на публичен търг. Продажбата им ще се извърши тайно и само избрани мъже ще бъдат поканени да наддават.
Генералът се намръщи.
— Искаш да кажеш само онези, които няма да задават въпроси, така ли?
— Точно така.
— Проклета работа! Това със сигурност са изгубените френски диаманти! — Уелингтън закрачи из стаята. — Но къде, Торн? И кога?
— Не мога да кажа. Който и да стои зад това, той определено знае да си държи устата добре затворена. Всеки товар обаче, който влиза или излиза от Лондон през Темза е в моя район и следователно няма как да не чуя за него рано или късно. Поставил си хора на другите вероятни участъци, нали?
Херцогът кимна.
— Това означава ли, че не ти се вярва да влязат през Норфолк или остров Уайт?
— Би било по-трудно да ги придвижват тайно по суша, но не и невъзможно. Интуицията обаче ми казва, че ще дойдат по вода. Спомни си, тази група, наречена „Аврора“, също е притисната от времето. Хората са непостоянни. Ако ги накарат да чакат прекалено дълго, каузата им вече няма да бъде на мода.
— Ако този побъркан събере достатъчно пари, за да въоръжи нова армия, във Франция ще настане пълен хаос. И тогава нищо чудно скоро да се изправим пред нов Ватерло.
Лицето на Торн придоби сурово изражение. Младият мъж привърши портвайна си и постави с рязко движение чашата върху масата.
— Не и ако зависи от мен. Веднъж вече умрях и не възнамерявам да умирам втори път. Собствените ми проблеми ме чакат да се погрижа за тях. Карлайл Хол е напълно изоставен, а… — Преглътна думите си. — Знам колко важно е това за Англия, но не ми се нрави особено перспективата да видя как наследственият ми дом в Норфолк се разпада в очакване на моето благоволение.
— Още две седмици, Торнуд, само за толкова те моля. — Уелингтън погледна своя посетител. — Трябва да се връщам на континента, а след това може да стане прекалено късно за всичките ни умни планове.
— Добре тогава. Две седмици за да успеем или да се провалим. — Графът вдигна чашата си. — Да пием за нашия успех и за объркването на неприятелите ни.
Кристалните съдове издрънчаха и двамата мъже ги пресушиха на един дъх. В този миг погледите им бяха станали сурови; в тях се четеше споменът за барут, кръв и кал, в която шляпаха краката на сто хиляди човека.
Девлин се изкашля пръв.
— Мога ли да изкажа поздравленията си за впечатляващата ви поява на неотдавнашния бал у лейди Джързи?
Генералът повдигна смръщено вежди.
— Какво знаете по този въпрос?
Торн се поклони ниско, жест, изпълнен с лек намек за подигравка на собствената си особа.
— Не си ли спомняте грубоватата възрастна матрона, седнала до вас в края на вечерта? Говорехте за ферми за развъждане на птици в Съсекс, струва ми се, и за трудностите, свързани със снабдяването на войската с продоволствие при придвижване от място на място.
— Мили Боже, човече, да не искаш да кажеш, че си бил ти?
— А кой друг? Беше страшно забавно. Дори Иън Деламиър не ме позна. — Девлин се ухили широко. — Мисля, че и воалът помогна.
— Започвате да прекалявате, Торн. Ами ако ви бяха разкрили? — Уелингтън поклати глава. — Щяхте да провалите цялата ни работа.
— Да, но не бях разкрит. А тази вечер научих много полезни клюки. Сега вече знам кой търси изключителни скъпоценности… и кой питае повече от топли чувства към французите.
— Открихте всичко това само за една нощ? Ще ми се да знам нещо повечко за вашите методи.
— Няма нищо по-просто. Просто слушах, ваше височество. Смайващ е фактът колко много са готови да споделят хората с една стара жена, която мислят за полуглуха и порядъчно склерозирала.
— И все така отказвате да ми кажете къде сте отседнали сега, след като Херингтън се премести у вас.
Погледът на младия мъж потъмня.
— Не бихте искали да разберете, ваше височество. Нека просто приемем, че аз не… не съм това, което изглеждам.
Генералът подсмъркна полувъзхитено, полунедоволно.
— Вие винаги сте следвали вашия собствен път по вашия начин. И, доколкото си спомням, по този начин имахте най-добри резултати в Испания. Също така сте дяволски добър в дегизирането.
Усмивката на Карлайл се изпари.
— Нямах друг избор.
Взря се в прашния шинел, потънал в спомени за нерадостното си детство, за майка си, която не го обичаше и за неумолимия си баща. От малък се бе научил да крие чувствата и истинските си надежди от света. С годините играта бе станала негова втора природа, докато наблюдаваше как неразумният му баща- разсипник оставя имението да се разпада. Цялата финансова стабилност на семейството се осигуряваше от Торн и неговото планиране, макар другите да нямаха представа за това. В продължение на години бе играл своята роля, като се представяше за мързелив и безгрижен младеж, завладян от всички модерни пороци. И винаги бе имал успех в този маскарад.
До деня, в който срещна една жена със златисточервеникави коси и проницателни очи. Само за минути Индия Деламиър бе успяла да види през привидното му отегчение.
— Ами лейди Деламиър? Тя понесе зле новината за вашата смърт, страхувам се. Но няма смисъл да се виждате с нея преди края на нашата задача, Торн. В противен случай тя скоро ще разпознае Херингтън от истинския Торнуд. — Уелингтън присви очи. — Разбирате това, нали?
Девлин повдигна рамене.
— Лейди Деламиър скоро ще ме преболедува. Разполага с безкрайни ресурси, като се има предвид тълпата от нейни обожатели.
— Тя ще се омъжва, знаете ли?
Херцогът изговаряше думите небрежно, но погледът му не изпускаше лицето на неговия офицер.
Торнуд стисна ръце.
— Лонгборо?
— Така казват всички. На мен обаче тя не ми прилича на влюбена жена.
— Какво значение има любовта тук? Това е сродяване между два знатни рода — отвърна хладно младият мъж. — Да, това в крайна сметка е едно от нещата, които ние, англичаните, правим най-добре. — Повдигна рамене. — Желая всичко най-добро и на двама им. Той е един користен опортюнист, а тя се е поразглезила от всички онези мъже, които танцуват по свирката й. Сигурно ще си подхождат прекрасно — изръмжа графът.
Уелингтън понечи да каже нещо, но посетителят му посегна към шинела си.
— Трябва да тръгвам. Моята малка банда ще изгуби търпение.
— Дръжте ме в течение. Бъдете предпазлив, но не и бавен, Торнуд. Не ни остава много време. Две седмици.
— За две седмици са рухвали цели царства и са се печелели състояния — отвърна Девлин.
„И сърца са се разбивали безвъзвратно“ — помисли с горчивина той, докато се промъкваше през тесния коридор, който го изведе навън.
Когато на следващата сутрин Торн се появи на главния вход на дома на херцогиня Кранфорд, той не се изненада, че в погледа на невъзмутимия иконом не откри и намек на това, че го е разпознал.
— Желаете да се видите с нейно височество херцогинята ли? За кого да предам?
— Торнуд — отвърна лаконично младият мъж.
— Закъснявате, милорд — беше леденият отговор.
