Пейгън стисна челюсти. Това е невъзможно! Тя не можеше да бъде същата жена, която той срещна в Лондон! За Бога, косата й беше съвсем друга на цвят!
Но как тогава да си обясни странното усещане за нещо познато, когато я докосваше.
Отговорът не беше много приятен.
Просто защото страшно му се искаше да е вярно. Защото почти бе загубил разсъдъка си от маларията, а сега му предстоеше да преодолее най-хитрата клопка, която му бе заложил Ръксли.
Пейгън грубо изруга и дръпна ръцете си с желание да възпре непреодолимото влечение към нея. Не, това не е тя! Съвпадението беше невероятно!
Докато по отношение на Джеймс Ръксли и дума не можеше да става за съвпадения.
Жената рязко се извъртя и несъзнателно промърмори някакви думи. При звука на гласа й пулсът му се ускори. Тя издаде сподавен стон. И той чу това, което досега не искаше да си признае, че е дочул и разбрал — това не беше стон на наслада, а болезнено изохкване. Сега видя, че пръстите й бяха побелели от стискане, а устните й — неестествено сгърчени.
С нея ставаше нещо. Нещо недобро!
Той взе ръката й и постави пръсти върху китката. Ударите на сърцето едва се усещаха — слаби и хаотични.
Пейгън отметна косата, паднала върху лицето й, като едновременно с това се ругаеше, че не я е разгледал по-внимателно дали не е наранена. Но от друга страна знаеше защо не го е направил — нали се увери, че тя не беше жертва на корабокрушение, скоро не беше имало буря, пък и нямаше никакви следи върху брега. И защото тя беше хубава, толкова нежна и изящна — повече, отколкото една жена има право да бъде!
Защото вече усещаше, че почти се е поддал на магията й.
Тази истина го вбеси и той стисна зъби преди да заопипва шията и челото й, за да търси причина за това, че продължава да бъде в безсъзнание.
Внезапно пръстите му опипаха навътре в косата дълбока жива рана, която започваше от лявото слепоочие, и от която се процеждаше яркочервена кръв.
Събуди се от болка и студ. Твърди пръсти опипваха главата й и се ровеха в дрехите й.
Барет изстена, докато се опитваше да излезе от тъмнината и безкрая на сънищата. Сега не можеше да мисли за себе си като за Барет или Брет. В съзнанието й се тълпеше само хаосът от усещания, за които нямаше нито понятие, нито можеше да обясни с думи. Въртеше се неспокойно сред горещия задушен въздух.
— С-спри! Стига, мръсник такъв! Аз… аз няма да го направя, чу ли? Нито сега, нито п-после!
Но тези викове ехтяха само в ума й.
Сън?
Не, не беше сън. Още беше във водата. Трябва да се добере до брега. Трябва да…
Като в огромно менгеме болката я стегна с твърди метални челюсти и изстиска от съзнанието й всяка мисъл и желание за съпротива.
По челото й потече нещо мокро и лепкаво, Почти обезумяла, тя отметна глава назад.
Сякаш от безкрая до нея достигна глас:
Опита се да размисли, да планира бягство, но болката бе блокирала мисълта й. Когато се помъчи да се върне назад в спомените, се блъскаше само в лепкава тъмнина.
И в още по-голяма болка.
Не й оставаше нищо друго, освен да се съпротивлява. И тя го направи — с оголени зъби и с извити като на граблива птица пръсти. Накрая те наистина я бяха превърнали в обезумяло преследвано животно.
Със стиснати зъби той се мъчеше да укроти бясното боричкане на пленничката си. Но при всеки негов опит да я докосне, тя започваше още по-бясно да размахва ръцете си и той едвам успяваше да избегне юмруците й.
За миг отклони погледа си да потърси чиста кърпа и в този момент тя рязко замахна и по лицето му се появиха кървави дири от ноктите й. Пейгън изруга, защото знаеше, че трябва да я укроти преди раната да се е отворила съвсем. Подхвана я през кръста и я притисна до себе си. Кръвта се стичаше все по обилно по бузата й. Тя успя да се освободи и отново го удари силно през лицето.
Пред очите му причерня. Усети вкуса на собствената си кръв, извъртя се и я притисна под себе си. После сграбчи ръцете й, стисна ги и изкрещя:
— Стой мирно, малка глупачке!
Дори и да го беше чула, жената не се укроти. Тя продължи да се мята бясно. Дишаше учестено. Лицето й ставаше все по-бяло, а устните й се гърчеха от болка.
Или тази жена беше безумно смела, или пък много умна — допълни той мисълта си. Но нямаше да мине час и той щеше да знае кое е от двете.
— Няма да стане! Н-няма отново! — извика тя. Ви ковете й издаваха колко е ужасена. — Няма да го направя, чуваш ли? Не ме интересува какво са ти казали!
— Стига си се борила! — изръмжа англичанинът, който се опитваше да не обръща внимание на гърдите й, които се допираха до голото му тяло и засилваха болезнено тръпките в слабините му. Помисли си, че и за това ще има време, стига сега тя да се успокои и да му даде възможност да се погрижи за раната й. Но хирург имаше в Мадрас, на триста мили оттук, а Пейгън нямаше нито излишни хора да го доведат, нито време за губене, защото мусонът започваше след няколко дни.
Раздра фустата й и с едно парче превърза челото, за да спре кръвотечението, докато почисти раната.
В този момент тя се изви в ръцете му и заби зъбите си в китката му.
Той отскочи назад и смаян впери очи в малките червени дупчици, оставени от зъбите й. Тук, в джунглата, да имаш открита рана беше много опасно, защото инфекцията настъпваше само за няколко часа. Най-опасно от всичко беше да те ухапе човек.
— Нихал! — изкрещя той.
Веднага се чу топуркане от боси крака по коридора. В следващия миг вратата се отвори и на прага застана дребен цейлонец с ослепително бели зъби и правилни черти на лицето, който огледа с любопитство стаята.
— Да, Тигър-сахиб?
Пейгън дори не го погледна, защото изцяло беше зает да укротява жената, която се мяташе бясно.
— Гореща вода, бинтове и онази бутилка, която донесох от Лондон. Бързо, Нихал!
— Да, господарю. Бърз съм като стрела — босите крака изшляпаха по дървения под и вратата се затвори с трясък.
— Няма да проговоря, проклети да сте! — зъбите й тракаха, докато тя мяташе глава. — Тайната е моя! Няма да ви я кажа! Пър-рво ще… умра…
Пейгън ядосано свъси вежди. За какво, по дяволите, говореше тя?
— Не искам да ми казваш нищо — изсумтя той. — Само спри да се биеш.
— Хайде! Трябва… да стигна д-до брега… — гласът й замираше. — Дядо…
