С право беше вбесена, мислеше с горчивина Дев. Беше извършил непростимото, беше мислил немислимото и неизразимото. И не можеше да даде никакво обяснение, не и сега, когато то щеше да бъде от най-голяма важност.
Не и преди да намери изгубените диаманти на Наполеон и да спаси своята страна от нова война.
Затова той се поклони студено, с безизразно и сурово като въпросните скъпоценни камъни изражение. Знаеше, че ако остане, щеше да й причини още по-голяма болка.
В сляпото си желание да я отърве от мъчителното си присъствие, младият мъж не забеляза първите сълзи, които се разпиляха като хладни диаманти по бузите на неговата любима.
Час по-късно Девлин стоеше напрегнато пред камината, вперил поглед в танцуващите пламъци. Мислите му бяха все така мрачни, както и в първия миг, в който бе дошъл, когато драскането на малки пръстчета по вратата на библиотеката го накара да вдигне очи.
Алексис се поклащаше нерешително от крак на крак, стиснала здраво под едната си мишница овехтялата кукла.
— Съ… съжалявам, че те притеснявам, татко. Т.е., ваше височество. Но реших, че ще искате да знаете.
— Да знам какво, Нарцисче?
— Че тя си тръгна.
Торнуд се спусна към вратата, смръщил чело.
— Тръгна ли си? Кой си тръгна? Това да не е пак някой от твоите въображаеми натрапници?
— Не, тя беше. Красивата дама — уточни нетърпеливо момиченцето.
— Лейди Деламиър?
Девлин се наведе над детето.
— Точно така. — Алексис изви глава. — Защо сега си с други дрехи, а не с онези, с които те видях преди малко? Целият си прашен. — Вдигна ръка и докосна челото му. — А и белегът над веждата ти го няма.
Младият мъж преглътна напиращата в устата му псувня.
— Това е просто резултат от играта на светлината, Алексис.
Момиченцето се намръщи, като опитваше да види под тъмния кичур коси, закрил челото му.
— Но аз не видях белега.
Торнуд повдигна с длан лицето й към своето.
— Как разбра, че лейди Деламиър си е отишла?
— Видях я. Беше наметнала една от старите пелерини на Мариан върху раменете си. Наблюдавах я откъм стълбището, когато си тръгна. — Детето помълча за момент. — Плачеше.
Девлин стисна още по-силно зъби. Вдигна Алексис на ръце и я понесе към стаята й.
— Остани тук с Мариан. Чилтън ще наглежда обстановката, докато ме няма.
— Но къде ще ходиш?
— Отивам за най-невъзможната жена на света.
Детето проследи с поглед своя настойник, докато излезе от стаята й. Пръстите й си играеха нервно със старата кукла.
— Бъди много внимателен — прошепна то. — Той отново е навън. И сега ни наблюдава всичките.
11
Индия слизаше по задното стълбище на къщата на Торнуд. Сърцето й биеше силно до пръсване. Очакваше всеки момент отвътре да се покаже Чилтън или дори самият Торн, с опънато от гняв лице.
Това нямаше значение. Не можеше да стои повече тук. Всеки следващ час рискуваше да получи много по-тежка рана, и то в самото сърце. Колко се бе лъгала с надеждата, че милувката на устните ще накара любимия й да си спомни. Не можеше да забрави болезнено приятните мигове, когато бе стоял над нея и се бе опивал от голотата й. Изражението му бе силно развълнувано, но не защото си бе припомнил нещо или я бе разпознал. Единствено сладострастието го бе изкушило да влезе в притъмнялата тиха спалня.
Каква глупачка беше само! Младата жена вървеше в мрака, без да изпуска бастуна си. Огледа се за някой файтон; най-голямото й желание в момента обаче бе да се отдалечи колкото се може повече от неговия дом. Едва тогава щеше да се тревожи за своята безопасност.
Дочу зад гърба си чаткане на копита. Обърна се нетърпеливо, но след миг раменете й увиснаха.
— Не трябваше да бягаш от мен.
Белегът на Девлин проблясваше на лунната светлина, като се очертаваше ясно върху стиснатите му челюсти.
— Така ли? Да не би да ти се иска да злорадстваш още?
— Обясних ти причините да постъпя така, дявол да го вземе.
— Може би не ми трябват никакви причини. А сега ме остави да си вървя, преди…
В следващата секунда Торн я сграбчи в обятията си, като се приближаваше към екипажа, който бе оставил да го чака на улицата. Кимна вдървено на кочияша и той отвори вратичката.
— Къде ме водиш? — попита Индия, когато любимият й я дръпна вътре и затвори вратата, а после почука на стената на файтона и конете се спуснаха напред.
— Още не съм решил. Очевидно никакви стени не са в състояние да те задържат.
Младата жена замърмори ядосано и го блъсна в гърдите.
— Не можеш да сториш това!
При това движение меките й хълбоци се потриха в твърдите му бедра. Погледът му стана суров.
— Аз съм човек, не светец. — Преглътна напиращата на езика му псувня, пръстите върху раменете й стиснаха по-силно. — Стой мирно или ще съжаляваш.
— Аз вече съжалявам — изсъска младата жена.
В този момент каретата зави по улицата и това движение запрати младата жена в единия край на файтона. Болката в хълбока й я прониза и тя замръзна на място. Девлин се намръщи, присегна се напред и я взе в скута си, за да я предпази с тялото си от неравното движение на колата.
Болката, която Индия усещаше в хълбока бе нищо в сравнение със страстта, която се надигна в нея от интимния натиск на ръцете му и напрежението в бедрата, върху които седеше.
Единственото й желание бе да се отърве от него. Веднага, преди горещината вътре в нея да е станала непоносима.
— Не можеш ли да ме оставиш поне да избягам спокойно?
— Не и така. Можеха да те убият — заяви дрезгаво Торнуд.
— Може би съществуват различни начини да се умре. — Младата жена си пое пресекливо въздух. — Но аз няма да се върна назад. Не можеш да ме накараш да го направя.
В гърдите си усети тежест, която се събираше все повече като утринната зора по норфолкските блата.
— Ще се върнеш. Лично ще се погрижа за това.
— Така ли? В мига, в който се обърнеш с гръб, аз отново ще избягам. Няма да ти бъда затворничка.
— Заради случилото се в спалнята ми ли? Ако причината е това, не е нужно да се тревожиш. Тази сцена никога няма да се повтори, уверявам те.
Студенината в гласа му пришпори гнева на Индия. Нима самоконтролът му бе толкова безупречен, че можеше да я изхвърли от мислите си подобно на въглищен прах от мръсно огнище?
Стисна юмруци.
Някакъв неукротим инстинкт я караше да копнее да научи този твърдоглав непознат, че не е чак толкова недосегаем, колкото си въобразяваше. Тя се премести по-близо до него, движение, останало почти незабележимо поради люлеенето на файтона. Не си направи труда да помисли, а последва гневния си инстинкт. Гърдите й се отъркаха в неговите.
Тялото му мигновено се напрегна.
Това бе обещаващо начало за младата жена. Присви очи, докато преминаваше към следващия етап на
