият пазач на херцога в парка на замъка Донингтън.
— Да, да, той обичаше да си похапва еленово месо и да го полее с чашка бордо — добави Майкъл. — Вдигам чаша в негова памет. Да го почетем, господа!
Когато паметта на покойния герой бе почетена както се следва, Ламборн започна да разпитва за Пране от Падуърт.
— И Пране отиде на оня свят — рече търговецът. — Има вече десет години, откакто го обезсмъртиха. И, ей богу, как точно е станало това, сър, най-добре знаят Оксфордският замък, мистър Тонг и десетпенсовото въже.
— Как, значи, обесиха нещастния Пране? И то само за това, че обичаше да се разхожда при лунна светлина? Да вдигнем чаши в негова памет, господа! Всички весели момчета обичат лунната светлина. А какво стана с Хел Перото — оня, дето живееше близо до Ятендън и носеше дълго перо? Забравил съм му името.
— Кой, Хел Хампсиид ли? — отвърна търговецът. — Е, ти сигурно помниш, че той беше малко нещо джентълмен и все си пъхаше носа в държавните работи; после — има вече две-три години — се забърка в някаква каша по делото на херцог Норфък14, избяга през граница, подгониха го по петите със заповед за арестуване и оттогава никой не го чу, нито го видя повече.
— Хм, ясно е, че след тия страховити истории, които чух — каза Майкъл Ламборн, — не си струва да питам за Тони Фос-тър. Щом е имало такова изобилие от заповеди за арестуване, арбалети, въжета и тем подобни приспособления, Тони едва ли е успял да им се изплъзне.
— За кой Тони Фостър говориш? — попита ханджията.
— За оня, дето го наричаха Тони Паликлада, защото поднесе огън да се запали кладата около Латимър и Ридли, когато вятърът угаси факлата на Джек Тонг и никой друг за нищо на света не пожела да му я запали.
— Тони Фостър си е здрав и читав — отвърна ханджията, — но чуй, родственико, не те съветвам да го наричаш Тони Паликлада, ако не искаш да те намушкат в гърба.
— Какво? Нима е започнал да се срамува от прякора си?
— възкликна Ламборн. — А по-рано имаше навика да се хвали с него и да казва, че му е толкова приятно да види печен еретик, колкото и печен бик.
— Да, родственико — отговори ханджията, — но ти говориш за времето на кралица Мери, когато бащата на Тони беше управител на имението на абата от Абингдън. После обаче Тони се ожени за една чистокръвна прецизианка15 и, повярвай ми, стана най-върл протестант.
— И сега се държи важно, вири нос и презира старите си приятели — допълни търговецът.
— Това означава, че работите му са тръгнали на добре — каза Ламборн. — Щом в джоба на човек задрънкат собствени парици, веднага започва да се държи по-надалеч от ония, чиито доходи зависят от имуществото на други хора.
— Тръгнали са, ама не чак толкова на добре — рече търговецът. — Помниш ли Къмнър хол, стария замък край гробището?
— Как да не помня — три пъти съм обирал овощната градина. И какво от това? Там живееше старият абат, когато в Абингдън имаше чума или друга някаква болест.
— Да — потвърди ханджията, — но това беше много отдавна. Сега там се разпорежда Антъни Фостър. Живее в замъка с благосклонното позволение на един знатен благородник, който е получил църковните земи от кралицата. Живее си той там и хич не ще и да знае за бедняците от Къмнър, сякаш него самия са посветили в рицарство.
— Не — възрази търговецът, — причината не е само в гордостта на Тони. Има и една красива лейди, която той крие дори слънцето да не я съзре.
— Как? — възкликна Тресилиан, който сега за първи път се намеси в разговора им. — Нали казахте, че Фостър е женен, и то за прецизианка?
— Беше женен, и то за най-върла прецизианка — от ония, гдето наистина не вкусват месо през великите пости. Живеели с Тони — така поне разправят — като котка с куче. Но тя умря, мир на праха й, и остави Тони с една дъщеричка. Та сега хората мислят, че той се кани да се жени за тази непозната, за която тук се вдига толкова шум.
— А защо? Искам да кажа — защо се вдига толкова шум за нея? — попита Тресилиан.
— Отде да знам — отговори ханджията. — Хората говорят, че била красива като ангел, но никой не знае откъде е дошла и всекиму се иска да разбере защо така строго я пазят. Самият аз не съм я виждал, но ти, мистър Голдтред, струва ми се, я беше видял веднъж.
— Да, да, видях я, старче — потвърди търговецът. — Слушайте да ви разкажа. Връщах се от Абингдън… Минах под източните еркерни прозорци на стария замък, където са изрисувани всички светии, всякакви предания и тем подобни. Не тръгнах по обикновения път, а през парка. Задната врата беше заключена и аз реших, че с правото на стар приятел мога да пресека през гората, където е по-сенчесто — денят беше доста горещ, — пък няма и толкова прах. Носех жакет с прасковен цвят, украсен със златен фестон.
— И с тези одежди си искал да блеснеш пред красивата дама — прекъсна го Майкъл Ламборн. — Ах, ти, подлецо такъв, не се отказваш от старите си номера!
— Не, не беше така, не беше така — възрази търговецът, ухилен самодоволно. — Съвсем не беше така. Завладя ме любопитство, знаете, пък и чувство на състрадание към… нещастната млада лейди, която от сутрин до вечер не вижда никого друг освен Тони Фостър с неговите смръщени черни вежди, бича глава и криви крака.
— Затова реши да й представиш наконтената си с копринен жакет фигура, късите си кокоши краченца, обути в ботуши от щавена кожа, и ухилената си кръгла мутра, която сякаш пита: „От какво се нуждаете, моля?“, увенчана с кадифена барета с перо от пуйка и позлатена брошка. Така ли? Ех, ти, ненагледни мой търговецо! Който си има добра стока, обича да я излага на показ. Хайде, джентълмени, размърдайте чашите, да пием за дългите шпори, късите ботуши, пълните шапки и празните тикви!
— Аха, ето че ми завиждаш, Майк — каза Голдтред. — А такова щастие може да се падне и на теб, и на всеки друг!
— Върви по дяволите с твоето нахалство — отвърна грубо Ламборн — и не смей да сравняваш своята тъпа и мазна мутра и лигави маниери с един джентълмен и войник!
— Извинете, драги господине — намеси се Тресилиан, — но ще ви помоля да не прекъсвате любезния гражданин. Той разказва така хубаво, че, струва ми се, бих бил готов да го слушам до полунощ.
— Вие величаете повече, отколкото трябва, моите достойнства — отговори мистър Голдтред. — Но щом
