прозореца. В двора видя дъщеря си Роза и мъжа й Анджело Алиото, който разговаряше с няколко едри риби.
Никола д’Амико отвори вратата и застана на прага.
— Може ли още една дума?
— За Билечи ли? — попита дон Анджелино, сякаш прочел мислите му.
Д’Амико кимна умислен и добави:
— Той няма пръст в тази работа!
Дон Анджелино също кимна в знак на съгласие. На вратата се появи Мариуча; сълзите още блестяха в очите й. Опитваше се нещо да каже. Д’Амико нежно я прегърна, за да я отведе, но дон Анджелино го спря с жест.
— Дон Анджелино… — заговори Мариуча с разтреперан глас, — дон Анджелино, убиха мъжа ми… застреляха го като куче… Казвах му: Стефано, да продадем къщата… Какво друго да правим? Нека я продадем… А той: престани да се бъркаш в тези работи… Нищо не могат да ми сторят!… Знаят кой е баща ми!… Аз съм син на дон Анджелино Феранте, а това значи, че никой нищо не би посмял дами стори!…
Дон Анджелино застана пред нея и тя смирено наведе глава. После повдигна към него очи и отново проплака:
— А ето, че те убиха сина на дон Анджелино!… Убиха го!
Дон Анджелино докосна с пръсти лицето й, изтри сълзите и кимна с глава на Д’Амико:
— Кажи на сина си Мазино да я заведе вкъщи… Той ще отговаря за нея… като за моя дъщеря!…
И не се помръдна от мястото си, докато не видя вратата да се затваря зад тях.
Трета глава
Лучано, Масимо, Лука и Д’Амико чакаха в просторния хол.
Лучано се приближи до барчето, потърси да си налее уиски и след като не намери, напълни чашата си с марсилско вино. Чувстваше се изнервен и потиснат в тази привидно спокойна, но всъщност твърде напрегната атмосфера. Вече беше отвикнал от порядките във фамилията и от тези моменти, в които търпеливо трябваше да чакат благоволението на баща им да ги уведоми за решението си. Дразнеше се, че дои Анджелино играе на криеница със синовете си, като ги оставя сами да се досетят за избора или стратегията му, които никога не подлагаше на обсъждане.
От дълго време живееше далеч от тази къща. Вече самият той можеше да се счита за шеф и сега дори самата церемониалност на този своеобразен военен съвет провокираше темперамента, който бе формирал у себе си в съвместната си работа с Франк Палацоло. Погледна брат си. Масимо пушеше мълчаливо в ъгъла на стаята. Беше още момче и едва ли можеше да се иска нещо повече от него. Очакваше какво ще каже баща му, сякаш щеше да чуе гласа на оракул. Лучано почувства истински порив на нежност към него. Обърна се към братовчед си и срещна погледа му. Знаеше, че Лука вече го счита за чужденец и в никакъв случай няма да го подкрепи.
Години наред Лучано се бе възхищавал от братовчед си, изпадаше във възторг от силата и решимостта му, подражаваше му и се опитваше да му съперничи по твърдост, следвайки го сляпо, както би следвал всеки друг, извоювал си пред него авторитета и името на железен човек. Сега обаче си даваше сметка колко ограничен е Лука. Може би наистина беше най-хитрият във фамилията, ала не притежаваше нито трезвата невъзмутимост на Масимо, нито мъдростта, а още по-малко ума на баща му. В Ню Йорк Лучано познаваше куп такива като него, склонни да решават всяка ситуация по най-драстичния начин, чиято глупава жертвоготовност и самонадеяност произтичаше от самочувствието им, че няма по-силни и по-ловки от тях. Всички те завършваха по един и същ начин: натъпкани с олово или пуснати с камък на врата в Хъдсъновия залив.
По всичко личеше, че именно Лука щеше да наследи империята на дон Анджелино в Сицилия, ала едва ли щеше да я задържи за дълго. Тези разсъждения пораждаха у Лучано чувство за вина и го изпълваха с печал. След смъртта на баща си Лука бе израсъл заедно с тях и дон Анджелино го беше възпитал в онзи дух на отговорност, характерен за всички членове на фамилията. Сгрешеше ли един — плащаха всички; пострадаше ли един — цялата фамилия беше пострадала. Дон Анджелино непрекъснато повтаряше, че синовете му трябва да се чувстват като пръстите на ръката, без обаче да уточнява, че тази ръка му принадлежеше по право и че единствен той по своя воля можеше да я пуска в действие.
— Сега вече знаем кой е — каза д’Амико и гласът му прозвуча съвсем равнодушно, сякаш съобщаваше някаква незначителна новина. — Гаспаре Ардицоне, познат е на всички ни — добави той. — Не друг, а точно компанията на Билечи разпределя всички парцели в района, но все още не знаем дали зад него стои самият дон Сантино. Ардицоне е поискал имението на Стефано, не го е получил и го е убил.
— Все едно, виновен е дон Сантино, щом негови хора са убили Стефано. Той ръководи фамилията Билечи!
Изричайки тези думи, Лука гледаше в земята, бавно потриваше бузата си и за всички бе ясно, че е готов, без да му мигне окото, да обяви война на най-крупния строителен предприемач в Палермо и на човека, който винаги се бе представял за техен приятел.
— Билечи не е замесен!
Дон Анджелино стоеше на вратата и Никола д’Амико, без да иска, издаде задоволството си от думите му.
— Не мислиш ли, че преди да обявим война, бихме могли да поискаме намесата на Гризанти? — попита Лучано.
Лука рязко се извърна към него, сякаш бе получил плесница.
— Какво ти става? Да не би въздухът на Ню Йорк да те е размекнал? — едва ли не с презрение каза той. — Ние пред никого няма да си свалим гащите. Камо ли пък да преговаряме с Гризанти! Това тях не ги засяга.
Лука направо бе побеснял. Хвърли решителен поглед към дон Анджелино, сякаш очакваше да получи похвала, после стрелна с очи братовчед си, с което искаше да му покаже, че двамата са замесени от различно тесто. Без да го удостои с внимание, Лучано се обърна към баща си:
— Накарай го да престане, защото започва да греши. И му кажи да говори по-малко — спокойно наблегна той на последните думи. Правеше голямо усилие да се овладее.
— А ти какво друго предлагаш, освен помощта на приятелите си? — подхвърли дон Анджелино.
Лучано видя блуждаещия поглед на Масимо, умислената физиономия на Никола д’Амико и разбра, че няма да получи подкрепа. Единствената причина, която го караше да им внушава благоразумие, беше съзнанието, че едно необмислено действие от тяхна страна щеше да предизвика война между трите най- могъщи клана в Сицилия, а това пък би довело до отрицателни последици и в Щатите, където много хора биха пожелали да видят какво става тук и да се намесят най-малкото заради собствените си интереси.
Погледна баща си в очите и направи усилие гласът му да прозвучи сдържано и спокойно:
— Нека разговаряме с Билечи. Ако не се съгласи да изкупи вината си, за всички ни ще е ясно, че зад това нещо стои той, и тогава ще знаем, че правото е на наша страна.
— И колко още от нас ще загинат, докато чакаме да докажем правото си пред Гризанти? Защото ти май искаш да им даваш сметка, така ли е? — нахвърли се Лука върху него. Лучано съзря в очите на баща си сянка на разочарование.
— Ако се нуждаете от доказателства за това, че не ме е страх, аз сам ще се заема с този Ардицоне — огорчен каза той.
— Няма какво да доказваш — отвърна дон Анджелино. — Моите синове никога от никого не са се страхували, иначе… — сниши той глас — иначе не биха били мои синове. С Ардицоне ще се заеме Лука. Сега ти прекалено биеш на очи. Знаят, че си тук, и те следят. Лука ще действа веднага след като си заминеш. После ще чакаме да видим как ще се развият събитията. Виновен или не, дон Сантино е този, който трябва да направи първата крачка. В това ти си прав, но и братовчед ти има право, че могат да последват и други убийства. Това означава, че трябва да сме нащрек. Стефано е мъртъв, защото те искат земята му и няма да се откажат от нея. Преди обаче да предприемат следващия си ход, ще се опитат да преговарят отново и това ще бъде сигнал за нас. Ти какво ще кажеш, д’Амико?
Д’Амико гледаше в земята.
