Рубинът

— Много си хладнокръвна! Може би не си чак толкова вироглава, колкото се правиш пред мен. О, ние сигурно ще я караме добре с теб, аз и ти. Сега, когато косата ти не е като натрита със сажди, изглеждаш като малка кукличка. А пък… роклята… ще я задържа тук още минутка. Нека да видя дали всичко друго ти приляга, нали разбираш.

Очите й засвяткаха със синьозелени искри. Гадна, въшлива свиня!

Тя се втренчи в неприлично изрязания корсет. Несъмнено беше някаква нова френска мода. Толкова възмутителна! Той нямаше да прикрива почти нищо!

Пръстите й се стегнаха. Не, тя не можеше, тя в никакъв случай нямаше да…

Обърна се и с отчаян жест притисна корсажа до себе си.

— Колко ти платиха, за да ме докараш дотук? Колкото и да е, аз ще се погрижа да получиш двойно. Мога да ти дам един адрес в Лондон. Там ще ти платят, без да те питат за нищо!

Изпитото лице на капитана изведнъж стана алчно.

— Двойно? — промърмори замислен той, като гледаше втренчено буйно повдигащите й се от вълнението гърди. — Това прави две хиляди лири, скъпа. Възможно ли е да струваш толкова скъпо?

Дъхът на Барет секна и тя едва успя да възкликне:

— Платил ти е хиляда лири, за да ме докараш?! Но защо…

— Стига си приказвала! — изръмжа капитанът. — Отговорът е „не“. Дори да ми предложиш всички съблазни на света. Хайде, ще свършваме ли всичко по по-лесния начин, или да извикам Лафарж и да го накарам да те държи, докато те съблека?

Тя потръпна от връхлитащия я ужас. Думите на този мръсник бяха съвсем недвусмислени и той явно беше готов да го направи. Този път нямаше как да му се изплъзне. Но все пак тя трябваше да направи един последен опит.

— А какво ще кажете за десет хиляди? Помислете си, капитане! Само трябва да ме заведете до най- близкия град. С толкова пари можете да изчезнете безследно!

Жилавото лице на моряка се сгърчи. Може би се двоумеше? Но думите му сложиха край на всичките й надежди.

— Тогава е ред на Лафарж. Може би така ще бъде и по-интересно — след което се запъти към вратата.

Барет усети как сърцето й подскочи и заседна в гърлото. Да ги вземат дяволите! Какво се надяваха да постигнат с това?

Отговорът й беше известен. Те искаха тайната й. Не успяха да я изкопчат в Лондон и явно бяха възложили същата задача на тази отрепка.

Лондон. Спомените я изпълниха с горчивина. Ръцете й се разтрепериха.

Тя нямаше да проговори. По-скоро щеше да умре.

— Много добре! Предполагам, че няма да има полза, ако ви, помоля да се обърнете — решително каза Барет.

Капитанът само се облегна на вратата и кръстоса ръце. Не сваляше мътния си поглед от нея.

— Точно така, права си, няма смисъл!

Барет стисна устни, обърна се с гръб и започна да разкопчава многобройните копченца на мръсната си черна рокля. Поне щеше да свали от себе си този парцал, който беше единственото й облекло по време на пътуването.

Пръстите й трепереха и това я вбеси… След като се разкопча, свали овехтялата горна част на роклята си дотолкова, че да може да откопчее и корсета си отпред. Стисна зъби и се помъчи да не обръща внимание на мъжа зад нея.

След като освободи корсета си, тя бързо го изхлузи и надяна новия. Така! Успя да лиши поне от това удоволствие мъчителя си. Но появилото се за момент чувство на доволство изчезна, когато закопча най- горната кукичка и погледна към твърдите обръчи на ръба на корсета.

За Бога, той до болка пристягаше кръста й и повдигаше гърдите й прекалено високо. Те бяха напълно разголени и розовите им зърна едва се скриваха от дантелата покрай деколтето.

Заля я гъста руменина. Все едно, че беше разсъблечена! Напразно се опита да отпусне малко корсета — обръчите бяха здраво пристегнати.

— Сега кюлотите! — неясно процеди мъжът зад нея.

Изгаряща от гняв, Барет развърза връзките на кюлотите си и ги изхлузи. После много предпазливо обу новите, като внимаваше през цялото време да не повдигне с някое невнимателно движение полите на роклята.

Време. Ето от какво имаше нужда. Време и бистър ум. Пое си дълбоко въздух, вирна гордо брадичка и се обърна.

Очите на капитана щяха да изхвръкнат, привлечени като магнит от копринената белота на бюста й.

— Леле, голяма хубавица си! За Бога, ще ми стане! На никой нормален мъж не може да не подейства тази гледка! — възкликна той с пресипнал глас.

Какво ли ще подейства, удиви се Барет. Или това беше още един трик, за да я сплашат? Въпреки това лицето й остана безизразно, докато наблюдаваше каним на през полуспуснатите си клепачи.

— Харесва ли ти?

Очакваше точно този отговор — мрачно проблясване в сивокафявите му очи.

— Ай, колко ми харесва, момиче! И на него ще му хареса… — и завърши с една мръсна псувня.

Той? Това пък какво означава?

— За да се справя, трябва да знам какво точно искаш от мен, капитане.

— Всяко нещо с времето си. Преди това имаме да свършим още някоя и друга работа двамата — отговори той, след като се бе доближил до нея само на две три крачки. Сухото му лице се бе изкривило в похотлива усмивка.

Барет усети ударите на сърцето си. „Дръж се спокойно“ — започна да си повтаря на ум. Дядо й казваше, че винаги има изход, номерът е в това човек да бъде достатъчно умен, за да го открие.

Стана й ясно, че беше изпуснала и последния си шанс. Разпалващата се похот в очите на капитана беше красноречиво доказателство за това.

— Точно за тази работа съм чакал най-много — думите му бяха придружени с рязко замахване и въжето изплющя при удара в другата му длан. — О-о, искал съм го толкова, колкото и парите! — И той се втренчи в повдигнатите от корсета полуголи гърди и допълни със сподавен глас: — Може би дори повече от парите, по дяволите!

Сега вече беше до нея. Барет усети противния му дъх, който миришеше на вкиснато и ром. Леко потрепери, но с яростно усилие на волята си наложи да не се дръпне назад.

„Чакай — каза си тя. — Кръвта му ще кипне всеки миг и ще замае главата му. Да, още малко изчакай, не бързай.“

Той сграбчи стройната й снага с алчните си загрубели ръце, мътният му поглед издаваше гнусните му намерения.

Чак тогава Барет се отскубна. Грабна стария си корсет от пода и го запокити срещу мъчителя си, после рязко извади от ботуша си малък нож за плодове със сребърна дръжка и го заби напосоки в лицето му.

Морякът изрева от болка и залитна назад. Тя светкавично се шмугна покрай него, покачи се на масата и вдигна ръце към илюминатора.

Трябваше и още малко, за да го достигне!

Отчаяна тя се повдигна на пръсти, докато най-после хвана металното резе. Отвори го. Под нея се плискаше сапфирено море, водата блещукаше под ослепителните лъчи на тропическото слънце.

Хвана се за рамката, повдигна се отново на пръсти. И прехвърли единия си крак навън, после се наведе и промъкна главата си. През цялото време се опитваше да не обръща внимание на яростните псувни на капитана зад гърба си.

Разтърсиха я тръпки на ужас.

„Спокойно! След малко ще прехвърлиш и другия крак!“