— По-добре не питай. Подозирам, че ще бъдеш посетена и от нея по-късно днес следобед. Тя възнамерява да разбере дали графът е роднина на Хампшърските Карлайлови. Определя ги като ужасни и цинични и заяви, че ако види у него някаква прилика с тях, лично ще те отведе у дома.
— Има ли човек в Англия, когото баба да не познава? — възкликна възхитено младата жена.
— Няма такъв сред хората от значение — донесе се звучно откъм вратата.
И след това се появи самата херцогиня със сребърен бастун в ръка, изправила гръбнак, без да отделя поглед от своята внучка. Иън премести един стол до леглото и й помогна да седне.
— Изключително необичайно и извън реда на нещата — започна без предисловия възрастната жена. — Дори за семейство като нашето, което не знае какво означават тези думи. Добре ли се чувстваш?
Индия кимна.
Херцогинята не изглеждаше особено убедена.
— Говорих с въпросния лекар на Торнуд. Той ме увери, че раната е чиста и след няколко дни ще можеш да си тръгнеш. Междувременно настоява, че най-добре за теб е да останеш тук. Предполагам ще трябва да се съглася с него. — Изкашля се. — Запознах се дори с трите деца. Странно наистина, ако питате мен, че са попаднали под грижите на Торн. Обноските им са в ужасяващо състояние, но са изключително сладки. Особено най-малката. — Стараеше се гласът й да звучи безизразно. — Впрочем сигурно ще бъдете щастливи да узнаете, че графът не е роднина с Карлайлови от Хампшир, които познавам. Добра новина, тъй като Хенри Карлайл е най-съвършеният простак, който съм виждала.
Индия потисна усмивката си, докато баба й се оглеждаше с царствен вид наоколо. Леглото беше отрупано с възглавници, а книгите стояха на една ръка разстояние върху близката масичка. От двете страни на прозорците със снежнобели завеси, в красиви рамки, висяха репродукции на дворцовите градини във Версай.
Херцогинята кимна одобрително.
— Много хубаво. Да, ще трябва да останеш тук още известно време, Индия. Ще идвам да те виждам всеки ден, разбира се. Както впрочем и несръчният ти брат. — Хвърли неодобрителен поглед към внука си. — Естествено само тогава, когато не е на една или друга тайна мисия.
Някой външен човек можеше да помисли, че е необосновано критична; Индия обаче беше свикнала с този стар спор помежду им и само се усмихна. А след това се опита да прикрие прозявката си, на което баба й изсумтя.
— Доста си преживяла, момичето ми, както виждам. Тръгвам си и ще отведа със себе си и брат ти. Ако имаш нужда от нещо, каквото и да било, изпрати някой да ми каже.
— Благодаря — отвърна доста тихо младата жена.
Всъщност едвам държеше очите си отворени. Когато баба й и брат й напуснаха стаята, тя вече бе наместила глава върху възглавницата.
Присвила очи, херцогинята стоеше изпъната като струна във файтона, който ги носеше из слънчевите улици.
— Е, бабо?
— „Е“ какво, момчето ми? Да не мислиш, че съм разкрила някаква мистерия?
— Просто се чудя защо си се замислила така?
— Хм! — Възрастната жена въртеше неуморно дръжката на сребърния си бастун. — Тук има нещо, което не разбирам. Нещо странно.
Иън стисна зъби.
— Какво имаш предвид, бабо? Да не искаш да кажеш, че Торнуд е пристъпил линията на благоприличието с Индия? В такъв случай, кълна се в Бога, ще…
Херцогинята махна нетърпеливо с ръка.
— Не, не, той беше студен като шотландска сьомга. И точно това ме притеснява. Всеки нормален мъж, в чиито вени тече гореща кръв, щеше да се почувства поне малко притеснен от присъствието на сестра ти в дома му. Това момиче е истинска красавица, а ако човек гледа нейния домакин, ще рече, че е бил затворен в едно помещение със старица като мен.
Лейди Деламиър се намръщи и погледна през прозореца, към дима, който се издигаше от комините и се виеше над керемидените покриви.
— Не, в цялата тази работа има нещо доста странно, помни ми думите. И аз възнамерявам твърдо да открия какво е то.
9
Следващите два дни преминаха бавно. Индия редуваше почивката с четене на книжки на буйната компания на децата, които очевидно не бяха способни да стигнат до съгласие по какъвто и да било въпрос. Ако Алексис искаше поезия, Мариан и Андрю желаеха приключенски роман. Ако Андрю искаше история, двете му сестри пожелаваха поезия. Ако Алексис помолеше за „Спящата красавица“, тогава пък другите двама припираха за последната творба на сър Уолтър Скот. Младата жена нямаше опит с деца, но откри, че компанията на поверениците на Торн й доставя огромно удоволствие. Те бяха искрени, неуморно любопитни и способни и тримата да допускат същите гафове, които често се страхуваше да не направи и тя самата.
Междувременно лекарят идваше всеки ден, както бе обещал. От своя страна графът продължаваше да бъде безкрайно приятен, но резервиран домакин. И именно тази любезност — и резервираност — караха гърлото на младата жена да пресъхва и очите й да горят от сдържаните сълзи след всяка среща. След бурната им среща на стълбището, в погледа на Торн не бе съзряла нищо повече от вежливост. Понякога й се струваше, че дори физически изглеждаше по-различен. Като че ли бе изчезнал всякакъв намек за емоции и страст и от време на време Индия се питаше дали буйният им сблъсък не бе плод единствено на нейната фантазия.
С всеки следващ час я обхващаше все по-отчаяно желание да се махне от дома му. На втората нощ, когато старите й сънища се върнаха с разтърсваща сила, тя разбра, че не можеше да отлага повече тръгването си.
Бягаше като обезумяла.
Преследваха я коне, наобикаляха я от всички страни, цвилеха диво из побъркания град. Надалеч се чуваше гърмът на топовете на Наполеон, наредени шест на един срещу войските на Уелингтън. Ранените вече започваха да прииждат в Брюксел, бледи и изтощени, покрити с барут, прах и чернилка. Не бяха многословни, но и не беше нужно. В очите им имаше прекалено много думи, които носеха в себе си ужаса от бойното поле.
Мъжът, когото Индия чакаше, не се появяваше. След като в продължение на дълги часове бе помагала на ранените, налягали в импровизирани палатки, младата жена най-после се бе прибрала и се бе свила на пейката край малкия прозорец, от който се виждаше една от най-оживените улици. И тук бе заспала.
А сега, почти две години по-късно, преживяваше отново същия този сън с цялата му сила. Преживяваше отново нощта в една осветена от луната градина, където хората бяха излезли, за да избягат от жегата и глъчката в претъпканата с народ бална зала. Девлин я бе заварил в момента, в който тя вадеше попадналото в обувката си камъче, и галантно бе настоял да се наведе, за да й помогне да я обуе. Това бе сложило начало на магията, на онзи тип магия, която поразява човек само веднъж в живота. Докато лунните лъчи блестяха в тъмните коси на Девлин и играеха по суровите му черти, върху Индия се бе спуснала пелена от светлина, която галеше меките извивки на тялото й и подчертаваше пълнотата на устните й. Приведен пред нея с коляно върху земята, Карлайл я съзерцаваше безмълвно, поразен от буря от чувствени усещания. Цялото му тяло се напрегна от желание да я има. Извисена над него, Индия си пое рязко и пресекливо дъх, усетила трънчето, забило се в този миг в дланта й. Болката обаче беше незначителна, сравнена с натиска, който оказваше върху сърцето й някакво невидимо менгеме; в този момент бе осъзнала, че гледа в очите мъжа, когото щеше да обича вечно.
Сънят я носеше върху крилете си, припомняше й буйни откъси от седмиците, които бяха прекарали
