ви доставям удоволствие, достопочтени мистър Тресилиан, ще продължа своя разказ, без да обръщам внимание на подигравките и свадливите забележки на този сърцат воин, който сигурно е спечелил в Нидерландия повече юмруци, отколкото крони. И така, сър, когато минавах под големия изрисуван прозорец — бях отпуснал поводите върху шията на моя жребец, за да ми бъде по-удобно, пък и да мога да се огледам по-спокойно наоколо, — изведнъж чух, че се отваря решетъчният капак й на прозореца — ей богу, няма да ми повярвате, сър — се появи красавица, каквато не бях виждал през живота си. Пък аз съм виждал не малко хубавички момичета и умея да съдя за тях не по-зле от другите.
— Мога ли да ви помоля опишете външността й, сър? — каза Тресилиан.
— О, сър — отвърна мистър Голдтред, — вярвайте ми, беше облечена като знатна дама с необичайно хубава дреха, която би задоволила дори самата кралица. Дрехата й беше с цвят на исиот, от атлазен плат, който според мен би трябвало да струва около трийсет шилинга ярда, подплатена с морава тафта и гарнирана с два реда дантела — сребърна и златна. А шапката й, сър, наистина беше най-красивото нещо от този род, което ми се е случвало да видя из тия краища — от тъмнокафява тафта, извезана със скорпиони от венецианско злато и по края гарнирана със златни ресни… Кълна се, сър, това беше ненадминато, възхитително изделие. Що се отнася до полите й, те бяха с внадена предница, по старата мода…
— Не ви питам за облеклото й, сър — прекъсна го Тресилиан, който по време на разказа проявяваше известни признаци на нетърпение, — а за външността й, цвета на косите, чертите на лицето…
— Що се отнася до външността й, там не съм много положителен — отговори търговецът. — Забелязах обаче, че дръжката на ветрилото й е от слонова кост, с необичайни инкрустации по нея. А пък косата й, каквато и да е на цвят, повярвайте — беше увенчана с мрежа от зелена коприна, обшита със злато.
— Чисто търговска памет — каза Ламборн. — Джентълменът го пита за красотата на дамата, а той дърдори за хубавите й дрехи.
— Нали ви казах, че нямах време да я разгледам — рече малко смутен търговецът. — Тъкмо се канех да й пожелая добро утро и нагласих лицето си за усмивка…
— Подобна на усмивката на маймуна, която се хили при вида на кестен — прекъсна го Майкъл Ламборн.
— Когато изневиделица — продължи Голдтред, без да обръща внимание на прекъсването се появи самият Тони Фостър с тояга в ръка…
— И, надявам се, ти пукна главата заради твоето нахалство — прекъсна го отново виновникът за пиршеството.
— Това е по-лесно да се каже, отколкото да се извърши — възрази Голдтред с негодувание. — Не, не, никакво пукане на глави нямаше. Той наистина замахна с тоягата, като ме заплаши, че ще ме удари, и попита защо не си вървя по правия път и тем подобни. Аз щях също да го перна здраво по тиквата заради дързостта му, ако не беше дамата, която сигурно би припаднала.
— Я стига си дрънкал, страхливецо такъв — сопна му се Ламборн. — Кой доблестен рицар обръща внимание на уплахата на дамата, когато трябва да убие великана, дракона или магьосника в нейно присъствие и за нейно избавление? Но защо съм седнал да ти говоря за дракони, когато ти си плюеш на петите, щом видиш най-обикновено водно конче! Жалко, изпуснал си рядък случай.
— Възползувай се от него сам, Майк, заядливецо такъв — отвърна Голдтред. — Ето ти ги там и омагьосания замък, и дракона, и дамата — всичко е на твое разположение, стига да ти стигне смелостта.
— Че какво, готов съм да го направя за кварта бяло вино — заяви войникът. — Или чакай, дявол да го вземе, останал съм без долни дрехи. Искаш ли да се обзаложим на парче ленено платно срещу ей тези пет златни монети, че утре ще отида в замъка и ще накарам Тони Фостър да ме представи на красивата си гостенка?
— Приемам облога — отвърна търговецът. — Убеден съм, че ще спечеля, макар да си по-нахален от самия дявол. Ханджията ще пази залозите ни — докато изпратя платното, аз също ще заложа злато.
— За такива глупости залози не пазя — възрази Гозлинг.
— Хайде, стига, племеннико, пий си спокойно виното и престани да се занимаваш с опасни неща. Повярвай ми, мистър Фостър би имал достатъчно основание да те натика в Оксфордския замък или да запознае краката ти с прангите на градския затвор.
— Това би означавало само да се поднови старата дружба, тъй като пищялките на Майк и прангите отдавна се познават — подхвърли търговецът. — Но той вече не може да се откаже от облога, освен ако не реши да заплати неустойка.
— Неустойка ли? — възкликна Ламборн. — Хайде де! Гневът на Фостър за мен не струва повече от празна грахова шушулка. Кълна се, че ще посетя неговата Линдабрида16, независимо дали той е съгласен, или не.
— Сър, с удоволствие ще платя половината от вашия залог — каза Тресилиан, — ако приемете да ви съпровождам в това приключение.
— Ас какво ще ви облагодетелства то, сър? — запита Ламборн.
— С нищо, сър — отговори Тресилиан. — Достатъчно ми е само да видя вашата сръчност и смелост. Аз съм пътешественик, който жадува за неочаквани схватки и необикновени приключения, както някогашните рицари са се стремили към рисковани похождения и бойни подвизи.
— Добре, щом ще ви е приятно да видите как се лови пъстърва с ръце — каза Ламборн, — все ми е едно колко ще бъдат свидетелите на моята ловкост. И тъй, пия за успеха на моето начинание, а оня, който не вдигне чаша, е негодник и аз ще му отсека краката до самите жартиери.
Чашата, която Майкъл Ламборн изпразни при тези думи, имаше толкова предшественички, че разумът му се размъти. Той отправи две-три несвързани проклятия по адрес на търговеца, който съвсем основателно отказа да вдигне тоста, съдържащ в себе си загубата на собствения му облог.
— С мен ли си седнал да спориш, негоднико! — извика Ламборн. — В тиквата ти няма повече мозък, отколкото в едно объркано гранче коприна. Кълна се в небето, ей сега ще те накълцам така, че от тебе да излязат петдесет ярда галон и дантела!
И Майкъл Ламборн се опита да измъкне меча си, за да изпълни юначното си намерение, но двамата прислужника го хванаха и го замъкнаха в определената за него стая, за да се наспи и изтрезнее.
Компанията се разтури и за радост на ханджията гостите започнаха да се разотиват, макар на някои от тях никак да не им се искаше да се разделят с чудесното вино, още повече, че ги гощаваха безплатно. Накрая все пак се видяха принудени да се оттеглят, оставяйки Гозлинг и Тресилиан сами в опразнената зала.
— Кълна се в честта си — каза ханджията, — не разбирам що за удоволствие намират знатните придворни в харченето на пари за развлечения и в играта на кръчмари, които не представят сметка. Аз рядко го правя, но — ей богу — сторя ли го, след това безкрайно ми дожалява. Всяка от тези празни кани, които моят племенник и неговите приятели-пияници излочиха, можеше да ми донесе печалба, а сега трябва направо да ги впиша като чиста загуба. Не проумявам какво приятно има в шума, в празните брътвежи, в пиянските прищевки и в пиянските кавги, в непристойните приказки и гаври и т.н., при които отгоре на всичко човек губи пари, вместо да ги печели. Какви големи имущества са били пропилени за поддържането на такъв безполезнен начин на живот, а това до голяма степен допринася за упадъка на кръчмите. Кой, по дяволите, мислите, ще иска да плати за пийване в „Черната мечка“, когато може да го получи безплатно при милорда или при скуайъра?
Тресилиан забеляза, че виното бе позамътило малко дори привикналата глава на ханджията; за това свидетелстваха главно неговите многословни нападки срещу пиянството. Тъй като той самият старателно бе отбягвал да вдигне чашата, реши да се възползува от момента на откровеност, в който бе изпаднал Гозлинг, и да измъкне от него някои допълнителни сведения за Антъни Фостър и дамата, която търговецът бе видял в неговия замък. Въпросите му обаче дадоха на ханджията нова тема за ораторстване — притворството на прекрасния пол, — при което в подкрепа на собственото си дълбокомислие Гозлинг приведе цялата мъдрост на Соломон. В заключение той насочи поученията си и язвителните си упреци към двамата прислужника, които бяха заети да приберат остатъците от пиршеството и да подреждат салона. Накрая, за да съчетае тези свои поучения с личен пример, той събори на пода един поднос с половин дузина чаши, опитвайки се да покаже как се поднасяло в „Трите жерава“ във Винтри, най-прочутия по това време хан в Лондон.
