приближаваше с цялата тържественост и разкош, с които се обграждаше някогашната аристокрация. Сър Уилям бе така погълнат от разкрилата се пред погледа му картина и така се вълнуваше слугите му да не допуснат някоя грешка в церемониала на тържественото посрещане, че дори не чу възклицанията на сина си:
— Вижте, от другата страна се приближава още една карета с шест коня. Нима и тя е на маркиза?
Едва след тези думи момчето, дръпнало баща си за ръкава, го застави да се обърне.
Не можеше да има никакво съмнение: друга карета с шест коня, придружавана от четирима лакеи, се носеше с всичка сила по източния път; трудно можеше да се определи кой от двата екипажа, които наближаваха замъка от различни посоки, пръв ще пристигне до вратите. Единият екипаж бе зелен, другият — син, и никога зелените и сините колесници не са възбуждали такова вълнение по арените на Рим или Константинопол, каквото тази гледка породи в душата на лорд-пазителя. Кой не си спомня какъв ужас бе обзел Гумиращия блудник, когато приятелят му, в стремежа си да излекува нещастника от натрапчивата идея — блудникът твърдял, че в съдбовния за него час ще го споходи призрак, — се престорил на призрак и се явил до леглото на болния. „Mon Dieu — възкликнал грешникът, издъхвайки, — il y en a deux!“ С не по- малък трепет лорд-пазителят се взираше сега в удвоилата се карета: в главата му царяха най-лоши предчувствия. Защото в онази епоха на най-строга етикеция никой съсед не би се осмелил да се яви така безцеремонно. Разумът подсказваше на лорд-пазителя, че това може да бъде само лейди Аштън. Треперейки от страх, той предугаждаше причината за толкова внезапното и неочаквано завръщане. Разбираше, че е „заловен на местопрестъплението“. Компанията, в която сега ще го завари жена му, никак няма да й хареса. Единствената надежда, която оставаше на сър Аштън, бе да разчита на присъщото за лейди Аштън чувство за приличие; само то би могло да я възпре да направи публичен скандал. Беше така объркан и изплашен, че съвсем забрави за церемониала, който бе замислил във връзка с пристигането на маркиза.
Страхът скова не само него. Луси, бледа като платно, стоеше до Рейвънсууд и кършеше ръце от отчаяние:
— Това е тя! Пристига майка ми!
— Дори така да е — тихо се отзова Рейвънсууд. — Не си заслужава голямата тревога. Аз мисля, че завръщането на стопанката на този дом след толкова дълго отсъствие би трябвало да буди сред близките й други чувства, не смущение и страх.
— Вие не познавате лейди Аштън — отвърна Луси с пресекващ от ужас глас. — Какво ще каже, като ви види тук?
— Да, аз наистина доста дълго съм престоял в замъка ви, щом присъствието ми може да се стори осъдително на лейди Аштън — изрече Рейвънсууд с нотка на високомерие. — Мила Луси — добави той нежно и успокояващо, — вие сте като малко дете, страхувате се от лейди Аштън. Тя е от добро семейство, дама от висшето общество, жена, която познава отлично света и задълженията си по отношение на своя мъж и неговите гости.
Луси мълчаливо поклати глава в знак на несъгласие и изведнъж, сякаш майка й, която бе още на половин миля от замъка, можеше да я види и да осъди поведението й, бързо се отдръпна от Рейвънсууд; после хвана брат си под ръка и го поведе към един далечен край на терасата. Лорд-пазителят побърза да слезе долу, при портала, забравил да покани със себе си и Рейвънсууд, така че Рейвънсууд остана сам, изоставен и така да се каже, отритнат от господарите на замъка.
Подобно отношение не можеше да се хареса на младия човек, толкова горд, колкото и беден. Рейвънсууд беше се надявал, че като се откаже от стародавната вражда и приеме поканата на сър Уилям Аштън, с това ще му окаже чест и ще бъде в пълното си право да разчита на почтително отношение към себе си.
„Мога да извиня Луси — мислеше си той, — тя е още твърде млада, свенлива е и се чувствува виновна, задето се е сгодила за мен без съгласието на майка си. И все пак би трябвало да помни на кого е дала дума и да не ме принуждава да мисля, че се срамува от избора си. Що се отнася до лорд-пазителя, той, като видя каретата на лейди Аштън, съвсем се обърка, дори лицето му се измени. Ще видим как ще свърши всичко това: ако разбера, че съм излишен тук, веднага ще си замина.“
Погълнат от тези мисли, Едгар слезе от терасата и мина в конюшнята, където нареди да оседлаят коня му, та в случай на необходимост веднага да напусне замъка.
В същото време кочияшите на двете карети, чието приближаване бе предизвикало такъв смут в замъка, най-сетне взаимно се забелязаха и съобразиха, че слизайки от склона по различни пътища, те се стремят към обща цел — централната алея на парка. Лейди Аштън, която възнамеряваше да се обясни с мъжа си преди пристигането на другите гости, които и да са, заповяда да препуснат колкото може по-бързо. Видял, че колегата, му размахва яростно камшика, кочияшът на маркиза, не желаейки да накърнява достойнството си и честта на своя господар, реши като истински представител на своя бранш във всички времена и за всички народи да не отстъпва палмата на първенството. За ужас на лорд-пазителя съперничеството между кочияшите — които, хвърляйки си гневни погледи и бясно размахвайки камшици, се носеха по стръмнината с нарастваща скорост — съкращаваше и без това вече нищожния брой минути за размисъл.
Единственото, което можеше да спаси сър Аштън, би било каретите да се сблъскат и тогава или жена му, или маркизът ще си счупят врата. Не се наемаме да твърдим, че сър Аштън непременно желаеше това, но ако такова нещастие се случеше, той, можем да очакваме, нямаше за дълго да остане безутешен. Ала съдбата бе решила друго. Макар лейди Аштън да не се боеше от никого и от нищо, тя все пак разбра в какво смешно положение се поставя, като се стреми да изпревари знатния гост пред вратите на собствения си замък, затова щом приближиха алеята, нареди да позадържат конете и пусна чуждия екипаж да мине напред. Кочияшът изпълни на драго сърце указанието й, дошло тъкмо навреме, за да спаси честта му, тъй като конете на маркиза бяха по-добри или поне по-свежи от неговите. Така че той намали хода и зелената карета с целия си ескорт като вихър навлезе първа в алеята. Но веднага щом облеченият в ливрея със златни ширити кочияш на маркиза се убеди, че нему е предоставено pas d’avance, той също възприе по- бавен ход и неговата карета, придружена от многобройна свита, тържествено продължи към замъка по оградената с брястове алея. Каретата на лейди Аштън бавно я следваше отблизо.
Потиснал страха и смущението си, сър Уилям Аштън заедно с по-малкия си син и дъщеря си очакваше госта до вратите, които водеха към вътрешния двор на замъка; малко по-далеч стояха многобройните му слуги от всички рангове, едни в ливреи, други с обикновено облекло. По времето, което описваме тук, шотландските аристократи и земевладелци са били заобиколени от многобройна прислуга; трудът струвал евтино в страната, където работната ръка надхвърляла многократно възможността да бъде оползотворена.
Добре школуваните хора като лорд-пазителя прекрасно се владеят и умеят да се показват невъзмутими дори при най-неблагоприятно стечение на обстоятелствата. Затова, когато маркизът слезе от каретата си, сър Аштън го посрещна с превъзходна учтивост и като го въведе в голямата зала, изрази надеждата, че гостът е останал доволен от пътуването. Маркизът бе висок и с добро телосложение; в умните му, проницателни очи блестяха честолюбиви пламъчета, заменили живия младежки вид: лицето имаше смел и горд израз, посмекчен от присъщата предпазливост и желание да спечели известност, напълно естествен стремеж за водача на политическа партия. Той учтиво отговаряше на любезните въпроси на домакина, който с всичката подобаваща церемония поведе госта си към мис Аштън. И тогава лорд-пазителят осъзна с какво всъщност са заети мислите му: като представяше дъщеря си на маркиза, той я нарече „моята съпруга, лейди Аштън“.
Луси поруменя; маркизът не можа да скрие почудата си при вида на толкова млада господарка на дома, а лорд-пазителят, надвил смущението си, се зае да обяснява причината за тази странна грешка:
— Простете, милорд, исках да кажа „дъщеря ми — мис Аштън“. Причината е в това, че екипажът на лейди Аштън току-що влезе в алеята след вашия и…
