Девлин пъхна ръце в джобовете си и впи поглед в Джеймс Херингтън. Двамата стояха в килера, която извеждаше от обширната кухня на „Белгрейв Скуеър“ 61. Изражението на Торнуд бе сурово.
— Мислиш ли, че те разпозна? Всеки път, когато тя се събудеше от треската, наоколо бях аз.
В погледа на Девлин се появи нещо и изчезна почти веднага.
— Съмнявам се. Малката глупачка беше почти в безсъзнание, когато я открих на стълбището. А освен това… имаше и други неща, които отвлякоха вниманието й — рече мрачно той. — Постъпих глупаво, че останах. — Обърна се рязко и затвори кожените торби отстрани на седлото. — Ще трябва да я наблюдаваш зорко, Херингтън. Както и децата. Обърнах се към една агенция; ще ми изпратят три дами, за да избера евентуално някоя от тях за гувернантка. Поне една от тях несъмнено ще бъде подходяща, макар онова, което за мен е подходящо може би няма да се стори такова на висшето общество. Ако не успея да открия следите на онзи, у когото са бижутата, по никакъв друг начин, тогава ще се наложи да използваме децата. Поне едно от тях трябва да си спомня някой детайл от случилото се през онази нощ във фермата край Катр Бра. Ако инстинктът не ме лъже, предателят се е измъкнал с диамантите точно тогава. Предполагам, че Алекс Греъм е открил дирите им и затова са го убили.
— Би било истинско чудо, ако тези нещастни деца си спомнят нещо — отвърна мрачно Херингтън. — В крайна сметка те откриха по-късно, че родителите им са мъртви.
— Страхувам се, че те са последният ни шанс. Засега никой от моите източници в Дувър и Льо Авр не е успял да ни помогне. Които и да са тези хора, те са смущаващо умни.
Джеймс поклати глава.
— Може да се окаже опасно за децата.
— Мислиш ли, че това не ми е ясно? — Торн стовари кожените чанти върху една стара маса от борово дърво. — В крайна сметка те са мои повереници. Младият Греъм бе най-добрият ми приятел. Отиде във въпросната ферма без мен.
— Не си можел да знаеш, че…
— Че ще го проследят и убият, и то заедно със съпругата му ли? — Девлин привърши с пълненето на чантите и закопча каишката. — Един от куршумите в тялото му е бил предназначен за мен, Херингтън. Ако бях с него, бих могъл да усмиря неспирните му опити да направи връзката между отделните детайли. Сега той е мъртъв, а аз никога няма да мога да си го простя.
Събеседникът му въздъхна.
— Кога ще се върнеш?
— Един Господ знае. Уелингтън ми е направил цял списък с имена, които трябва да проверя в Дувър. Ако се появят затруднения ще трябва да прекося Ламанша и да отида във Франция.
— Нима най-после си на път да разбереш кой върти нещата тук в Лондон?
Торн направи рязък жест с ръка.
— По-добре да не знаеш, Херингтън.
— Разбира се — отвърна другият и поруменя леко. — Не исках да прозвучи нахално…
— Въпросът ти е напълно естествен. Ще ме разбереш обаче, ако не ти кажа нищо повече. Поне не още. Има прекалено много празнини.
Дев се обърна. В същия момент на вратата се почука. Той побърза да влезе в килерчето под стълбата. Херингтън отвори вратата, зад която се появи смутен Чилтън.
— Един човек желае да говори с вас, милорд. Настоява, казано по-точно. Това е братът на младата дама — добави задъхано той.
— Чудесно, Чилтън. Идвам веднага. Покани госта в жълтия салон.
След излизането на иконома, Торнуд се появи от скривалището си.
— Значи Иън Деламиър е горе, така ли? — По лицето му премина усмивка. — Какво не бих дал да можех да му кажа истината. Той би могъл да бъде прекрасен съюзник в цялата тази работа. Но за подобно нещо, разбира се, и дума не може да става.
Херингтън се намръщи.
— И оставяш на мен да се справя с един раздразнен брат?
Девлин метна кожените чанти през рамо.
— Страхувам се, че нямам друг избор, Джеймс. Иън е твърдоглав, но е почтен. Сигурен съм, че ще успееш да се справиш с него. Всичко, което си направил досега, е извършено блестящо.
— Доверието ти в мен ме ласкае — отвърна по-скоро мрачно другият. — Но се съмнявам, че ще мога да заблуждавам още дълго децата. Мозъците им са остри като бръснач, също като на Греъм. Колко жалко. — Херингтън сподави дълбока въздишка. — Надявам се само лорд Деламиър да не реши да пусне в употреба някое от екзотичните си бойни изкуства преди да съм успял да обясня какво се е случило със сестра му.
— Дявол да го вземе, Торнуд, дай ми отговор! Сестра ми тук ли е или не?
Лорд Иън Деламиър стоеше намръщен в залетия от слънцето салон. Бе стиснал юмруци; широките му рамене изпъваха безупречно ушитата от синьо сукно куртка.
— Да, тук е. — „Граф Торнуд“ опитваше да скрие смущението си. — Точно се готвех да ти изпратя няколко думи, за да те уведомя.
— Дяволски много време ти беше нужно да го направиш, Торнуд. Искам да знам какво прави в твоя дом сестра ми.
— Възстановява се от огнестрелната си рана, така се случи.
— Мили Боже, да не би да се шегуваш?
— Ще ми се да се шегувах. Снощи я изпращах до вас, когато ни нападнаха двама нехранимайковци.
— Изпращал си я до нас ли? Какво е правила тук снощи?
Джеймс, който се чувстваше доста неудобно в ролята си на Девлин Карлайл, прекара ръка през тъмните си коси.
— Това е доста дълга история. Седни да пийнем по чаша бренди, докато аз… ъъъ, ти обясня всичко.
— Не си прави труда за брендито — отвърна сопнато братът на Индия. — Единственото, което ме интересува, е да чуя обяснението ти. Всъщност, по-добре да минем и без него. Искам да бъда сигурен, че сестра ми е добре.
— Разбира се — отвърна Херингтън, опитвайки се да скрие облекчението си. — Лекарят мина да я види вече два пъти днес. Раната е чиста, куршумът бе изваден безпроблемно.
— Слава Богу. — Но веднага се намръщи. — Ще й насиня гърба заради този луд епизод. Трябва да разбере, че Лондон не е пустошта в Норфолк. Не може да прави каквото й хрумне.
— Ако ме последваш, ще те заведа при нея.
Младият мъж се подчини; изражението му бе неспокойно. В подножието на стълбите чу весел смях и детски гласове. Хвърли въпросителен поглед към своя домакин, но той само мълчаливо кимна към отворената врата.
Зад нея лежеше Индия, заобиколена от възглавници. Слънцето блестеше в косите й и образуваше лъскави златисти и сребристи нишки сред блестящото червено. На леглото край нея седяха три деца, провесили крака от ръба му. Изражението на всички беше съсредоточено.
— Не — казваше точно в този момент Андрю. — Балонът се е издигнал от Хайд Парк, сигурен съм. Те виждали целия град под краката си. Преживяването трябва да е било страхотно. Точно това бих избрал.
— Не и аз — възпротиви се сестра му. — Аз бих предпочела да посетя Амфитеатъра на Астли, а после да отида в сладкарница „Гюнтер“ за сладолед.
Двамата погледнаха с очакване към Алексис.
— Е? — не се стърпя Андрю. — Как би искала да изглежда твоят любим ден, Алекс?
Подтиквани от Индия, те обсъждаха своите предпочитани занимания в Лондон. Алексис задъвка долната си устна, като гледаше смутено.
— Говори, скъпа, можеш спокойно да ни кажеш.
— Е, това не е занимание. Не съвсем. — Момиченцето погали куклата си и наведе главата й, докато
