добрите му хора? Не, това никога не би станало. Иначе не би му говорил така преди няколко дни, когато го бе посетил в болницата, и не би проявил такава неприязън към младото поколение, наричайки ги хора без всякакво чувство на уважение. А Ардицоне и онези, които са му помагали, са тъкмо от този род хора… Старият никога не би се примирил с тях. Дори и с цената на живота си.
При тази мисъл внезапно подскочи. Разбира се, че щяха да помислят и за дон Анджелино. Дон Сантино Билечи бе мъртъв, сега беше ред на другия патриарх. Вероятно имаше някакво споразумение и в него не можеше да няма смъртна присъда над един толкова упорит и досаден старец, какъвто бе дон Анджелино. Навярно договорът вече бе потвърден, след като бяха решили да предоставят на пресата официален бюлетин за онова, което се бе случило.
Чувстваше, че вече е близо до истината. Взе бутилката с коняк и направо от нея отпи нова глътка. Усети парещата течност в гърлото си и внезапно мислите му се проясниха. Спомни си трупа на Стефано Феранте пред къщата, останала самотна сред многоетажните сгради, които никнеха една след друга като гъби след дъжд.
Тази къща беше на Стефано. Изглежда, някой беше поискал да му я продаде и той му беше отказал. За това нещо беше платил с живота си. След това беше дошъл редът на вдовицата и на дон Сантино Билечи, който не бе одобрил тези убийства. Дон Анджелино беше преминал в настъпление и бе атакувал строителната площадка. Накрая племенникът му Лука Феранте беше изпълнил присъдата. А сега вероятно бяха намерили начин да оправят нещата и затова искаха да се възползват от него.
Това беше единственото обяснение. Достатъчно бе утре да отиде до службата по кадастъра, за да се потвърдят предположенията му. Вече бяха минали няколко дни от смъртта на Мариуча Феранте и продажбата трябва да бе регистрирана.
Прииска му се да събуди директора си, за да му разкаже онова, което беше открил, но разбра, че не би могъл с никого да сподели своята тайна, докато не получеше пълно потвърждение на хипотезата си. Запита се дали трупът на Лука Феранте вече не беше намерен и реши да се обади тук-там из града. Първо набра номера на вестника и получи отговор, че няма никакви новини. После се обади на дежурните екипи в полицията и при карабинерите и ги запита как вървят издирванията с кучетата. Отговориха му, че няма нищо ново. Най-обикновени арести и конфискация на оръжие, скрито из пещерите и запустелите къщи.
Беше много напрегнат и нервен, за да седне да пише, но не бе в състояние да стои чак до сутринта със скръстени ръце. Ако пък решеше да си легне, нямаше да заспи.
В един момент му дойде наум да отиде в спалнята и да разкаже всичко на Рита. Може би все още беше будна, ако ли не, щеше да я събуди. Тъкмо се канеше да стане, когато го спря споменът за последните думи на непознатия информатор: „Този, който знае малко неща, е мъдър човек, а онзи, който знае много, е опасен.“ Тези думи бяха нещо много повече от обикновена заплаха. Не, по-добре щеше да бъде да не казва нищо на Рита. Щеше да се изплаши, нищо чудно и да се разплачеше, но все едно, нищо нямаше да разбере. Почувства, че жена му имаше право, когато бе казала, че ако преди години са му пощадили живота, едва ли би извадил същия късмет за втори път. Още повече, че в случая и дума не можеше да става за късмет. Дон Анджелино и другите като него бяха в състояние да спазват нравилата на играта и никога не стреляха по журналисти, нито пък по полицаи, ала хората като Ардицоне и компанията му пет пари не даваха за правилата, иначе едва ли щяха да убият бременна жена, държейки й главата в мивка, напълнена с вода. Те бяха способни да стрелят по всеки, не изпитваха респект към никого, още по-малко към онези, които се опитваха да вършат работата си. Бе настъпил моментът да се изясни със собствената си съвест. Сега в ръцете си държеше истината. Цял живот бе мечтал за този миг и нямаше намерение да го проиграва с някакво си анонимно писмо до прокуратурата. Стореше ли това, никога нямаше да си го прости. Да не говорим, че тези хора навярно имаха приятели навсякъде… Каза си, че журналистът работи именно заради тези моменти, иначе е „по-добре да дращи по стените“. Това бе научил преди много години. Взе бутилката и отпи една глътка. Излезе на балкона, вдъхна нощния въздух и се почувства по-добре. Мина му през ума, че не е лошо да се посъветва с адвокат. Слава богу, имаше такъв човек, на когото можеше да се довери. Върна се в стаята и потърси номера му в тефтера си. Дори и да го събудеше, той нямаше да му се разсърди. Адвокатът обаче не закъсня да вдигне слушалката.
— Ало, обажда ти се Паскуале, Паскуале Никозия.
— Какво се е случило — попита го приятелят му с пресипнал глас от многото изпушени цигари.
— Трябва да поговорим. Важно е. Дори е нещо изключително.
— Откъде се обаждаш?
— От къщи.
— Защо не дойдете с жена ти да изпием по един коняк? — предложи адвокатът. Гласът му както винаги бе любезен.
— Благодаря ти, но Рита вече спи, а и разговорът е за четири очи. Мога ли да дойда веднага?
— Разбира се, чакам те — отвърна адвокатът и затвори телефона. Погледна към мъжете, които бяха проследили разговора, и махна с раздразнение.
— Беше Никозия. Идва тук. Имал да ми каже изключителни новини.
После се обърна към д’Иполито, който изглеждаше най-обезпокоен от всичките, и каза:
— Съжалявам, д’Иполито, но имам чувството, че сте допуснали голяма грешка, като сте му се обадили. Това момче е твърде умно и е започнало да си задава прекалено много въпроси. Не биваше да му се обаждате. Можехме да действаме по друг начин. Добре поне, че жена му е заспала и не й е казал нищо. Сега ще разбера какво знае.
Д’Иполито се усмихна многозначително и погледна към другите участници в събранието.
— Господин Спатаро — обърна се той към адвоката, — само за умряло цяр няма!
Останалите го разбраха и се засмяха заедно с него.
Никозия нямаше да успее да каже нищо повече.
На следващата сутрин колата му бе намерена изоставена на една улица в крайните квартали на Палермо. Появиха се многобройни хипотези за изчезването му, но след няколко дни дори и Рита Никозия изгуби надежда, че съпругът й ще се върне вкъщи, и започна да свиква с мисълта, че тялото му е вградено в някоя от бетонните колони на новостроящите се блокове. Питаше се каква ли тайна бе открил преди смъртта си, но така и не намери отговор на своя въпрос.
Двадесет и осма глава
Влакът бавно спря на перона.
Дон Анджелино нахлупи шапката си и потърси сред тълпата позната физиономия. Забеляза само Никола д’Амико и му се стори, че вижда някакъв далечен роднина, дошъл да го посрещне след дълга раздяла. От деня на заминаването му бяха изтекли едва няколко седмици, а имаше чувство, че е изминал цял век. Сякаш го бяха накарали да се завърне по местата, където бе преминало детството му, за да потърси сред спомените си образа на един човек, с когото вече не бе в състояние да се отъждестви. Мина му през ум, че намира някакво странно съвпадение между своята съдба и тази на дон Сантино Билечи, и се запита дали и приятелят му не беше изпитал същото чувство на умора, връщайки се да умре в своя дом.
Беше му се обадил д’Амико и му бе казал за Ардицоне и за това, че Лука отказва да замине, тъй като не признава ничия друга воля освен неговата. Тези думи отново го бяха убедили, че животът му не е минал напразно, след като бе успял да не принадлежи само на себе си. Никола д’Амико се приближи и го прегърна.
— Как е Лука? — попита дон Анджелино.
— По-добре. Раната не е опасна — отвърна д’Амико. Все още никой не му беше казал, че няколко часа по-рано Лука беше изнесен от хотела. Дори и в най-черните си мисли не би могъл да си представи, че трупът му, допълнен с още няколко рани, беше подхвърлен на полицейските кучета, които вече от няколко дни претърсваха планината.
— А Лучано? — отново попита дон Анджелино.
— Замина си вчера. Каза, че всички ни очакват нови неща и че ще дойде човек от Ню Йорк. Може да е Франк Палацоло, а може и да е някой друг.
Отправиха се към изхода и д’Амико трябваше да забави крачка, за да не оставя зад себе си дон Анджелино, който ходеше бавно. Предаде му онова, което бе казал Лучано за съдбата на фамилията на дон
