ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
На двама господари не слугувай!
Така твърдят, но вижте туй момче —
обича бог, на дявола помага,
молитви шепне, после върши зло
и на небето пак благодари!
Помещението, в което стопанинът на замъка Къмнър въведе почтения си гост, беше по-голямо и изглеждаше още по-запуснато и разнебитено от онова, в което бяха разговаряли досега. Край стените имаше грамадни дъбови шкафове с лавици, които някога явно бяха служили за подредбата на многобройни колекции от книги. Много от книгите все още стояха, но бяха разпокъсани и измачкани, покрити с прах, без скъпи закопчалки и подвързии, и бяха струпани на купища по рафтовете, като непотребни вещи, изоставени на произвола на всеки грабител. Самите шкафове, изглежда, също бяха подлагани на нападения от враговете на науката, унищожили многобройните книги, изпълвали някога лавиците. Тук-там лавиците бяха извадени, а шкафовете — изпочупени или повредени и покрити с паяжини и прах.
— Хората, които са писали тези книги — каза Ламборн, като се оглеждаше наоколо, — сигурно не са предполагали в какви ръце ще попаднат.
— И каква полезна домакинска работа ще ми свършат — добави Фостър. — Готвачът ги използува за лъскане на оловните съдини, а слугата вече месеци наред само с тях почиства ботушите ми.
— А пък аз съм бил в градове — каза Ламборн, — където биха сметнали, че тази „учена“ стока е прекалено скъпа за подобна употреба.
— Хайде, хайде — отвърна Фостър. — Това е папистки боклук — всички са от личната библиотека на онзи намусен старик, абата на Абингдън. Дори една деветнадесета част от непорочното евангелско слово струва колкото цяла каруца, напълнена с такъв измет от уличните канавки на Рим.
— Помилуй бог, мистър Тони Паликлада — възкликна Ламборн в отговор.
Фостър се намръщи и каза:
— Чуй ме, приятелю Майк! Забрави този прякор и случката, с която е свързан, ако не искаш нашата подновена дружба да умре от неочаквана и насилствена смърт.
— Защо? — попита Майкъл Ламборн. — Ти обичаше да се хвалиш със своя дял в смъртта на двамата стари еретически епископи.
— Това беше тогава — отговори приятелят му, — когато все още пиех жлъч и живеех в плен на греха. Сега обаче, когато съм призован в редиците на праведниците, този прякор не отговаря повече на начина ми на живот и поведение. Нашият проповедник мистър Мелхиседек Молтекст сравни моето нещастие със случая на апостол Павел, дето пазил дрехите на ония, които пребили с камъни свети Стефан. Той говори на тази тема три недели подред и даваше за пример поведението на една достойна личност, намираща се сред присъстващите — имайки пред вид мен.
— Я, моля те, замълчи, Фостър! — рече Ламборн. — Не знам защо, но ме побиват тръпки всеки път, когато чуя дявола да цитира евангелието. И освен това, приятелю, чудно ми е, че си се решил да скъсаш с тази удобна стара религия, която можеше да надяваш и сваляш тъй лесно като ръкавица! Мислиш ли, че не помня как бързаше да замъкнеш съвестта си на изповед най-редовно всеки месец? И когато свещеникът ти я очистеше и я лъснеше до блясък, и я белосаше отгоре, ти отново беше готов да вършиш най-долни злодеяния като дете, което бърза да се нацапа в калната локва веднага щом му облекат чистите неделни дрешки.
— Не се грижи за моята съвест — рече Фостър. — Това е нещо, което ти не можеш да разбереш, защото собствена съвест никога не си имал. Но нека по-добре да поговорим по същина. Кажи с една дума каква работа имаш с мен и какви надежди те доведоха тука?
— Естествено надеждата да оправя положението си, както е казала бабичката, хвърляйки се от Кингстънския мост — отговори Ламборн. — Погледни тази кесия — това е всичко, което е останало от една такава значителна сума, каквато всеки би искал да има в джоба си. Ти, както изглежда, си се наредил добре тука, под добра закрила, хората казват, че се радваш на особено покровителство. Не се пули като заклана свиня. Не можеш да подскачаш в серкмето, без никой да те види. Знам добре, че подобно покровителство не се придобива току-така, ти трябва да го заплащаш с услуги и именно за тях аз ти предлагам помощта си.
— Ами ако не се нуждая от твоята помощ, Майк? Надявам се, че пословичната ти скромност е в състояние да допусне тази възможност.
— По-точно казано — отговори Ламборн, — ти искаш сам да вършиш цялата работа и да не делиш наградата. Не бъди прекалено лаком, Антъни. Алчността пръска чувала и разпилява зърното. Разбери добре: когато ловецът иска да убие елен, той не отива в гората само с едно куче. Той взема със себе си сивата хрътка, която не сваля острия си поглед от ранения елен и го преследва по баири и долове, но взема и бързоногата, която го настига и доубива. Ти си сивата хрътка, аз — бързоногата. На твоя покровител ще му трябва помощта и на двете, а той е в състояние щедро да ги награди. Ти ме превъзхождаш с дълбоката си проницателност, непоколебимата си твърдост, упоритото си и спотаено коварство. Но затова пък аз съм по- смел, по-пъргав и по-сръчен — и в схватките, и в уловките. Поотделно нашите качества не са така съвършени, но ако ги съберем, ние ще преобърнем света. Кажи сега, ще ловуваме ли заедно?
— Нахално и грубо искаш да се въвреш в моите лични работи, така ли? — отвърна Фостър. — Но ти всъщност винаги си бил зле възпитано кученце.
— Няма да имаш основание да говориш така, освен ако не отхвърлиш любезното ми предложение — рече Ламборн. — Направиш ли го обаче, тогава „пази се от мен, сър рицарю“, както се казва в старинния роман. Аз или ще вземам участие в твоите кроежи, или ще ги спъвам. Дошъл съм тук, за да върша работа — било заедно с теб, било против теб.
— Е, добре — каза Антъни Фостър, — щом ми предоставяш такъв справедлив избор, по-добре тогава да съм ти приятел, отколкото враг. Ти си прав, мога да те назнача на служба при господаря, който има достатъчно пари, за да заплати не само на нас двамата, но и още на стотина. Честно казано, ти си напълно подходящ да служиш при него. Той изисква смелост и ловкост — съдебните тефтери свидетелстват в твоя полза; иска слугите му да не страдат никога от угризения на съвестта — та кой би могъл да допусне, че ти имаш съвест? Този, който ще служи в свитата на един придворен, трябва да бъде самоуверен — твоето чело е вдигнато като забралото на милански шлем. Само едно нещо обаче бих искал да се промени у теб.
— Какво е то, мой прескъпи приятелю Антъни? — попита Ламборн. — Кълна се във възглавницата на Седемте спящи18, че без бавене ще го поправя.
— Тъкмо сега даде пример за него — отговори Фостър. — Речта ти звучи малко по старому, пък и винаги я украсяваш с някакви особени проклятия, от които намирисва на папизъм. Освен това външният ти вид е крайно непристоен и разпуснат, за да влезеш в свитата на негово сиятелство — защото лордът трябва да пази доброто си име пред хората. Ще се наложи да си преобразиш малко облеклото, според по-строгата и умерена мода, да намяташ плаща и на двете си рамене, а яката ти да бъде без гънчица и добре колосана. Трябва да разшириш полите на шапката си и да стесниш излишъка от бухналите си панталони. Да ходиш на църква или — още по-добре — на събрания поне веднъж в месеца, да се кълнеш само в честта и съвестта си, да се откажеш от дръзкия си поглед и да не се хващаш за дръжката на меча, освен когато ще трябва наистина да го използваш.
— Ей богу, Антъни, ти си луд — каза Ламборн. — Та ти обрисува по-скоро слугата-разводач на някоя пуританка, отколкото на придружника на честолюбив благородник. Човекът, който искаш да направиш от мен, трябва да носи в пояса си молитвеник вместо кинжал и мъжеството му да стига дотам, че само да придружава някоя величествена дама на проповед в църквата „Свети Антонлин“ и да се кара заради нея с някой еснаф, защото не й е направил път. Оня, който иска да влезе в двореца със свитата на един благородник, трябва да се държи съвсем другояче.
