Рубинът

13.

Тамилските работници гледаха в мълчаливо недоумение как високият Angrezi се задава по пътеката откъм брега, провесил през рамо неподвижно женско тяло. Някои от тях се отдръпнаха назад и започнаха тихо да мърморят защитни заклинания, докато плантаторът ги подминаваше.

Тяхната реакция не убягна на Пейгън, макар че той с нищо не показа, че ги забелязва. Все по-трудно и по-трудно се справяше с работниците и той добре го разбираше.

Последните няколко „инцидента“ преляха чашата. Сега се носеха слухове, че върху Тигър-сахиб тегне проклятие и че ужасно наказание ще сполети всеки, който работи за него. Без съмнение, това е работа на проклетия шаман, каза си отчаяно Пейгън.

Последната седмица петима от работниците бяха нарушили договорите си и бяха изчезнали през нощта в джунглата. Другите оставаха все още само защото Тигърът се отнасяше честно с тях и им плащаше навреме, както бе обещал. Другите плантатори закъсняваха с месеци, ако въобще плащаха за труда им.

Пейгън мълчаливо изрита вратата на бунгалото и тръгна по коридорчето към оскъдно мебелираната стая. В единия ъгъл имаше дървена походна маса, а до нея полусчупен стол. Върху масата бяха наредени кутии от консерви, пълни с вода, за да спират набезите на ненаситните бели мравки. Върху леглото бяха разхвърляни писма, документи, които трябваше да разпише, бележки за хода на опитите му с чая.

Той събори с един замах всичко на пода и стовари пленничката си на леглото.

Защо не се събуждаше? Не забеляза кръв, нито пък видими наранявания по главата.

После му мина през ума, че тя изобщо не спи, а само умело се преструва.

Е, ако беше така, той прекрасно знаеше как да постъпи.

Наведе се и започна да откопчава първото мъничко копче на роклята й, като се стараеше да не обръща внимание на леко повдигащите в непосредствена близост до лицето му гърди. Очакваше тя всеки миг да скочи и да закрещи.

Но това не се случи. Единственото движение беше леко потрепване на единия клепач, сякаш искаше да му покаже, че усеща неговото присъствие.

Добре тогава! Пейгън се захвана с второто копче. Ръцете му изведнъж станаха толкова несръчни, че пръстите му изпускаха на няколко пъти копчето.

„Ела на себе си! Ръксли би се пръснал от смях, само да те види отнякъде!“ — каза си той вбесен. Но пръстите му продължаваха да се заплитат около проклетите копчета. Той седна на леглото и придърпа жената върху коленете си. Хвана роклята от двете страни на деколтето и с яростен замах я разтвори. Цялата редица кончета се разлетя и забарабани по пода.

Дори и сега тя не помръдна.

Лицето му се вкамени, докато издърпваше роклята от раменете й. Непрекъснато си повтаряше, че е спокоен, че се владее и че всичко това просто е поредната схватка във войната му с Ръксли.

Но не, лъжеше се, просто се опитваше да си внуши това. Но докато тя лежеше в скута му, той целият трепереше от пристъпи на желание, които помитаха всякакъв здрав разум.

Той не можеше да се овладее и изобщо не беше спокоен в момента!

С резки движения развърза панделките на долната й фуста, издърпа я през главата й и я хвърли на пода.

Гледката, която се разкри пред очите му, секна дъха му.

Тя бе силно пристегната в корсет, какъвто Пейгън не бе виждал досега. Банелите на корсета обхващаха толкова тънко кръстче, че той можеше да го обхване с длани.

Но това, което привлече погледа му като магнит и го възпламени, беше горната част на корсета, над който, гладка като китайска коприна, се повдигаше пищната й гръд. Мили Боже, точно както във виденията му! През дантелата прозираха съвършено оформени зърна.

По челото му изби пот. В този момент тя пое по-дълбоко въздух и едната й гърда почти изскочи навън. Розовото зърно се оголи.

С цветиста ругатня той изпусна дъха си, който несъзнателно бе задържал. Целият гореше! Ако още малко се забавеше да я сграбчи, просто щеше да се пръсне.

С усилие се овладя и се наведе над мокрите поли на роклята й. Трябваше поне за малко да забави пулсиращата агония в слабините си, които набъбваха само при мисълта колко близко до прекрасните й бедра са жадните му пръсти.

Видя, че носи украсен с дантели колан с жартиери и това го ядоса. Защо англичанките продължаваха да се обличат толкова натруфено и тук, в тропиците? Какво искаха да скрият? Раздразнението му леко се разсея при мисълта за меката й кожа. Махна колана и го захвърли в ъгъла. „Сбогом, прощавай!“ — каза си наум. Тя нямаше да сложи това нещо никога повече, както и проклетия корсет!

А сега трябваше да се справи и с фустата. Намръщен се зае с тази задача, като си мислеше, че човек може да се задуши от толкова много дрехи върху себе си. Често се случваше някоя англичанка, навлечена и стегната, да припадне.

На тази жена, обаче, това нямаше да й се случи. Ей сега ще остане гола, както майка й я е родила. И ще стои така, докато не си признае всичко.

Пейгън развърза връзките на фустата и леко повдигна тялото, за да я измъкне.

Тогава главата й се допря до бедрото му.

Той застина. Отново потъна в сладострастните видения, като в трескавите си кошмари.

Усети, че през тялото й премина тръпка. С мътен поглед той вдигна главата й и се взря в лицето й. Но то си оставаше все така бледо и безизразно. Тя не даваше никакъв знак, че забелязва нещо, него или всичко останало.

Но беше помръднало друго нещо. Корсетът й се беше смъкнал съвсем надолу и Пейгън мълчаливо се втренчи в другото зърно, изскочило над дантеления ръб.

Пламъците ожариха слабините му и кръвта му бяс но закипя.

„Обладай я — настоя ядосано вътрешния му глас. — Тук, сега. Тази мръсница си го заслужава! Нали затова я е изпратил Ръксли!“

Но просто не можеше. Сякаш насън видя загрубелите му пръсти да се доближават и докосват малките вирнати пъпчици, издигащи се над прозрачната дантела и още по-прозрачната кожа.

„Чиста“ — каза си с горчивина. Последното нещо, което можеше да се каже за някоя от курвите на Ръксли.

Сякаш да го докаже на себе си, той положи длан върху едната й гръд и леко докосна с палец кадифеното зърно.

Тя не помръдна.

Пейгън се намръщи. Това все пак нищо не означаваше. Тя явно беше добре обучена от човека, чиято втора природа беше измамата. Но усещането, че нещо не е както трябва, не го напускаше.

Внезапно, както преди малко на брега, англичанинът си спомни за една друга жена, която бе отговорила на огнените му ласки. Спомни си устните й, които страстно се сляха с неговите, а в това време около тях се вихреха снежинки в лондонската нощ.

Жената, която се мъчеше да забрави от толкова време.

— Meri jaan! — думите сами се отрониха от устните му, като молба и като тежко обвинение.

Жената в ръцете му трепна толкова леко, че той не беше сигурен дали го е направила в действителност.

Зашеметен се загледа в бледите страни, в извивката на устните й. Цветът на косата й беше различен, пък и лицето й тогава беше забулено, но…

Мили Боже, възможно ли е това да е тя!

— Соколице? — прошепна той, докато галеше долната й устна с грубия си палец, обзет от налудничавата мисъл, че беше докосвал вече тази устна по същия начин. Пръстът му нежно натисна меката извивка в средата на устната. Тя отново трепна, а устата й леко се отвори.