завинаги предишния Торнуд.
Това не му се нравеше никак. Дори не беше сигурен, че вярва на тази история. А след това се намръщи, като се сети за Индия, пребледняла и трепереща, когато я отнесе в библиотеката.
„Ако Торнуд има нещо общо с това, ще плати скъпо, кълна се в Бога“ — помисли си младият мъж. Знаеше обаче, че няма никакъв шанс да изкопчи нещо повече от твърдоглавата си сестра; тя твърдеше упорито, че неразположението й се дължеше на нервното напрежение, подсилено от горещината в балната зала.
Нервно напрежение ли?
Индия Деламиър никога в живота си не бе имала проблеми с нервите, Иън знаеше прекрасно това.
А то означаваше, че сестра му криеше прекалено много тайни от него.
„Защо, по дяволите? — Младият мъж се взираше в притихналия коридор и през отворената врата. — Защо, Торнуд? Защо тук и защо сега?“
Отговор обаче не последва. На стълбите нямаше никой, а стройният офицер се бе скрил в каретата си.
Иън продължи да гледа замислено в мрака навън, дълго след като чаткането на копитата бе заглъхнало.
3
— Индия? Индия, чуваш ли ме? — Херцогиня Кранфорд сведе поглед и се намръщи. — Какво става с нея, Иън? Чувстваше се чудесно, когато излязох, но изглежда пак е припаднала.
— Чувстваше се чудесно, когато излязох и аз — отвърна разтревожено младият мъж.
В този момент сестра му премигна и отвори очи.
Срещу нея стояха две напрегнати лица — херцогинята, крехка и властна, и Иън, с ядосано изражение.
— Доведи Люк и съпругата му — нареди баба му.
— Не, не искам да ги тревожа. Моля ти се, ще се оправя. — Индия се опита да се изправи до седнало положение. — В крайна сметка това трябваше да бъде грандиозното им завръщане в Лондон. Ще ми бъде много неприятно, ако разваля вечерта им. — Хвана деликатната длан на херцогинята. — Моля ти се, бабо.
— Добре — отвърна най-сетне възрастната жена. — Но трябва да ми кажеш какво става.
— Изглежда се опозорих отново — рече Индия; беше дочувала предостатъчно коментари по свой адрес като се започне от времето, когато бе четиринайсетгодишна и бе отишла да се упражнява в стрелба, заедно с Иън, за огромно удоволствие на баща си и за ужас на баба си.
В този момент в стаята влезе намръщен по-големият й брат.
— Индия?
— Добре съм, Люк. Наистина, не трябваше да…
— Индия? Скъпа, какво стана?
Червенокосата съпруга на Люк го следваше по петите.
Зълва й въздъхна.
— Явно всички са видели. Утре ще бъда в устата на цял Лондон. Все едно че ги чувам: „Най-младата представителка на семейство Деламиър се строполи пред очите на шестстотин смаяни гости.“
Херцогинята обаче я потупа по дланта.
— Глупости. Съвсем малко хора забелязаха, уверявам те. Важно е как се чувстваш.
— Добре съм, наистина. Случи се заради горещината и тъпканицата.
Баба й се намръщи. Реши да не й казва за другата изненада на вечерта, единственото, което бе попречило вече наистина да бъде в устите на всички. Не че това имаше значение. Момичето вероятно дори не познаваше Девлин Карлайл, който беше поне с осем години по-възрастен от нея.
Люк Деламиър седна до сестра си, като се стараеше да не показва своята тревога.
— Трябва да дойдеш и да поостанеш при нас в Норфолк. Силвър смесва нов аромат за „Лавъндър клоуз“; знам, че ще бъде много щастлива, ако й правиш компания. — Усмихна се многозначително на съпругата си. — Истината е, че на този етап от своята работата тя става изключително раздразнителна и не желае да има нищо общо с мен.
Младата жена стисна ръката на брат си, забелязала колко щастлив изглежда. Обхвана я завист и виновно побърза да я прогони. Люк беше преживял толкова мъчителни години и тя нямаше право да завижда на щастието му.
— Много мило, Люк, но не бих искала да се натрапвам, особено сега, когато времето ви е погълнато от тези двама прекрасни немирници. А ти бабо, дори и не помисляй за други покани. Най-добре ще се чувствам като се върна в Суолоу Хил. Единственото, от което се нуждая, е физическа активност и чист въздух. Още тази нощ ще приготвя един куфар и ще си тръгна, като взема Фрогет с мен.
— Нищо подобно няма да правиш — възкликна възмутено херцогиня Кранфорд. — Да пътуваш самичка през нощта! Не искам и да чувам за такива неща!
— Страхувам се, че баба има право, Индия. Пътищата са порядъчно опасни. — Люк се засмя мрачно. — Би трябвало да знам това, като се има предвид колко години прекарах по тях. Изчакай до сутринта и ще те изпратим с дилижанса. Аз самият също с радост бих си тръгнал, но покупката на всичко, от което ще има нужда Силвър за новото си ухание, ще ни задържи в града поне за още една седмица.
— А ти какво ще кажеш, Иън? — попита възрастната жена.
Широкоплещестият воин с измамно сънливи сиви очи поклати глава.
— Страхувам се, че засега не мога да напусна Лондон. Имам… ангажименти, които ще ми отнемат сигурно половин месец.
— Поредната мисия за Уелингтън? — Люк изглеждаше замислен. — Не ме гледай така ядосано, Иън. Обещавам, че няма да се опитвам да изкопча отговора.
— Иска ми се да престанете да бъдете толкова неприятно услужливи — промърмори Индия, изправи се до седнало положение и се облегна на дебелите кадифени възглавници. — Всичко ще бъде наред. Просто имам нужда от чист въздух.
Но това беше лъжа. Младата жена се страхуваше, че нищо вече нямаше да бъде наред. Всички в семейството й бяха изключително мили и загрижени, но никога нямаше да може да сподели с тях истината за онова, което се беше случило с нея по време на няколкомесечния й престой в Белгия. И така, както бе правила винаги досега, тя просто заключи мъката дълбоко в себе си и успя да разтегне устните си в неискрена усмивка.
Усмивка, предназначена за света, който бе престанал да я интересува.
— А колкото до тръгването, утре наистина ще бъде добре — излъга спокойно тя.
Любящите роднини кимнаха и част от загрижеността изчезна от лицата им.
Но още докато поемаше чашката с бадемов ликьор от Иън, Индия вече планираше какво щеше да вземе в единствения куфар, който щеше да отнесе със себе си тази вечер, когато напусне Лондон.
Луната плуваше над керемидените покриви и се плъзгаше зад редиците от комини, когато Индия заслиза безшумно по стълбите. Стиснала наметалото и изпомачканата шапка под едната си мишница, тя се промъкна покрай представителите на седем поколения Деламиър, които я наблюдаваха от портретите си с безмълвно неодобрение заради дръзкия й план.
В цялата къща цареше абсолютно спокойствие. Гостите си бяха отишли, безкрайно доволни от богатите теми за клюки, които им бе предложила вечерта. За пореден път семейство Деламиър бяха оправдали репутацията си и бяха дарили Лондон с прекрасен скандал.
Именно съзнанието за това даваше на Индия такава твърда решимост да напусне столицата. Чувстваше се достатъчно зле, за да трябва на всичкото отгоре да понася любопитните погледи, които несъмнено нямаше да й се разминат. Беше натъпкала една рокля и два чифта бричове в пътната чанта и бе навлякла една обемна и демодирана рокля, избрана тъкмо заради способността да скрие ботушите за езда и старите