нощ в Брюксел? Беше пълнолуние, розите бяха разцъфнали. От една бреза се носеше песента на славей и ние поспряхме да послушаме. — Засмя се дрезгаво. — Само че слушането не беше краят на нощта, нали?
— Недей. — Вената на врата му пулсираше бясно. — Няма да успееш.
— Така ли, Дев? — прошепна Индия.
И тя се приближи още два сантиметра по-близо. Бузата й погали вдлъбнатината на шията му, настръхналите й зърна се потъркаха в меката ленена тъкан на снежнобялата му риза.
— Не може да се надяваш да постигнеш нещо с това, по дяволите.
— Спомни си, Дев. Спомни си аромата на розите. Спомни си нежния ветрец и звуците на носещия се отдалеч валс. Спомни си мен.
— Нима не разбираш?
Сега вече бе изкачил стълбите. Отвори с ритник вратата на стаята й. И тогава застина, вгледан в нея.
Поглъщаше я с поглед.
— Ти си пълна глупачка. Всеки друг мъж би те хвърлил на леглото и би потърсил наслада между белите ти бедра.
— А вие какво бихте направили, лорд Торнуд?
Младият мъж сведе поглед и очите му потъмняха. Тъмнорозовото връхче на едната й гърда беше само на сантиметри от дланта му, мамещо изпод батистената й рокля.
— Може би аз не съм по-различен — отвърна дрезгаво той. — Може би дори съм доста по-лош от останалите.
Запъти се към леглото, постави я върху него и я последва, като я затисна под тялото си и напъха коляно дълбоко между краката й, докато полата й се вдигна чак до горния край на пищните й бедра.
Очите му я изгаряха.
— Сега не носиш панталони под полата си, миледи. Можех да те съблека само с един жест. И тогава, още преди да проникна там, където ми е мястото, вече щеше да бъдеш задъхана и влажна. Тази мисъл плаши ли те?
Нещо се появи в погледа й, но почти веднага изчезна.
— Да — отвърна бавно тя. — Но това плаши също така и теб. Усещам го по треперенето на ръцете ти. Ти ме желаеш, Девлин Карлайл, и това те плаши до смърт. Искам да знам защо.
— Не се надявай да разбереш, а аз съм глупак, щом в момента все още съм тук.
— Откъде знаеш на какво се надявам?
Гърдите й бяха топли и закръглени, притиснати към широката му гръд. Косата й се бе разпиляла в златисточервеникав облак върху възглавницата.
— Не знам. Това е проблемът, нали така? Всичко си е отишло, всяка следа от общото ни минало. И докато не приемеш този факт, лейди Деламиър…
— Индия.
— Лейди Деламиър.
Пръстът й се разходи по устната му.
— Индия.
— Това не променя нищо. Каквото и да сме правили, каквото и да сме имали заедно, е свършило. Спомените, за които говориш, принадлежат на друг човек. Трябва да приемеш това. — Гласът му прозвуча по-сурово. — И двамата трябва да го приемем.
Точно това пък бе последното желание на младата жена. А и така или иначе от подобни опити нямаше да излезе нищо. Прекалено дълго бе носила в сърцето си този мъж.
Индия вдигна поглед към тъмния кичур на челото му и усети как нещо се пречупва в гърдите й. Пулсът й се учести.
— Тогава ме целуни. — Устните й се разтвориха в знак на капитулация. — Целуни ме и докажи, че си забравил.
— Глупачка — изпъшка Девлин. — Какво е нужно, за да те убедя?
— Истината — прошепна тя. — Само истината. Защо тя те плаши толкова много, Дев?
Погледът му я изгаряше.
— Защо ли? — повтори дрезгаво въпроса й той. — Защото въпреки всичко съм мъж. А никой мъж не може да те види и да не пожелае…
Младата жена усети как тялото му потрепера. Но не възнамеряваше да проявява никаква милост към него. Отпусна се на лакти и почувства как роклята й се плъзва надолу по раменете. Прокара пръсти през косите на темето му.
— Какво да не пожелае?
— Това. И това.
Хванал меката батиста, Торнуд разкри безупречните й налети гърди. Разтвори длани и ги напълни със гладката като атлаз топла плът.
— Божичко — прошепна той.
В следващия миг устните му, горещи и взискателни, се затвориха около мамещото го тъмнорозово връхче, оградено с батиста и дантела. С всяко тяхно движение изтръгваше дрезгав стон от съпругата си.
Очите й се отвориха; бяха замъглени от желание.
И най-накрая — с триумф.
— Ти… си спомняш. Трябва да си спомняш.
— Така ли?
Ръцете подеха опияняващия ритъм на езика му. Милувките на мазолестите му длани действаха безкрайно еротично на топлата й чувствителна кожа. Младата жена затвори отново очи, притисна се в него, жадна за удоволствията, на които я бе научил както й се струваше преди цяла вечност.
— А вие, миледи? Да не би да имате навик да предлагате на всеки срещнат мъж насладата на телцето си?
Леденостудените му слова я пронизаха право в сърцето. Дъхът й секна, кръвта нахлу в главата й.
Вдигна ръка.
Удари го по лицето с всичка сила.
Торн не помръдна дори когато под загорялата му кожа започнаха да прозират червени следи.
— Трябва ли да приема това като „да“, миледи? — попита подигравателно той.
— Отвратителен, арогантен… — Дланта й обаче замръзна във въздуха. — Ти искаше да ме накараш да направя това — заяви бавно Индия. — Нарочно ме ядоса. Само така можеше да се спасиш, тъй като не можеше да разчиташ на собствената си сила, за да кажеш „не“.
Суровият му поглед нито потвърждаваше, нито отричаше направеното обвинение.
— И успя — продължи студено младата жена. — Мразя те, Девлин Карлайл. С цялото си сърце те мразя. Надявам се само, че този успех ще те направи щастлив. — Извърна глава, опитвайки да скрие гневните сълзи в очите си. — Махай се. Освен ако не възнамеряваш да останеш, за да позлорадстваш.
Без да каже нищо, Торнуд се обърна. Ботушите му се удариха шумно в пода.
Индия струпа двете възглавници една върху друга; ръцете й трепереха. Вратата зад нея се затвори тихо.
— Нима всичко е било сън? Нима всичкото ми чакане е било само една жестока шега?
Девлин обаче бе видял сълзите й. Бе чул думите, произнесени пресекливо с уста, завряна във възглавниците.
Всяка една от тях остави в него по-дълбока рана от сабята на французина, която за малко не бе сложила край на дните му.
8
— Опитваше да си тръгне. И щеше да го направи, ако по една случайност не минавах в същия този момент през отделението за прислугата.
