Аз бях най-първата на село — там всеки би ме предпочел. И някой хубав момък чело пред красотата ми би свел. Но, Лестър, теб не красотата от клетвата те отклони — короната на суетата съпругата ти затъмни. Защо тогава се ожени за бедна селска хубавица, когато си могъл да вземеш принцеса и дори кралица? Защо, пленен от моя чар, тъй бързо сетне го забрави? Защо и в мен разпали жар, а днес да тлее я остави? Момите селски се изреждат край замъка да преминават, със завист в дрехите се вглеждат, но мъката ми не познават. Не могат те да проумеят, че по-свободен въздух дишат, че те са бедни, а се смеят, пък аз съм знатна, но въздишам. Да, моят жребий е жесток: от мъка вехна ден след ден, като отбрулен лист без сок, подет от вятъра студен. Лишена съм от сладостта на самотата си дори, преследвана от грубостта на дръзките и зли слуги. Когато селската камбана удари вчера вечерта, съзрях в очите им закана: «Графиньо, близка е смъртта!» Отдавна селото заспа, но аз седя сама и плача. Утехата ми е една: на славей песента във здрача. Духът отпада безнадежден, а пак камбана проехтя, злокобно сякаш тя нарежда: «Графиньо, близка е смъртта!»“ Тъй в Къмнър хол нещастна лейди оплаква своята съдба, в нощта по бузите й бледи сълза протича след сълза. Преди да зазори зората над Къмнър хол, като камшик разкъса писък тишината: на смъртен страх смразяващ вик. Три пъти кобно проехтяха камбанни удари познати. Три пъти гарван чер размаха криле над кулите зъбчати. Завиха кучетата в бяс, с глух тътен падна дъб голям и никой вече от тогаз графинята не зърна там. Във Къмнър хол сега не свирят за балове и празненства и само призраци намират убежище сред пустошта. Момичетата в страх поглеждат стените стари, с мъх покрити, и весел танц тук не повеждат,
