— Не се вълнувай, драги — успокои го Фостър. — Животът в Англия вече не е същият, който ти познаваш. Днес има хора, които дръзко преследват целта си, но вършат това в пълна тайна и никога няма да чуеш в речта им нито хвалба, нито проклятие, нито една неблагочестива дума.
— По-точно казано — отвърна Ламборн, — те са създали търговско съдружие, за да вършат дяволски дела, без да сложат на фирмата името на дявола. Така да бъде, аз по-скоро ще се постарая да им подражавам, отколкото да загубя твърдата почва под краката си в този нов свят, щом е станал така добродетелен, както ти казваш. Но кажи, Антъни, как е името на благородника, заради службата при когото трябва да се превърна в лицемер?
— Я го виж ти мистър Майкъл! — възкликна с мрачна усмивка Фостър. — Искаш да проникнеш в работите ми? А откъде си сигурен, че наистина има такова лице in rerum natura19 и дали през цялото време не съм се подигравал с теб?
— Подигравал си се с мен ли, тъпоумни глупако? — най-спокойно рече Ламборн. — Колкото и скрит да се мислиш, аз се наемам само за един ден да прозра през теб и през работите ти, както ти ги наричаш, като през замърсеното стъкло на стар оборски фенер.
В този момент разговорът им бе прекъснат от един вик, долетял от съседното помещение.
— Кълна се в светия абингдънски кръст — извика Антъни Фостър, забравил в страха си своя протестантизъм, — аз съм погубен!
С тия думи той се втурна към стаята, откъдето бе долетял викът, последван от Майкъл Ламборн. За да обясним обаче шума, който прекъсна техния разговор, необходимо е да се върнем малко назад в нашия разказ.
Вече казахме, че когато Ламборн и Фостър отидоха в библиотеката, те оставиха Тресилиан сам в старинната зала. Тъмните му очи ги изпратиха с презрение, част от което той отправи и към себе си заради това, че дори и само за миг се бе унижил дотам, да им стане близък познайник.
„Ето го обществото, Еми — говореше си той на себе си, — с което твоето жестоко лекомислие, твоята безразсъдна и незаслужена измама принудиха да се свърже онзи, на когото приятелите възлагаха някога съвсем други надежди и който днес се презира така, както утре ще го презират другите заради низостта, до която е паднал от любов към теб. Аз обаче няма да престана да те търся — теб, която някога беше обект на моята най-чиста, най-предана любов, макар отсега нататък да ми остава само едно — да те оплаквам. Аз ще те спася от твоя прелъстител и от тебе самата. Ще те върна на твоите родители и на бога. Не мога да накарам ярката звезда да засияе отново на небосклона, откъдето падна, но…“
Лек шум прекъсна мислите му. Той се обърна и в красивата, богато облечена дама, която в този момент влезе през страничната врата, веднага позна обекта на своите търсения. Първият му порив i беше да притули лицето си с качулката на плаща и да чака удобен момент, за да й се открие. Намерението му обаче се обърка от младата лейди — тя нямаше и осемнадесет години, — която радостно се втурна към него и като дръпна края на плаща му, весело каза:
— Скъпи приятелю, нима след като съм те чакала толкова дълго, идваш в моя дом само за да разиграваш този странен маскарад? Обвинен си в измяна на истинската любов и на нежната обич и трябва да се изправиш пред съда и да отговаряш с открито лице. И тъй, какво ще кажеш — признаваш ли се за виновен, или не?
— Уви, Еми! — промълви тихо и тъжно Тресилиан, като й позволи да махне плаща от лицето му. Неговият глас и лицето му, което тя внезапно видя пред себе си, заличиха като с магическа пръчка веселостта й. Тя с олюляване се отдръпна назад, пребледня като смъртник и закри лицето си с ръце. За миг Тресилиан също бе обзет от силно вълнение, но като си спомни, че трябва на всяка цена да се възползува от случая, който друг път можеше и да не му се представи, каза тихо:
— Не се страхувай от мене, Еми!
— А защо да се страхувам от теб? — попита тя, като сне ръце от красивото си, отново поруменяло лице. — Защо да се страхувам от теб, Тресилиан? И защо си се вмъкнал в моя дом, без да си поканен и желан?
— В твоя дом ли, Еми? — възкликна Тресилиан. — Уви, нима затворът може да бъде твой дом? Затвор, който се пази от един от най-недостойните и безчестни хора на света, но не по-долен подлец от своя господар!
— Това е мой дом — каза Еми, — да, мой, щом сама съм го избрала. Кой може да ми забрани да живея в усамотение, ако на мен ми е приятно така?
— Твоят баща, девойко — отговори Тресилиан, — твоят съкрушен баща, който ме изпрати да те търся, като ме натовари с цялата своя власт — власт, която сам не е вече в състояние да упражни. Ето неговото писмо, написано в часове, когато е благославял страданията на тялото си, загдето са приспивали страшната болка в душата му.
— Страдания? Нима баща ми е болен? — възкликна Еми.
— Той е толкова болен, че колкото и да бързаш, не би могла да го излекуваш — отговори Тресилиан. — Въпреки това всичко ще бъде приготвено да заминеш веднага щом дадеш съгласието си.
— Тресилиан — отвърна Еми, — аз не мога, аз не бива, аз не смея да напусна този дом. Върни се при татко и му кажи, че ще получа разрешение да го видя след не повече от дванайсет часа. Върни се, Тресилиан, и му кажи, че съм здрава и щастлива. О, ако можех да вярвам, че той също е щастлив! Кажи му да не се тревожи — аз ще дойда и тогава той ще забрави мъката, която Еми му е причинила. Бедната Еми сега е такава знатна дама, че дори не смее да го изрече. Върви, добри ми Тресилиан! Аз оскърбих и теб, но вярвай ми, имам достатъчно сила да излекувам раните, които съм нанесла. Отнех ти едно детско сърце, което не беше достойно за теб, но ще те възмездя за загубата със слава и богатство.
— Ти ли ми казваш това, Еми? Вместо спокойното и тихо щастие, от което ме лиши, ти ми предлагаш богатство и празно тщеславие! Но все едно — аз дойдох тук не за да те упреквам, а да ти помогна и да те освободя. Ти не можеш да скриеш от мен, че тук си пленница. Иначе твоето добро сърце — а ти имаш добро сърце — щеше вече да те е накарало да се втурнеш към леглото на болния си баща! Ела с мен, бедно, измамено, нещастно момиче! Всичко ще се забрави, всичко ще се прости. Не се страхувай, че ще ти досаждам с разговори за някогашното ни споразумение. Това беше сън, а аз вече се събудих. Ела, твоят баща е още жив! Ела и една дума на обич, една сълза на разкаяние ще изтрият спомена за онова, което е било!
— Нали вече ти казах, Тресилиан — отговори тя, — че непременно ще дойда при татко веднага щом се освободя от други, не по-малко належащи задължения. Иди и му отнеси тази новина. Аз ще дойда, и това е толкова сигурно, колкото е сигурно, че на небето има слънце — щом получа разрешение.
— Разрешение? Разрешение да посетиш болния си баща, който може би вече изживява последните си минути? — възкликна Тресилиан ядосано. — Разрешение от кого? От подлеца, който под маската на приятелството наруши законите на гостоприемството и те отвлече от бащиния дом!
— Не злослови срещу него, Тресилиан! Този, за когото говориш, носи меч не по-малко остър от твоя — дори по-остър, самомнителни човече. Защото най-големите подвизи, които ти си извършил в бой или в мирно време, са тъй недостойни да се сравнят с неговите, както и скромният ти произход не може да се мери с кръга, в който той се движи. Остави ме на мира! Иди и предай на татко това, което поръчах. И когато друг път поиска да ми съобщи нещо, нека избере по-желан пратеник.
— Еми — спокойно отговори Тресилиан, — няма да успееш да ме ядосаш с твоите упреци. Кажи ми обаче само едно, за да мога да отнеса поне някаква мъничка утеха на моя стар приятел: споделяш ли вече с него сана, с който се гордееш? Има ли вече той правата на съпруг, за да ръководи твоите постъпки?
— Спри тия долни и неприлични приказки! — възкликна Еми. — Достойнството ми не позволява да отговарям на въпроси, които ме унижават.
— Нежеланието ти да отговориш изяснява всичко — рече Тресилиан. — Но чуй едно, нещастно момиче! Баща ти ми даде пълното право да ти заповядвам и аз ще те спася от позора на греха и от скръбта, макар и против твоята воля.
— Не ме заплашвай със сила! — извика Еми, като се отдръпна от него, изплашена от решителността, която изразяваха очите му и цялото му поведение. — Не ме заплашвай, Тресилиан, защото аз имам средства да отблъсна всяко насилие!
— Но не и желанието, надявам се, да се възползуваш от тях в този злощастен случай — каза Тресилиан. — По своя воля, без намесата на нечие чуждо влияние, по своя собствена воля, Еми, ти не би
