пред някаква полуотворена врата, светеше сребърен полилей. — Не е нужно да съобщавате за мен.
— Наистина, мис, трябва да ви спра. Работите не стават по този начин. Коя сте вие, че да ме избутвате и без да се представите, да искате да се срещнете с лорд Торнуд?
— Коя съм аз ли? — В очите на Индия се появи мрачно, болезнено изражение и изчезна почти веднага. — Аз съм съпругата му.
4
Икономът пребледня.
— Съпруга ли? — повтори той.
— Съпруга. — Индия сплете пръсти. — Моля ви, къде е той?
— Ъъъ, оттук, мис… ъъъ, миледи. — В изненадата си мъжът едва не се спъна в масичката вдясно от входа. — Но вие не можете…
— Чилтън, ти ли си? — дочу се дрезгав глас през открехнатата врата. — Къде е портвайнът, който те помолих да ми донесеш?
Този глас Индия познаваше добре.
И бе мислила, че никога вече няма да го чуе.
Младата жена се олюля леко, подпря се с една ръка на стената, пребледня. Значи беше истина. Човекът, когото бе видяла в балната зала, не беше илюзия. До този момент си бе мислила, че е било грешка.
— Добре ли сте, мис? — попита разтревожено икономът.
Индия си пое мъчително въздух и кимна; главата й бе пълна с хиляди въпроси. Как ли щеше да реагира? Колко ли се беше променил след всички тези месеци, през които бяха разделени?
— Чилтън, там ли си? — отново достигна до ушите й познатият нисък глас.
Младата жена потръпна и се сети за първия път, когато бе чула този глас на една пълна с народ и много мръсна белгийска улица. Високият офицер бе хванал бонето й, отнесено от пролетния вятър.
Бе я погледнал с открито възхищение.
— Изправен съм пред жестока дилема, както съм изправен пред две престъпления. Не съм сигурен кое е по-голямото — бе добавил дрезгаво той.
Устните на Индия се бяха разтегнали в усмивка, докато го наблюдаваше как съзерцава като омагьосан лицето й.
— Така ли? — бе попитала тихо тя. — И какви са тези престъпления?
Той не бе отговорил за момент, очите му се бяха присвили. Пръстите му бяха докоснали нейните само за миг. На младата жена й се бе сторило, че усети това докосване чак до подметките на меките си ботуши от ярешка кожа, потънали дълбоко в калта на брюкселската улица.
Непознатият се бе поклонил бавно, и грациозно бе подал очарователното сламено боне с миниатюрни декорации с цветчетата на диви ягоди.
— Първото престъпление би било такава прекрасна дама да изгуби това прелестно боне. — Бе вдигнал поглед и с него изгаряше лицето й. — За мен обаче би било дори още по-зле, ако го върна.
— И защо? — бе попитала неуверено Индия, като усещаше топлината от погледа на този непознат и необузданата сила, която се излъчваше от него.
— Защото тогава ще го използвате, за да скриете най-забележителните очи, които съм виждал някога. — Гласът му бе прозвучал безрадостно. — И най-красивата уста.
Дори сега при този спомен, младата жена усети топка в гърлото си. Нима това бяха просто някакви думи? Нима любезностите на Торн бяха продължили толкова дълго, колкото бе и прекараното заедно време?
Индия стисна юмруци. Отказваше да повярва подобно нещо. Неговите чувства бяха толкова истински, колкото и нейните собствени. Отсъствието му трябваше да има друго обяснение.
Но сега всичко щеше да бъде чудесно. Той се бе върнал и с това бе дошъл краят на всичките й мъки.
В този момент вратата на библиотеката се отвори. В осветения й отвор се очерта широкоплещеста фигура.
— Чилтън, няма ли да донесеш най-после портвайна? — Мъжът пристъпи напред и присви очи. — Коя е тази жена, Чилтън? — попита той.
Студените, бездушни слова накараха Индия да спре рязко. Вдигна поглед към изваяната челюст и слабото лице на човека пред себе си.
Към Девлин Карлайл, когото бе изпратила на война и чиято смърт я измъчваше вече от месеци.
Човека, за когото се беше омъжила в навечерието на битката при Ватерло.
Младата жена тръгна отново бавно, а сърцето й тупкаше бясно.
— Дев, ти ли си това?
Той замръзна на място, присви сурово устни.
— Моля?
Индия се приближи със замъглени от радостни сълзи очи. Бавно свали кадифената качулка и по косите й заиграха червеникави отражения от светлината.
— Ти си жив. Най-после се върна при мен.
Протегна ръка и го хвана за китката.
Мъжът обаче само сведе смръщен поглед към дланта й. Изражението му стана още по-строго и той се отдръпна бавно.
— Страхувам се, че има някаква грешка.
Младата жена се взираше в слабото лице, в сивите студени очи; сега виждаше промените, които не бе забелязала преди.
— Трябва да ти е било много трудно, нали? Изглеждаш по-стар, по-суров. Предполагам, че същото се отнася и за мен. — Засмя се остро. — Но всичко това сега е без значение. Ти се върна и аз имам да ти казвам толкова неща. — Очите й се замъглиха от съжаление за момент, но след това тя се усмихна отново. — Е, ще имаме достатъчно време за въпроси и обяснения. Нека първо да те докосна, за да се убедя, че наистина си жив.
Протегна ръце, допря ги в твърдите мускули под яркочервената куртка. Усети го как трепва от този почти неусетен допир.
— Дев?
Той измърмори под носа си някаква псувня, загледан в белите пръсти върху тъмната вълнена материя.
— Казвам се Торнуд.
— Не и за мен.
— Да не би да сме… близки познати? — попита грубо мъжът пред нея.
— Ти си мой съпруг и мъжът, когото обичам — отвърна с достойнство Индия. — Не ме ли познаваш?
Торнуд издърпа ръката си изпод дланта й и погледна намръщено иконома, който наблюдаваше с жадно любопитство.
— Това е всичко, Чилтън — обяви лаконично той. — А сега ни остави.
— Разбира се, милорд.
— Какво има, Дев? Каква жестока игра играеш?
— Това не е игра.
Младата жена все още очакваше той да разтвори обятия и да я притисне в тях, а очите му да блестят както тогава, в Брюксел.
Въпреки надеждите й, никаква радост не го озари и болката от това откритие прободе сърцето й като с меч. Как можеше да я гледа така студено, без сянка от спомен или емоция в очите?
— Страхувам се, че е станало някакво голямо недоразумение, мис…
— Лейди Деламиър. По-точно, лейди Торнуд. Като че ли не знаеш.
— И вие ли сте дошла като другите, изгаряща от желание да научите някоя клюка за току-що завърналия се граф?
