— Докато на милорда е угодно да бъде наш почитаем гост, замъкът и всичко в него ще бъде на негово разположение — отвърна лейди Аштън. — А колкото до това да продължим този неприятен разговор…
— Извинете, милейди — прекъсна я маркизът. — Нека не вземаме прибързани решения по един толкова важен въпрос. Имам щастието да възобновя познанството си с лейди Аштън и се надявам, мадам, че не ще ме принудите да рискувам доброто ви разположение заради някакъв неприятен разговор. И ми позволете поне, преди да сме се върнали към него, да се насладя на вашата компания. При това, изглежда, в замъка пристигнаха и нови гости.
Лейди Аштън се поклони и с усмивка подаде ръка на маркиза, който я поведе към трапезарията, галантно спазвайки правилата на старинната етикеция, която не разрешаваше на кавалера да води дамата под ръка, както става по празненствата на простия народ.
В трапезарията те завариха Бъкло, Крейгънгелт и няколко съседи, поканени от лорд-пазителя по случай гостуването на маркиз А… Мис Аштън, извинила се с леко неразположение, не дойде на обяда и мястото й остана празно. Обядът бе твърде разточителен и продължи до късно.
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Няма да описвам гнева и възмущението, с които Рейвънсууд напусна замъка, принадлежал на неговите прадеди. Съдържанието на бележката, пратена му от лейди Аштън, бе такова, че всеки дори не толкова горд и честолюбив колкото Рейвънсууд — а него не можем да обвиним в недостатък на такива чувства, — не би останал в дома на Аштън ни минутка повече. На маркиза също бе нанесена обида; но той все още не губеше надежда да помири враждуващите страни и затова позволи на младия си сродник да си отиде, като преди това му обещае, че ще отседне в „Тодс ден“ — малката странноприемница, намираща се, както може би любезният читател помни, по средата на пътя между замъка Рейвънсууд и Улфс Краг, по на пет мили от споменатите места. Маркизът възнамеряваше да се срещне с Рейвънсууд или същата вечер, или на следващата сутрин. Разбира се, той също би напуснал замъка, но не желаеше така лесно да се откаже от евентуалните изгоди, които му обещаваше гостуването в дома на лорд-пазителя. Прочее и самият Рейвънсууд, дори в стихията на най-големия си гняв, не смяташе да си отреже пътищата за помирение, надявайки се на благосклонност от страна на сър Аштън и намеса на влиятелния си родственик. Но въпреки това веднага си замина и се озова доста по-далеч, отколкото налагаха стеклите се обстоятелства.
Пришпорил коня, Рейвънсууд премина в галоп по алеята, сякаш бързата езда можеше да притъпи болката и облекчи терзанията, изпълнили сърцето му. Навлязъл в глухата, усамотена част на парка, където короните на дърветата закриваха бойниците по кулите на замъка, той лека-полека забави ход и се отдаде на тъжни размисли, които не бе успял да прогони. Пътеката, която следваше с коня, водеше към извора на Нимфата и оттам към къщурката на Алис и младежът неволно си спомни, че това място се смята за фатално за рода му и че сляпата го бе предупредила.
„Старинните предания често се оказват верни — разсъждаваше Рейвънсууд. — Този извор отново се оказа свидетел на лекомислието на един Рейвънсууд. Алис беше права: изпаднах в онова позорно положение, което тя ми предсказа. Не! Сто пъти по-лошо; защото не само че не се сприятелих и съюзих с човека, погубил моя род, но ме сполетя такава жалка несполука, като си позволих унизителното желание да стана негов зет и получих отказ.“
Смятаме за свой дълг да разказваме нашата история така, както сме я чули; а тя не би била истински шотландска — вземете под внимание отдавнашното време на описваните тук събития и склонностите на хората, запазили я за нас през вековете, — ако в нея не намерят място суеверията на шотландеца. Впрочем ето какво се случи с Рейвънсууд край усамотения извор според преданието: конят му, който спокойно и равномерно крачеше по пътеката, изведнъж запръхтя, задърпа се и, макар болезнено пришпорван, не искаше да продължи напред, сякаш бе усетил нещо страшно на пътя си. Като погледна към извора, Рейвънсууд видя една жена в бяло или по-скоро сивкаво одеяние. Тя седеше точно на мястото, където само преди няколко дни Луси Аштън бе слушала съдбовните слова на любовта. Първата му мисъл беше, че Луси, досетила се по кой път ще тръгне той, е побързала да дойде до това паметно за двамата уединено кътче, за да сподели скръбта на своя възлюбен и да се сбогува с него. Убеден в това, той скочи от коня и като го върза за едно дърво, се втурна към извора, шепнейки с вълнение най-скъпото за него име:
— Мис Аштън!… Луси!
Жената, сякаш дочула неговия зов, се обърна и за свое най-голямо изумление Рейвънсууд видя пред себе си съвсем не Луси, а сляпата Алис. Необикновеното й облекло, по-скоро напомнящо саван, отколкото женска рокля, цялата и смътно очертана фигура, която му се стори сякаш по-голяма от обикновено, и главно обстоятелството, че среща тази сляпа, немощна старица толкова далеч от дома й (като знаем нейния недостатък) — всичко това изпълни сърцето на Рейвънсууд с необяснима уплаха. При приближаването му старицата бавно се надигна от мястото си и протегна съсухрената си ръка към него, сякаш му заповядваше да спре; бледите й устни се раздвижиха, но не издадоха ни звук. Рейвънсууд се спря, изчака малко и пристъпи напред. Тогава Алис — а навярно това беше безплътната й сянка, — вперила очи в Рейвънсууд, отстъпи или по-точно се гмурна в гората и скоро се изгуби сред дърветата. Краката на Едгар сякаш бяха сраснали със земята; за миг той остана неподвижен, изтръпнал при мисълта, че съществото, което бе видял, му се е явило от друг свят. Накрая събрал всичкото си мъжество, Едгар си наложи да доближи камъка, където допреди малко бе седяла тайнствената фигура; тревата наоколо не бе утъпкана и колкото и да се мъчеше, той не успя да открие никакви признаци, които да показват, че там е стоял жив човек.
Изпълнен със странни мисли и смътни опасения, които обземат човека, когато се натъкне на явления, необясними за разума му, Едгар пое обратно, но постоянно се извръщаше назад, сякаш очакваше, че видението ще изникне отново пред очите му. Но независимо дали това бе призрак или картина, породена от възбуденото и разстроено въображение на младежа, духът на Алис не се върна. Когато Рейвънсууд доближи коня си, той беше в пот и цял трепереше от инстинктивен страх, който, както казват, обземал животните в присъствие на свръхестествени същества. Едгар възседна коня и го пусна ходом; от време на време той поглеждаше бедното животно, което не преставаше да потръпва, сякаш след всяка извивка на пътеката то виждаше отново страшен призрак. Като поразмисли, Рейвънсууд реши, че трябва да се добере до истината.
„Дали това не беше зрителна измама? — мислеше си той. — Не, призракът остана доста дълго пред очите ми. Може би старицата само се преструва на болна, като се надява да събуди състрадание? Но тази жена в бяло се движеше някак неестествено, съвсем не като живо същество. Нима трябва да се съглася с мълвата и да повярвам, че Алис се е съюзила с дявола? Не, непременно ще проникна в тайната й. Няма да се поддам на измама, няма да повярвам в мираж.“
С такова настроение Рейвънсууд доближи вратичката, която водеше към градинката на Алис. Пейката под плачещата бреза бе празна, макар че времето бе чудесно и слънцето грееше на небето. Той приближи хижата и чу женски плач и оплаквания. Почука на вратата — никой не отговори. Като почака малко, Едгар вдигна резето и влезе. Това бе наистина приют на самотата и скръбта. На жалкия сламеник лежеше безжизненото тяло на последната вярна прислужница на Рейвънсууд, останала до края на живота си на родовата им земя. Алис току-що бе издъхнала и момичето, което се грижеше за нея в последните мигове от живота й, кършеше ръце, ридаейки над тленните останки на господарката си: детският страх бе примесен с
