вечерята и спането си в моя дом; освен това, струва ми се, ти едва ли ще желаеш да останеш по за дълго там, където твърде добре те познават.
— По този въпрос, вуйчо — отвърна пътникът, — ще се водя от собствените си нужди и интереси. Междувременно желая да нагостя с вечеря и с по чашка преди лягане онези мои добри съграждани, които не се големеят дотолкова, че да не си спомнят Майкъл Ламборн, кръчмарския слуга. Ако искаш, дай гощавка срещу парите ми, ако ли не, до „Заек и барабан“ има само две минути път и аз се надявам, че нашите съседи на драго сърце ще ме придружат дотам.
— Не, Майк — отвърна вуйчо му, — след тези осемнадесет години, които са ти минали през главата, смятам, че си се поправил; затова няма да напуснеш къщата ми в този час и ще получиш всичко, което с мярка пожелаеш. Но първо бих искал да знам дали кесията, с която толкова се хвалиш, е дошла у тебе по такъв добър път, както е и добре напълнена.
— Ето ви го отново този неверник, добри ми съседи — рече Ламборн, обръщайки се към посетителите. — Продължава да рови младежките лудории на племенника си, макар оттогава да са минали толкова години. Колкото до златото, господа, аз бях там, където то расте, и взех участие в брането му. В Новия свят бях, човече, в Елдорадо, където хлапетата вместо с черешови костилки си играят с диаманти, а жените си нижат гердани от рубини вместо от плодовете на самодивското дърво; където керемидите са от чисто злато, а паветата — от самородно сребро.
— Ей богу, приятелю Майк — обади се младият Лорънс Голдтред, търговецът на платове в Абингдън, — трябва да е изгодно да търгуваш на този бряг. А как ли ще се харчат там моите фини ленове, крепове и панделки, щом златото е толкова изобилно!
— О, печалбата там е неизказана — отвърна Ламборн, — особено пък когато един млад и хубав търговец сам си занесе стоката. Дамите в тази страна са омайни и страстни, и както са поизгорели от слънцето, пламват като прахан при вида на такова здраво и свежо лице като твоето и коса, дето е, кажи- речи, червена.
— Как ми се ще да потъргувам там — рече търговецът и се изкиска.
— Че защо да не потъргуваш — каза Майкъл, — стига да си все още същото енергично и ловко момче, каквото беше, когато заедно обирахме овощната градина на абата. Трябва ти само малко алхимия, за да дестилираш къщата и земята си в налични пари, наличните пари в голям кораб с платна, котва, въжета и всичко останало; напъхваш балите със стока под люка, качваш петдесет яки момчета на палубата, слагаш мен да ги командвам, вдигаме платната — и хайде към Новия свят.
— Голяма тайна му откри, родственико — намеси се Джайлс Гозлинг, — да дестилира, да, точно тази беше думата, лирите си в пенсове и тъканите си в нишки. Послушай мене, по-глупавия човек, съседе Голдтред. Не изкушавай морето, защото то е хищно. Стоките на баща ти ще стигнат за година-две, докато картите и леките жени те закарат в бедняшкия приют. А търбухът на морето е бездънен, може да погълне цялото богатство на Ломбард стрийт8 само за една сутрин с такава лекота, с каквато аз бих погълнал едно яйце на око и чаша червено вино. Колкото до това Елдорадо, за което говори племенникът ми, готов съм да се закълна, че го е намерил в джобовете на някои такива наивници като теб. Но ти не ми се обиждай за това, което ти казах, а се настани удобно на масата и бъди добре дошъл; ето че и вечерята идва и аз най-сърдечно каня всеки, който желае да вземе участие в нея по случай завръщането на моя надежден племенник; много ми се иска да вярвам, че той се връща дома друг човек. Бога ми, родственико, ти толкова много приличаш на бедната ми сестра, колкото изобщо — син може да прилича на майка си.
— Но затова пък не прилича чак толкова на стария Бенедикт Ламборн, нейния съпруг — рече търговецът на тъкани, като кимна с глава и намигна. — Помниш ли, Майк, какво каза ти, когато дългата пръчка на учителя надвисна над тебе, загдето беше скрил патериците на баща си? „Умното дете — каза ти — винаги знае кой е баща му.“ Доктор Бричъм тогава се смя до сълзи и това ти спести твоите.
— Да, ама той си ги навакса в следващите дни — отвърна Ламборн. — А как впрочем е този достоен педагог?
— Умря — обади се Джайлс Гозлинг, — и то преди доста време.
— Да, да, умря — повтори и енорийският свещеник. — Аз седях до постелята му. Издъхна в най-блажено разположение на духа. „Morior — mortuus sum vel fui — mori“9 — това бяха последните му думи, и само добави: „Спретнах последния си глагол.“
— Е, мир на праха му — каза Майк. — На мен нищо не ми дължи.
— Не, наистина — отвърна Голдтред. — И всеки път, като те удряше с камшика, имаше навика да казва, че с това спестявал труда на палача.
— Човек би рекъл, че нашият приятел не му е оставял много работа за вършене — додаде свещеникът. — А все пак мистър Тонг не получаваше парите си даром.
— Voto a Dios!10 — извика Ламборн, очевидно изгубил търпение. Той грабна голямата си широкопола шапка от масата и я нахлупи, така че падналата от нея сянка придаде на очите и чертите на лицето му, които и без това не излъчваха нищо приятно, зловещия израз на испански браво11. — Слушайте, джентълмени, между приятели всичко е позволено, стига да си остане скрито-по-крито, и аз вече достатъчно дълго оставих всички вас и достопочтения ми вуйчо да се забавлявате с лудориите ми от юношеските години. Но не забравяйте, скъпи мои приятели, че аз нося сабя и кама и ловко боравя с тях, когато потрябва. Докато служех при испанците, се научих стръвно да отплащам на оня, който ми засегне честта, затова ви съветвам да не ме предизвиквате дотам, че да се спречкаме.
— И тогава какво ще направите? — попита свещеникът.
— Да, да, сър, какво ще направите? — обади се и търговецът на тъкани, като се размърда възбудено на другия край на масата.
— Ще ви прережа гърлото и ще проваля треперливото ви неделно слово, любезни ми отче — отвърна разярено Ламборн; — а тебе, уважаеми търговецо на разни жалки панделчици и кордели, като те подбера с една тояга, ще те навра направо в някоя от балите ти със стока.
— Хайде, хайде — намеси се стопанинът, — самохвалство тука не търпя. Ти, племеннико, по-добре не бързай да се обиждаш. А вие, джентълмени, бъдете любезни да не забравяте, че щом сте дошли в този хан, то вие сте гости на ханджията и сте длъжни да пазите честта на дома му. Ето, че покрай глупавите ви свади и аз едва не си загубих ума като вас, а ей там седи моят мълчалив гост, както го наричам, който вече от два дена живее в хана, без да проговори дума за друго, освен да си поиска нещо за ядене и сметката. Не ми създава повече грижи от един прост селяк, разплаща се като престолонаследник, поглежда само сбора на сметката и не е решил кой ден ще си отиде. Същинска скъпоценност, а аз, негодникът, го оставих сам като пропъден в оня тъмен ъгъл, без дори да го поканя да хапне и пийне с нас. И ще бъде напълно заслужена награда за моята неучтивост, ако преди още да е настъпила нощта, се отправи към „Заек и барабан“.
Преметнал кокетно сдиплената бяла салфетка през лявата си ръка, свалил кадифената си шапчица и с най-хубавата си сребърна кана в дясната ръка, ханджията се запъти към самотния гост, за когото вече беше споменал, и с това привлече към него вниманието на компанията.
Той беше около двадесет и пет — тридесетгодишен мъж, малко по-висок от среден ръст, облечен просто и скромно, но от него се излъчваха непринуденост и достойнство, които явно подсказваха, че облеклото му далеч не съответствува на високото му обществено положение. Лицето му беше спокойно и замислено, косите му бяха черни, а черните му очи, които обикновено гледаха със същия мечтателен и спокоен израз, изписан на лицето му, в моменти на внезапно вълнение се озаряваха от необикновен блясък. Малкото селце трескаво се интересуваше да узнае името и произхождението му, а също и причината, заради която бе дошъл в Къмнър, но любопитството и по трите въпроса си оставаше незадоволено. Джайлс Гозлинг, най- личният от местните жители и верен привърженик на кралица Елизабет и на протестантската религия, отначало се усъмни, че гостът му е йезуит или свещеник от католическата семинария, каквито Рим и Испания по това време изпращаха в изобилие в Англия, за да украсяват тамошните бесилки. Но нима е възможно да се поддържа дълго подобно предубеждение към гост, който ти създава толкова малко грижи, плаща редовно сметките си и който очевидно възнамерява да направи един доста голям престой в прочутата „Черна мечка“?
— Папистите — разсъждаваше Джайлс Гозлинг — са стиснати, циции хора и този мой гост можеше да се настани при богатия скуайър в Веселели или при стария рицар в Утън, или в коя да е друга от техните
