Рубинът

стоманеното рамо на раджата и здраво се хвана за него, успокоена от силата му.

„Наистина ли никога няма да ме изостави?“ Но тя знаеше, че трябва да намери начин да избяга от него. Тайната, която знаеше, и откритията на дядо й, не трябваше да попадат в безсъвестни ръце.

Докога щеше да продължава всичко това?

Изведнъж Барет усети под дланта си как мускулестото му рамо се стяга. Пръстите му здраво стиснаха кръста й.

— Защо, Angrezi — настоятелно попита той. — Защо този чакал те преследва със смъртна омраза?

Барет стисна устни.

— Вироглава жена! Можех да ти помогна, ако…

— Вече ми помогнахте. Сега трябва да тръгвам.

„Господи, защо й е толкова трудно да го направи?“

— Стига да поискам, мога да те накарам да тръгнеш с мен — с тиха ярост каза той, а пръстите му се впиха в тънкия й кръст. Неочаквано той се обърна и я притисна до грапавата стена. — Мога да те принудя да тръгнеш, да направиш всичко, което поискам. Никой не е в състояние да ме спре.

Сякаш да потвърди думите си, той грубо я притисна още по-плътно към стената и леко я повдигна от земята, като че ли тя бе една играчка за него.

Без да откъсва очите си от суровото му мрачно лице, Барет усети как страхът отново стяга гърлото й. Решително сви устни.

— Разбира се, че можете — отпусна глава назад и предизвикателно срещна погледа му. — Но аз смятам, че няма да го направите. Усещам, че сте прекалено горд, за да притежавате една жена без съгласието й.

Той остана дълго неподвижен, поглъщайки с очи нежното й лице, чиито очертания се губеха в мрака. После изруга и започна бавно да я отпуска към земята. Притискаше бедрата й до своите, гърдите й към гръдта си, топлите й слабини към възбудената си мъжественост.

— Може би не съм толкова горд, колкото предполагаш, вироглавке. Различавам се от вашите благопристойни английски джентълмени. Законите на твоята страна не са мои закони. Искаш ли да докажа силата си над теб? Искаш ли да те поваля на земята и да те притежавам? Тук и сега?

Устните на Барет леко трепнаха, но тя не се отмести от буйно напиращата му стоманена мъжественост.

Боязливата й сдържаност сякаш още повече бунтуваше гладната му плът. С тих гърлен звук непознатият невъздържано сграбчи лицето й, съсредоточил в него страстта си и хищно впи устни в нейните. Този път в докосването му нямаше нито следа от нежност и любовна игра. Той бе изгарящ огън, подклаждан от първичното и неподвластно мъжко желание.

Барет не се отдръпна, не се опита да му попречи, тялото и остана неподвижно, без да се поддаде на яростни му порив. Очакваше, че тази стихийна страст ще я уплаши, но всъщност не усети никакъв страх.

В следващия миг пръстите му се вкамениха. Дъхът му изсвистя в болезнено стенание, което преля в клетвени думи:

— Ти си моя длъжница, Angrezi. Никога не го забравяй! — Рязко се отдръпна, но пръстите му продължаваха да стискат ръцете й. — Каква жена си ти? Защо не се противиш? Защо не викаш, не плачеш и не ме молиш да те пусна? — Пламналите му очи се плъзнаха като допир по изваяната й брадичка — бляскава слонова кост на фона на нощния мрак. — В името на Шива, кажи ми!

— Бих искала… — замислено промълви Барет докато разглеждаше лицето му. Той я изкушаваше. Да, този тайнствен непознат, със сурово лице и невероятно нежни ръце, бе успял да събуди у нея неподозирани до този момент чувства и усещания.

Но той не биваше да го разбере. Инстинктивно тя се досещаше, че той може да я убеди да направи всичко, да му посвети душата и тялото си.

Гордо и решително вдигна брадичка. Животът я беше научил да взима бързо решения.

— Да, може би щях да се съглася. Но сега виждам че съм стигнала твърде далече и го разбрах благодарение на вас, господарю.

— Неразумно е да ми отказваш, соколице. В родината ми е имало хора, които съм подлагал на бавна смърт за далеч по-дребни провинения от твоето.

В настъпилата тягостна тишина Барет отвърна на неумолимия му поглед, без да обърне внимание на предизвикателството в очите му.

Дъхът му погали бузата й. Пръстите му стиснаха крехките и китки и ги притиснаха към тухлената стена.

Бедрата му се долепиха до меките й слабини с жадно напираща между тях мъжественост, която се стремеше да проникне дълбоко в нея.

— Кажи „да“, по дяволите! Нека насладата бъде и за двама ни. Нали каза, че нямаш нито съпруг, нито ревнив любовник. Какво те спира тогава? Сигурно не това дяволско място, нито пък мъгливото и мразовито време?

Докато говореше, една танцуваща във въздуха снежинка кацна върху бузата на Барет. Пламналата й кожа за миг я превърна в капчица влага, която се стече като сребърна ивица надолу към устните й. Устните му я проследиха.

Барет потръпна, когато усети нежната ласка на езика му. Сякаш изведнъж осъзна цялата сила на желанието му. Но това, което я разтърси до дъно, беше огънят на влудяващия глад у мъжа, вълшебното тайнство на мъжкото докосване. Макар и неопитна, тя бе запленена от магията, с която я оплиташе всеки негов допир.

Но сега Барет нямаше право да се отдаде на сладостта на тази магия.

Вместо да се притисне към него, тя силно стисна клепачите си, сякаш искаше да постави преграда пред пламенния му глас, с надеждата да приглуши шепота на собственото си сърце, което настояваше да му се подчини — да му позволи да я закриля от опасността, дебнеща някъде наблизо в мрака.

Тя събра остатъците от гордостта си, твърдо решена да не го моли за помощ. Вдигна ръце и започна бясно да удря мощните му мускулести гърди.

— Lat-sahib4? — чу се тревожен глас близо до тях, който дойде от тъмнината. — Господарю!

И от мрака изплува странно видение — гигант с черна брада и тъмен тюрбан, който стискаше в огромната си лапа ятаган.

— Внимавайте! — задъхана извика Барет.

Раджата тихо се засмя.

— Не се страхувай, малка соколице. Синх е от моите хора. Няма да ти стори зло.

Той леко се обърна, ядосано изрече някакво нареждане на огромния си телохранител, който ниско се поклони и се отдалечи към другия край на улицата. Там замръзна в очакване заповедите на господаря си.

Барет беше изумяла от изненада. Какво ли още щеше да направи непознатият — може би щеше да нареди небето да се разтвори и оттам да му спуснат златна стълба? С побеляло лице тя се опитваше да потисне надигащия се у нея пристъп на истерия.

„Овладей се най-сетне! В края на краищата ти си в Лондон, по време на двадесет и седмата година от царуването на кралица Виктория! Да не би да живееш в Средновековието?“

Но Барет не успяваше да се освободи от усещането, че стремглаво се е потопила в очарованието на някакъв сън или че е попаднала във вълшебния свят на някаква странна приказка.

Тя избухна в смях.

— Сигурно сте чувал за капитан Ричард Бъртън и неговите Арабски приказки?

Тя не беше забравила мургавия пират с цигански очи, с когото се беше запознала по време на едно събиране, посветено на науката, организирано от дядо й.

Раджата смръщи вежди.