ГЛАВА ПЪРВА
Ханджия съм и знам си занаята,
добре го знам, повярвай ми, човече!
Клиенти трябват — ралото да теглят,
реколтата да ми донасят в къщи,
да чувам зърното как сръчно ронят!
Голямо преимущество за разказвача е да започне разказа си в някоя странноприемница — място за непринудена среща на всякакви пътешественици, където характерът и настроението на всеки един се проявяват без церемонност и стеснение. Това е особено благоприятно, ако действието се развива в дните на добрата стара Англия, когато гостите не са само обитатели, но и сътрапезници и временни приятели на стопанина — който по правило е приветлив, непринуден и добродушен човек с приятна външност. Под неговото умело ръководство участниците в компанията бързо се приравняват въпреки различията в характерите си и най-често се случва, докато изпразват шестобръчовото буре, да захвърлят всяка сдържаност и да започнат да се отнасят помежду си и към ханджията със сърдечността на стари познайници.
Селото Къмнър, на три или четири мили от Оксфорд, в осемнадесетата година от владичеството на кралица Елизабет се славеше с отлична странноприемница от някогашен вид, поддържана или по-скоро управлявана от Джайлс Гозлинг, човек с напета външност, с леко позакръглен корем, петдесетгодишен, че и отгоре, умерен в сметките, точен в плащанията, притежател на изба с превъзходно вино, пъргав ум и красива дъщеря. От времето на стария Хари Бейли, от Табард в Саутуърк, никой още не беше надминал Джайлс Гозлинг в умението да задоволява своите гости, от какъвто и вид да били те. И толкова голяма беше славата му, че да минеш през Къмнър, без да пресушиш поне една чаша в прочутата „Черна мечка“, беше равно на това, да признаеш, че си напълно безразличен към доброто си име на пътешественик. Все едно някой селяк да отиде в Лондон и да се върне оттам, без да е зърнал силуета на кралицата. Жителите на Къмнър се гордееха със своя ханджия, а техният ханджия се гордееше с къщата си, с виното си, с дъщеря си и със самия себе си.
В двора на тази странноприемница, която имаше честта да бъде стопанисвана от такъв, честен човек като Джайлс Гозлинг, късно една вечер пристигна някакъв пътник, остави на коняря своя кон, очевидно пропътувал дълъг път, и зададе няколко въпроса, които предизвикаха следния диалог между прислужниците на прославената „Черна мечка“:
— Ей, прислужнико Джон!
— Ето ме, конярю Уил — отвърна някакъв човек, облечен в широка блуза, конопени панталони и зелена престилка, появявайки се на прага на една врата, която очевидно водеше надолу към дълбока изба.
— Тук един джентълмен иска да знае дали точиш хубава бира — продължи конярят.
— Загубен съм, ако не точа — отвърна прислужникът. — Та нали има само четири мили между нас и Оксфорд. Бога ми, ако пивото ми не удря в главите студентите, те начаса ще ударят моята тиква с оловеното канче.
— Ти това оксфордска логика ли го наричаш? — обади се непознатият, който вече беше захвърлил поводите на коня и се бе упътил към вратата на странноприемницата, където го пресрещна обемистата фигура на самия Джайлс Гозлинг.
— За логика ли говорите, господин госте? — попита — ханджията. — Добре тогава, ето ви едно логическо разсъждение с напълно ясен извод:
— Амин! Желая го от все сърце, любезни ми стопанино — отвърна непознатият. — Донеси една кварта2 от най-доброто си канарско3 вино и бъди така добър да ми помогнеш да го изпием.
— Но, господин пътешественико, трябва да ви се е случила беда, щом викате стопанина да сподели с вас някаква си кварта вино. Та това, кажи-речи, е само една глътка. Да беше галон4, може би щяхте да се нуждаете от моята помощ, без това да накърни славата ви на пияч.
— Не се безпокой за мен — отвърна гостът. — Аз ще изпълня своя дълг, както подобава на човек, намиращ се на пет мили от Оксфорд; не мисли, че съм се върнал от полето на Марс, за да се позоря пред последователите на Минерва.
Докато се водеше този разговор, ханджията, с професионалната си сърдечност и радушност, въведе госта в просторно, ниско помещение, където седяха няколко души, разделени на малки групички — едни пиеха, други играеха карти, някои разговаряха, а тези, на които работите им налагаха да стават рано на другия ден, довършваха вечерята си и разискваха с прислужника къде и как ще ги настани за нощуване.
Влизането на непознат човек естествено привлече вниманието на останалите посетители. Те го огледаха равнодушно и направиха следния извод: гостът е от онези добре сложени и с правилни черти на лицето хора, които обаче в никакъв случай не можеш да наречеш красиви и с които, дали заради израза им, тона на гласа или походката и маниера, не изпитваш особено желание да общуваш. Държането на непознатия оставяше впечатление за една престорена самоувереност, сякаш той бързаше колкото може по-скоро да си спечели внимание и уважение, страхувайки се, че ще му бъдат отказани, ако веднага не предяви правата си над тях. Беше заметнат с пътнически плащ, изпод който се виждаше красиво късо вталено палто, обшито с дантели и препасано с кожен пояс, в който бяха затъкнати меч и чифт пищови.
— Както виждам, сър, пътувате добре въоръжен — каза ханджията, поглеждайки към оръжието, докато поставяше на масата поръчаното от пътника вино.
— Да, ханджийо, в моменти на опасност оцених ползата от тези мои спътници и за разлика от вашите съвременни благородници не се разделям с тях в минутата, когато вече не са ми нужни.
— Така ли, сър? — възкликна Джайлс Гозлинг. — В такъв случай вие трябва да сте от Нидерландия, страната на пиките и аркебузите5?
— Бил съм и по високи, и по ниски земи6, приятелю, по просторни и широки, по далечни и близки. Но нека вдигна за твое здраве чаша от твоето вино. Налей и на себе си, ти пък да пиеш за мое здраве. И ако се окаже; че виното ти не е от най-добрите, пак го изпий, щом сам си го
