Дон Анджелино се обърна към Лука:
— Пригответе се за събота, тогава изплащат заплатите. Вземи и Мазино. Масимо ще остане вкъщи. Още не му е дошло времето. И не забравяй касата, иначе и карабинерите ще се досетят, че става въпрос за отмъщение. Естествено ти, Лучано, ще си тръгнеш преди това, както вече решихме.
Говореше с тон, недопускащ възражения. Що се отнася до подробностите, Лука щеше да ги обсъди по- късно с Никола д’Амико.
— На погребението не искам да има много цветя. Само от фамилията — обърна се той към съветника. — Съобщи на приятелите ни, благодари им от мое име, но им кажи да не се чувстват задължени да идват. Освен това те моля да придружиш синовете ми до гробището.
Д’Амико потрепери, сякаш тези думи го бяха ударили. Не очакваше, че дон Анджелино няма да присъства на погребението на сина си, ала щом така бе решил, знаеше, че всякакви въпроси са излишни. Дон Анджелино, изглежда, прочете мълчаливото му недоумение, защото добави тихо, сякаш на себе си:
— Не аз трябва да оплаквам смъртта на сина ми.
Стана и тръгна към вратата. Лука и съветникът го последваха. Лучано остана на мястото си и промърмори, без дори да извърне глава:
— Заминавам утре сутринта. Палацоло пристигна заедно с мен. Иска да те види.
— Кажи на Франк, че довечера ще го чакам — отвърна баща му и излезе, съпроводен от малкия си щаб.
Лучано се отпусна в креслото, отпи голяма глътка от марсилското вино и се почувства още по-зле в тази къща, която някога бе принадлежала и на него. Баща му беше наредил да стои настрана от събитията не защото полицията знаеше, че се е завърнал. Дон Анджелино никога не се бе съобразявал с полицията и едва ли възрастта го беше направила по-предпазлив. Очевидно не желаеше да създава впечатление, че се нуждае от помощта на външен човек, за да решава проблем на фамилията, та дори и ако това беше смъртта на собствения му син.
Лучано срещна погледа на Масимо. Досега брат му не бе казал нито дума. Навярно беше свикнал с ролята на свидетел.
— Кажи ми, в дома ти в Ню Йорк живеят ли с тебе жени? — попита Масимо.
Лучано се усмихна на наивния въпрос и погледна брат си с любопитство.
— Защо питаш?
— Ами така. Иска ми се един ден да ти дойда на гости. Америка ми харесва.
— Е, в такъв случай ела, когато пожелаеш. Домът ми ще бъде и твой.
— Сигурен ли си, че няма да ти преча?
— Ако завариш някоя жена, ще й кажеш да се разкара за известно време или да си намери приятелка — усмихна се Лучано. — Знаеш ли, ако излезеш на разходка около пет следобед по Пето авеню, ще срещаш само жени. И то най-красивите на света.
Масимо гореше от желание да му зададе още въпроси, но не посмя. Лучано извади от джоба си изящна златна табакера.
— Искаш ли цигара?
Взе си една и хвърли табакерата в коленете на брат си, който я улови във въздуха.
— Вземи я! За спомен от брат ти. Харесва ли ти?
Изглеждаше щастлив от внезапната си идея.
Масимо кимна утвърдително. Беше смаян. Лучано не го остави да продължи. Заговори с тих повелителен тон и Масимо веднага разбра накъде ще поведе разговора. Започна да му разказва за живота си и за началните си трудности в Ню Йорк, после възбуди въображението му, описвайки успехите си. Америка беше друг свят, свят за младите и за онези, които искат да постигнат нещо в живота. Масимо вече нямаше за какво да стои като вързан за креслото на баща си. Време беше да тръгне на път, да пообиколи и разгледа света и да си потърси място под друго небе, а не под сянката на фамилията, задушаваща го с куп догми.
— За разлика от Лука ти не си лишен от амбиции — продължи Лучано, — а не приличаш и на баща ни. Тук ти никога няма да станеш дон, защото това е един свят, който си отива. От друга страна, не би се примирил да завършиш живота си като дребен провинциален мафиот. Стефано проумя това и отиде да живее в града, но реши да действа сам и сгреши. Сега вече вървят само чистите игри или поне онези, които минават за такива. Баща ни положи куп усилия, за да изпрати в Парламента свои приятели, похарчи пари и власт, за да си осигури услугите им, а други хора направо ги купуват и си правят такива закони, каквито си поискат. Дон Анджелино никога не е пренебрегвал интересите на дребните хора, а такива като Гризанти и Билечи дори не си дават сметка, че те съществуват. Дон Анджелино винаги е ръководил фамилията, както се управлява държава… А държавата е тази, която строи и железниците, за да могат всички да пътуват с тях, макар това допълнително да утежнява бюджета й. Частникът, който се интересува единствено от собствените си интереси, не строи железници или ако такова нещо му дойде наум, то е само когато ще спечели от тях. Разбираш ли разликата?
Масимо го слушаше, без да го прекъсва, и си даваше сметка, че поне в едно нещо Лучано е прав. Очевидно щеше да е добре да замине някъде, и то не за да се залови с нещо в Америка, а за да се отърве от безнадеждните предразсъдъци, тегнещи над хората около него.
Няколко години далеч от къщи бяха достатъчни на Лучано, за да се отърси от първоначалната си закваска. На Масимо му се стори, че така изглежда свободата, и почувства, че се изпълва с възхищение към брат си. Фамилията беше голяма и единна, такава, каквато я желаеше дон Анджелино. Ако той не беше поел в ръцете си отговорността за решенията, синовете му цял живот щяха да продължат да се карат, както се случва със съветниците на големите акционерни дружества, разделени в мненията си по въпроса къде е по-изгодно да се инвестира капиталът, или пък като чужди един другиму хора, което в крайна сметка е едно и също. Масимо се чувстваше различен от останалите и ако преди малко си беше мълчал, то не бе, защото нямаше какво да каже или че разговорът не го интересуваше. Едно от нещата, останали в него от възпитанието на дон Анджелино, беше отговорното му отношение към мълчанието. Преди много години, първия път, когато се опита да заговори на масата, баща му го прекъсна с думите: „Нещо важно ли имаш да кажеш?“ Той поклати глава. „В такъв случай запомни, че винаги е по-добре да слушаш другите: така ще изпитваш удовлетворението сам да си вадиш заключения.“
Юношеството му беше изпълнено с подобни случаи. Веднъж баща му го помоли да му извади от библиотеката
— Запомни: в живота никому не се доверявай, дори и на баща си.
Освен всичко останало дон Анджелино беше научил синовете си никога да не плачат. Това стана в деня, когато Стефано се прибра вкъщи със счупена глава.
„Кой беше?“ — попита баща му. „Филуцу“ — отвърна Стефано. „А ти какво му направи?“ „Нищо. Той избяга“ — отвърна Стефано и вдигна очи към баща си, който го гледаше с укор. Тогава дон Анджелино накара Лучано да набие брат си, за да го научи, че когато го сполети беда, незабавно трябва да търси изход, защото в противен случай може да се стигне и до най-лошото. После се изтегна в креслото си, повика Стефано да застане пред него и докато синът му плачеше, нещастен като жертвен агнец, той заговори: „Не плачи или поне никога не се издавай, че плачеш, защото, видят ли те в това състояние, другите ще решат, че не си способен на нищо повече, и ще ти сторят още по-голямо зло. Ако ли пък имаш повече късмет, ще те съжалят. Е какво, ти това ли искаш от хората? Никога в никого не бива да предизвикваш съжаление. Погледни ме: истина ли е, че нямаш нужда от съжаление?“
След тези думи му изтри сълзите с носната си кърпа, даде му петдесет лири и каза: „Научи се да се усмихваш, когато ти се плаче. Такива моменти ще имаш често в живота. Като те виждат, хората ще си мислят, че каквито и други злини да те сполетят, те само ще те направят още по-силен.“
Тези времена отдавна бяха отминали. Може би Лучано беше прав, но и той никога нямаше да стане дон. Двамата с Франк Палацоло плащаха на хората си като на счетоводители от данъчния отдел, грижеха се да задоволяват нуждите им и ги използваха съобразно своите интереси. За брат му най-важното не беше самата власт, а онова, което произтичаше от нея. Ето затова той никога нямаше да стане истински дон,
