стълбите, със следния намек за предполагаемото убийство на жената на Лестър:
Жената млъква, счупиш ли врата й — така постъпи и един придворен. Читателят ще установи, че съм заимствувал някои епизоди, както и имена, от Ашмоул, а също и от по- ранни източници. Но първото си познанство с тази история направих по много приятен начин — чрез една нейна поетична форма. В даден момент от младостта ни мерената реч има по-голямо влияние над слуха и въображението ни, отколкото в по-късна възраст. В този именно период на още незрял вкус авторът беше силно очарован и възхитен от поемите на Микъл и Лангхорн, поети, които в никакъв случай не може да се каже, че заемат върховете на своето изкуство, но надминават със силата на словесната си мелодика мнозина други поети в този дял на поезията. Едно от тези произведения на Микъл, което особено възхити и очарова автора, е балада или по-скоро нещо от рода на елегиите, върху темата Къмнър хол. Тази балада, заедно с някои други стихове от същия автор, може да се намери в сборника „Старинни балади“ на Евънс (том IV, стр. 130), в който сборник поезията на Микъл е застъпена богато. Първата строфа особено заплени слуха на младия автор и нейното очарование не е намаляло и до днес. Някои от останалите строфи обаче са доста прозаични.
Нощта с роса покри тревата. Луната светъл лик откри на Къмнър хол над руината и дъбовете посребри. Замлъкна всичко под небето и с безутешна самота на лейди хубава сърцето ридае горестно в нощта. „О, Лестър, туй ли обичта ти, в която ми се кле горещо, ми отреди — да ме запратиш в това свърталище зловещо? На любовта нетърпелива с крилете не летиш насам. Дали съм мъртва или жива, е все едно за тебе, знам. Ах, колко бе животът друг, когато в бащин дом живях! Не страдах там от груб съпруг, не тръпнех ден и нощ от страх. В зори със слънцето се вдигах, по-свежа от разцъфнал мак, като безгрижна чучулига аз пеех песни чак до мрак. Ако не съм по хубост равна с надменните придворни дами, защо тогава ме открадна от моя дом и от баща ми? Твърдеше ти, че съм красива, тъй пламенно — нима забрави? А след победата щастлива цвета да вехне тук остави. Дъха си розата загуби и лилията залиня. Тоз, който нявга се заблуди, днес има за това вина. Защото с присмех любовта щом срещат, бързо красотата повяхва — смазва я скръбта, тъй както бурята цветята. В двореца дамите блестят — там храмът бил на красотата. Не дръзват с тях да се сравнят дори на Изтока цветята. Защо остави ти лехите от лилии и пищни рози и към игликата в тревите насочи поглед и възторзи?
