Рубинът

Сянката му падна върху неподвижната фигура — тъмно издължено петно върху бялата като слонова кост кожа и светлата, мокра рокля. Пейгън бавно коленичи, обзет от чувството за съдбовност. Стана му ясно, че дори и да иска, вече няма да може да се обърне и да си тръгне.

Последното нещо, което сега би пожелал.

Очите му се присвиха. Кръвта заудря в слепоочията му буйно, на тласъци.

Късмет, си каза той. Jo hoga, so hoga.

Въпреки усилията на волята му, ръцете му трепереха.

Още преди да погледне надолу, той знаеше, че тя ще бъде хубава. Просто беше същата, тази от кошмарните видения, които го измъчваха от седмици.

„Жена!“ — каза зашеметен Пейгън, докато съзерцаваше разпилените но пясъка коси с цвят на мед. Бяла жена…

Но как е попаднала тук? Освен малкото наемни работници, никой друг не знаеше за съществуването на това закътано заливче. Малцината посветени бяха местни хора, в чиято вярност той изобщо не се съмняваше.

Какво тогава правеше тук, на неговия бряг, тази спяща крехка девойка, чиято коса имаше цвета на изгряващото тропическо слънце?

Пръстите му леко трепереха, когато отметна падналите върху лицето кичури коса. Откриха се копринено гладки скули и дълги ресници.

Красива.

Точно такава, каквато знаеше, че ще бъде. Сякаш… някак позната?

Отново видя лицето, което толкова често се явяваше в безкрайната върволица трескави кошмари. Ето го тънкият, изваян нос, леко вирнат, ето я брадичката, предизвикателно изваяна. Мили Боже, същите устни с цвят на диви орхидеи, сочни, меки, копнеещи.

Устни, които могат да влудят един мъж.

Преглътна една ругатня и се опита да изтрие от съзнанието си ярката картина на желанието — тези устни да покриват с целувки инч по инч голото му, тръпнещо тяло.

Слабините му сякаш избухнаха от надигналото се желание. Той пусна като опарен златните къдрици, дръпна се назад и седна на пети. Не откъсваше погледа си от нея.

Дяволите да я вземат, беше много красива, но той го знаеше предварително! И ако разбираше от жени — а Сент Сир се ползваше със славата на познавач — тази тук имаше идеално тяло, което напълно подхождаше на финото лице.

А Тигъра не бе докосвал жена почти два месеца. А цял месец вече дори не бе виждал, след като тръгна от Уиндхевън.

Ръксли сигурно знаеше това.

Англичанинът се изправи и се загледа към спокойното море, което се разстилаше посребрено под лъчите на изгряващото слънце.

Както и предположи, никъде не се виждаха натрошени греди, накъсани въжета и раздрани платна.

По лицето му се изписа гняв. Щом нямаше никакви отломки, значи не е имало и корабокрушение, което би било единствената причина тази жена да бъде изхвърлена на този усамотен бряг, който не беше отбелязан на нито една английска морска карта.

По-точно единствената приемлива причина.

Но очевидно някой беше проговорил. Доказателството за това лежеше пред него.

Очите му блеснаха в пристъп на ожесточение, когато отново погледна отпуснатото върху пясъка тяло. Свиваше и разпускаше юмруците си и едва се сдържа да не я сграбчи, да я разтърси и да изкопчи всичките й тайни, като се започне с подробностите от последния план на Ръксли, чрез който искаше да научи мястото на прословутата мина за рубини в Уиндхевън.

„Хайде, почвай — обади се мрачен глас в него. — Съблечи тази малка развратница и се наслади на красивото й тяло. Забавлявай се с нея, както мъж трябва да се забавлява с една жена! Хайде де, какво чакаш? Накарай я да се възпламени, да загори от страст и да започне да те моли да я обладаеш. А след това я направи послушна играчка на желанията си, докато не изстискаш всичко от нея.“

Но Пейгън не помръдваше, макар да усещаше в главата си ударите на сърцето като гръмотевична канонада.

Заля го желанието — неистово и всеобхватно — като мощните дъждовни облаци, които предшестваха югоизточния мусон.

Защо не? По челото му се стичаха струйки пот. Пак започна да спори със себе си. Тази земя, този бряг бяха негови. Тук той беше бог и господар.

Лицето му се изкриви от самоиронична усмивка. Може би тези два месеца бяха твърде дълго време и сега просто страхът го възпираше.

За Бога, понякога той почти забравяше как изглеждат жените. Почти!

Топлият вятър, който милваше лицето му, лека надигна полите на роклята й и той видя под фустата дантелени кюлоти, завързани с панделки в прасковен цвят.

По тила му се стече струйка пот, плъзна надолу и кожата му настръхна.

Жена! Исусе Христе, истинска жена, от фустата и кюлотите с волани до скъпата рокля от плътна дамаска.

Защо тук? Защо точно сега? Тези два въпроса се въртяха в главата му в омагьосан кръг. Той не искаше да признае отговорите пред себе си. Всъщност той беше един, и то много прост.

От две думи.

Джеймс Ръксли. Човекът, който не би се спрял пред нищо, за да се добере до тайната на Уиндхевън. Особено сега, след като големият рубин изчезна в Лондон.

Убиецът на сър Хъмфри не бе открит, нито самият рубин, въпреки продължилото дълго разследване. Явно Ръксли не се бе добрал до скъпоценния камък и това беше голяма изненада за Пейгън.

Ето защо от Принца на търговците можеха да се очакват всякакви изненади.

Досега шестима от неговите хора бяха идвали в Цейлон. Разпитваха местните жители и ги изкушаваха с блясъка на златните гвинеи. Но не постигнаха нищо, след което бяха решили да тръгнат направо през джунглата. И шестимата загинаха при този опит. Пейгън бе намерил труповете им един по един — ухапани от змия или разкъсани от леопард, а над тях кръжаха лешояди.

Разбира се, те не можеха да се надяват на успех. Между планините на Уиндхевън и брега лежаха петдесет мили непроходима джунгла, без пътища, само с едва проходими пътечки през гъстата растителност, сред която се спотайваха хиляди опасности. Например бенгалските отровни змии, които чакаха навити на кълбо само да дочуят нечии непредпазливи стъпки. Стената от сплетени клони беше непроходима, ако не си проправяш път с мачете.

Очите на Тигъра станаха металносиви. О, нека Ръксли прати още сто мъже! Ако змиите и леопардите не им видят сметката, той ще го стори!

Чак сега му хрумна, че всъщност Ръксли действаше по друг начин — елементарно, но много ефикасно.

Една красавица, подхвърлена на пустинния бряг.

Един изтощен от маларията мъж, влуден от липсата на жена.

О, да, по всичко личеше, че това е един прекрасно замислен план. Освен ако Ръксли все още не беше паднал дотам, каза си Пейгън. С какво удоволствие сега щеше да научи истината от тази натрапница! Очите му жадно поглъщаха заоблените й форми. Усети предупредителното набъбване под слабините си, горещата вълна на мощната му мъжественост. Тя ще се събуди в неговото легло, когато той проникне дълбоко, дълбоко в нея. Той щеше да я възбуди до полуда и когато тя отвореше очи, нямаше да може да види нищо друго, нищо освен него.

Англичанинът се наведе, вдигна и преметна през рамо нарушителката на личните му владения. Мускулите му потръпнаха, когато косата й се разпиля по голия му гръб. Там, където гладката й копринена кожа, затоплена от слънцето, допираше неговата, усещаше изгарящ огън.

Пое по пътеката към бунгалото, без да се оглежда наоколо.