говореше. — Онова, което ще ми достави най-голямо удоволствие, е да виждам графа да се усмихва по- често. Напоследък винаги изглежда много разсеян. Понякога обаче се качва в детската късно през нощта и тогава е съвсем различен. Гъделичка ме зад ухото и ме хвърля във въздуха. Веднъж дори донесе на Мариан люлеещо се дървено конче. Да, това бих искала най-много, но не знам как да го постигна.
Другите замълчаха, поразени от простодушното желание на детето; отговорите, които бяха дали току- що, ги караха да се чувстват егоисти.
Едва тогава забелязаха новодошлите. Алексис се изчерви веднага, а Андрю се изправи смутено.
— Милорд! Ъъъ, не трябва да стоим повече. Макар лейди Девънам да е много мила с нас, страхувам се, че й досадихме.
— Глупости. — Лицето на младата жена наистина изглеждаше леко бледо, но тя се разсмя. — Започвах да се отегчавам до сълзи тук сама. Трябва да ви благодаря, че дойдохте. Но нека да ви запозная. Това едро, намръщено същество, е брат ми, Иън. Иън, запознай се с Андрю, Мариан и Алексис, повереници на графа.
Алексис се приближи до младия мъж, без да пуска дървената кукла. Вдигна глава и го изгледа преценяващо.
— Ти си много висок, нали? — обърна се към сивоокия офицер тя.
Иън се усмихна и застана на едно коляно пред нея.
— Не, не съм. Сега съм висок колкото теб. Какво ще кажеш за това?
След секунда по бузите на момичето се появиха трапчинки.
— Мисля, че си не само висок, ами и много добър.
Откъм леглото се чу смехът на Индия.
— Не се заблуждавай, миличка. Той изпочупи всичките ми неща за рисуване, когато бях горе-долу на твоята възраст, а след това имаше дори нахалството да ме блъсне в нашето езеро.
Мариан се изкиска. Дори Андрю се усмихна едва забележимо. Изражението на Алексис обаче остана сериозно, докато оглеждаше новодошлия така, сякаш погледът й можеше да проникне през него и да изследва даже тайните на сърцето му.
— Струва ми се, че си приличате доста. — Кимна одобрително. — А сега си дошъл да видиш какво се е случило със сестра ти. Някакви нехранимайковци — обясни тя. — Били поне двайсет. Графът се справил с тях с голи ръце. Сестра ти, разбира се, също помогнала — побърза да добави детето. — Сама трябва да е повалила цели десет. А това значи, че тя също е много смела, нали?
Иън погледна към Индия, която му се усмихваше от леглото.
— Струва ми се, че това е най-смелата жена на света.
Алексис кимна тържествено.
— Наистина си добър. Мисля, че и двамата сте добри. — И изведнъж се обърна с повелителен тон към другите. — Да си вървим. Лейди Деламиър би желала да остане насаме с брат си. — После погледна към Херингтън, застанал смутено до вратата. — Струва ми се, че е по-добре вие също да дойдете с нас, милорд.
„Графът“ кимна и хвана детето за ръката.
— Защо не ми разкажеш още нещо за твоя любим ден? — предложи сериозно той. — В това време ще слезем в кухнята и ще видим какви сладки е приготвила готвачката. Какво ще кажеш?
Лицето на Алексис светна.
— О, това ми допада повече от всичко друго. И ако са вкусни, ще извикаме и Андрю и Мариан, нали?
— Разбира се.
Джеймс се засмя и изведе децата от стаята.
След като остана сам със сестра си, Иън я наблюдава дълго време, без да каже нищо. Лицето й беше бледо, но спокойно. Само той можеше да забележи леката влага в очите й и напрежението в раменете. Несигурен откъде да започне, той предпочиташе да й даде възможност сама да обясни.
Пръстите на младата жена увиваха и развиваха крайчето на чаршафа.
— Не се мръщи, Иън.
— Така ли правех? Много съжалявам.
— Откъде да започна? — рече най-после тя. — Това беше Дев, разбира се. То се случи, когато бях в Брюксел; изведнъж всичко излезе изпод контрола ми. Исках да ти кажа, но ти все отсъстваше за една или друга мисия. А после дойде Ватерло. — Погледът й беше вперен във вратата. — Когато всичко свърши и аз разбрах, че съм го изгубила, не можех да понеса да говоря за това. Може би вярвах, че ако не изрека словата, те няма да се осъществят и някой ден той може да се върне при мен.
Сърцето на брат й се сви при вида на облените й в сълзи бузи.
— И ето, сега той се върна, но това не променя нищо. Той е забравил всичко, Иън. Все едно че е непознат. Това е непоносимо.
Гласът й секна. Младият мъж се приведе и допря челото си в нейното. Прокара нежно длан по бузата й.
— Това не може да продължи вечно, Индия. Спомените му ще се върнат.
— Възможно е — прошепна тя. — Но как да изтърпя очакването? Как да понеса да го гледам в очите и в тях да виждам само безразличния поглед на непознат човек? И то след всичко, което бяхме един за друг? — Дъхът й излезе на пресекулки. Тя обърса несръчно бузите си. — А сега ще си помислиш, че съм истинско нещастие, задето изцапах така красивата ти куртка.
Прокара длан по великолепно скроената дреха. Брат й обаче изсумтя звучно.
— Нищо такова не си. Мъжкарана и палавница — да, но не и нещастие. — Тогава усмивката му изчезна. — А колкото до Торнуд, мисля, че ще трябва да се научиш да чакаш. Той се върна при теб жив и здрав, поне телом. Можем само да се молим паметта му също да се върне. А сега — додаде сериозно той, — искам да знам какво точно правеше снощи из улиците и как, за Бога, успя да се забъркаш с онези гангстери, така че да те прострелят.
— Трябваше да го видя, Иън. Не можех да понеса да се сблъскаме сред тълпата непознати пред „Бритиш Мюзиъм“ или в някоя претъпкана бална зала. Оказа се по-лошо, отколкото си го представях. В очите му нямаше нищо, нищо не изразяваше и лицето му. Мислех, че смъртта му ме е съсипала, но това е… това е дори още по-страшно. — Пръстите й стиснаха несъзнателно чаршафа. — Знам, че имам нужда от покой до зарастване на раната, но ми е непоносимо да стоя тук и да го виждам такъв.
Брат й се намръщи.
— Не би трябвало да ставаш още няколко дни.
— Ще се справя — отвърна мрачно младата жена. — Трябва.
— Няма съмнение, че ще опиташ, но аз не мога да ти го позволя. Колкото и необичайно да е, трябва да останеш тук дотогава, докато лекарят не разреши да се пътуваш.
— Но…
— Никакво „но“. Нужно ти е време, за да възвърнеш силите си. Договорихме ли се?
Индия сподави протеста си.
— Индия?
— Не се тревожи, Иън. Няма да направя нищо необмислено.
Брат й се усмихна леко.
— Каза съвсем същото в деня, в който реши да скочиш от хамбара с чифт копринени крила. Струва ми се искаше да видиш дали можеш да летиш.
Младата жена се усмихна при този спомен.
— Е, така поне получих отговор. Слава Богу счупих само едната си ръка, когато се приземих върху купчината сено.
Младият мъж я погледна с обич.
— Второто ти име винаги е било „безразсъдност“. Понякога ми се струва, че това е проклятието на всички Деламиър. — Въздъхна. — Единственото, за което те моля, е да бъдеш внимателна.
— Ще опитам. — Индия докосна ръката му. — Почти се страхувам да попитам какво ще каже за всичко това баба.
Иън завъртя очи.
