малкото кърваво петно отстрани на роклята на своята внучка. — Очевидно нямаш повече мозък от хванат в клетка бабун, Индия. След миг ще се погрижа за раната ти. Междувременно ще лежиш в леглото и няма да помръдваш нито едно мускулче, ясно ли е?
Младата жена отвори уста, после я затвори. Въздъхна, кимна; знаеше, че всеки опит за спор с баба й в крайна сметка се оказваше безполезен.
След това дребната крехка старица се вторачи в госта.
— Колкото до вас, милорд, очаквам да ви видя в кабинета си утре в осем, при първия удар на часовника. Разбрахте ли?
— Ще се постарая да вместя тази среща в дневното си разписание — отвърна напрегнато Торн. — Казвал ли ви е някой, че сте истински Макиавели, ваше височество?
Херцогинята приглади шала си.
— Повече пъти, отколкото можете да предположите, млади човече. — За момент погледът й се фокусира някъде в далечината. — Уилям Пит ми каза веднъж, че ако се бях родила мъж, ходът на европейската история може би щеше да бъде по-различен. — Засмя се тихичко. — Колкото до Макиавели, продължавам да го препрочитам по веднъж всяка година, за да се поддържам във форма.
Девлин беше впечатлен.
— Естествено на италиански, в оригинал, нали?
Лейди Деламиър повдигна едната си изписана вежда.
— Но разбира се. Не правят ли всички така? — След това направи рязко движение. — А сега си вървете. Двете с внучката ми имаме работа.
След това лаконично нареждане тя се обърна към Индия.
Торнуд си тръгна. Чувстваше се като непохватно пиле, което господарят бе подритнал, за да не му се пречка на пътя. Докато стигне главния вход, срещна четирима изгарящи от любопитство лакеи, готвачката, която замръзна на място при вида му, и безмълвния иконом. Зад гърба си чу скърцането на плетената кошница, която издърпваха нагоре.
Девлин не беше сигурен, дали лудият беше той или всички обитатели на този дом.
13
Зората едва се бе пукнала над мрачните брегове на Темза, когато дванайсет мъже със сериозен вид се събраха в дома на героя от Ватерло. Дори сега, месеци след битката, херцог Уелингтън все още беше командващият генерал и новопристигналите в дневната му стая очевидно го признаваха за такъв.
Високият офицер с орлов нос започна без предисловия.
— Всички сте наясно с неустановеното положение в Европа. Дори сега мнозина желаят техният император — Уелингтън произнесе с презрение последната дума — да възвърне предишната си слава. Нашата задача, джентълмени, е да се погрижим това да не се случи. — Острият му поглед се местеше от едно лице към друго. — Сигурно си спомняте, че през нощта на петнайсети септември 1792 година френската съкровищница бе обрана. В продължение на няколко вечери бандата крадци сновяла напред- назад по покривите на къщите и когато кражбата най-после бе открита, „Гард-Мьобл Насионал“ на площад „Конкорд“ бе почти празна. От осемте хиляди диаманта не бе останал нито един. Досега са върнати едва хиляда и петстотин. Говори се, че скъпоценните камъни са отмъкнати по заповед на самия Наполеон. Част от тях той уредил да бъдат „открити“, за да може да ги използва законно за обществени нужди. Имаме основание да подозираме, че останалите диаманти се намират в личните ковчежета на Наполеон. На няколко пъти е виждано как те биват натоварвани в обкован с желязо сандък, който го придружаваше неотлъчно навсякъде — заедно с любимия му одеколон — изсумтя презрително генералът. — Въпреки нашите издирвания, този сандък така и не бе намерен, нито преди, нито след Ватерло. Това представлява сериозна заплаха, тъй като Наполеон има поддръжници дори тук, в Англия. Подозираме, че диамантите са пренесени на нашите брегове, за да бъдат използвани за получаване на политическа подкрепа за освобождаването на Наполеон от Света Елена. Дори лорд Холанд спомена, че не одобрява начина, по който се отнасят към Наполеон. На всичкото отгоре напоследък се разправят врели-некипели, че английският губернатор на острова направил опит да отрови корсиканеца. Това, разбира се, е пълен абсурд, но така или иначе общественото мнение вече е разколебано. Ако тази умна кампания продължи още известно време, поддръжниците на Наполеон може би ще успеят да изтъргуват свободата му. А кои са тези хора? Това е една тайна група, която нарича себе си „Аврора“ или „Зората“. Несъмнено те свързват освобождаването на своя генерал с изгряването на нова ера. Онези от нас, които се биха при Ватерло, знаят, че това няма да бъде зора, а суров кървавочервен залез. Тези хора обаче са умни и ловки и финансово подкрепени с диамантите може и да постигнат целта си.
Последният коментар предизвика възгласи на негодувание.
— Господа, ние не трябва да позволим да се случи подобно нещо — продължи херцогът. — И няма да позволим. Този тиранин вече погуби прекалено много хора. Скъпоценните камъни трябва да бъдат открити. Междувременно никой, който не се намира в момента в тази стая, не трябва да разбере за задачата ни, абсолютно никой. И без това вече изтървахме някои детайли. — Уелингтън се приближи до голямата маса в края на помещението и разгъна картата, върху която се виждаха три дълги стрелки. — Това са районите, където има най-голяма вероятност да бъдат пренесени диамантите. — Погледна към един от мъжете. — Торингтън, ти поемаш този район. Докладвай ми веднага, щом научиш нещо. Но за Бога, действай дискретно и не давай на никого повод да заподозре какво търсиш. В противен случай ще бъдеш затрупан със стотина фалшиви доклада за изгубените френски бижута. — Генералът се приближи до другия край на картата и продължи оживено. — Уилмот, ти отговаряш за тази област. И — изключителна дискретност, отново напомням. Деламиър? — обърна се той към притихналия човек в далечния край на масата.
Високият широкоплещест офицер застина в очакване. Уелингтън посочи към третата стрелка.
— Ти вземаш този район в Норфолк. Би трябвало да ти бъде по-лесно в близост до твоите земи. Не подценявай никоя улика, дори ако това означава да се срещаш с особено неприятни типове. Всъщност най- вероятно е именно такива да имат някакви новини за проклетите скъпоценни камъни.
Иън Деламиър кимна. Сънливостта бе изчезнала от погледа му.
Херцогът сгъна картата и удари силно по масата с нея.
— Сега всичко зависи от нас, господа. Трябва да открием тези диаманти или ще се изправим пред нов хаос и кръвопролития. Моля се да ги избегнем. Уведомявайте ме за напредъка в издирванията си.
Генералът се обърна към прозореца, с гръб към стаята, докато посетителите започнаха да излизат безшумно един след друг. Той не се обърна дори след като остана сам; очите му бяха приковани в улицата.
Тогава една врата на отсрещната стена се отвори. Влезе мъж със сив шинел и с вдигната качулка. Той не каза нищо, но леките му стъпки накараха Уелингтън да се обърне. И да присвие очи.
— Кой, по дяволите, сте вие? Какво пра… — Внезапно устните му се разтегнаха, готови да се усмихнат. — Трябваше да се досетя. Но тази качулка е ужасна, Торн. — Отстъпи крачка назад. — Това си ти, нали?
При тези думи посетителят свали качулката и съблече шинела. Лицето му бе ъгловато и бронзово, изпълнено с изключителна сила. То би могло да се превърне в образец за класическо съвършенство, ако не беше белегът на горната челюст и напрегнатите линии на челото.
— Значи си ти, Торн — поклати глава херцогът. — Приятно ти е да рискуваш, нали?
— Разбира се — отвърна човекът с пронизителните сребристи очи и махна черната превръзка, която бе скривала голяма част от лицето му. — Няма да успея да свърша кой знае какво, ако ме виждат често в дома ти.
Уелингтън се засмя мрачно.
— Напълно вярно. Паметта ти, струва ми се, си е отишла.
Наля чаша портвайн и я предложи на госта. Погледите им се срещнаха — те бяха мрачни.
— Какви новини те водят насам?
Девлин Карлайл се намръщи и надигна прекрасната кристална чаша.
— Из доковете се говори за някакви изумителни скъпоценности, които скоро щели да влязат в Англия през Темза. И не какви да е скъпоценности, ваше височество. Те, разбира се, никога няма да бъдат пуснати
