широки рамене и стоманеносиви очи.
Торн.
Младата жена усети, че коленете й се подгъват.
Не беше възможно! Граф Торнуд беше мъртъв, посечен при първата неистова атака при Ватерло. Трима от близките му офицери бяха видели конят му да пада в нивата. И веднага след това бе последвал дивият удар на сабята на френски кавалерист.
Мъртъв.
Лично беше прочела рапорта.
Но ето, че сега той стоеше пред нея; светлината го обгръщаше в златисто сияние и смекчаваше резките линии на лицето му. Изглеждаше по-стар, по-суров, по-тъжен.
— …прекалено бледа, миледи…
— …трябва да ми позволите да ви донеса нещо за пиене…
Индия чуваше тревожните въпроси като през мъгла. Сърцето й обаче, цялата й душа, се бяха впили в отразяващата светлината фигура, която я съзерцаваше безмълвно от другия край на претъпканата с народ бална зала.
Внезапно пръстите на херцогинята обхванаха китката й.
— Индия, какво има? Бледа си като пъпките на моите нарциси.
Младата жена потрепера.
— Той се върна, бабо.
— Кой се върна?
— Мъжът, за когото ти говорих. Той е тук.
Замаяно се обърна отново към претъпканата зала; цветът започваше да се връща в бузите й, в очите й с необичайна форма просветна радост.
Но безмълвната фигура във военна куртка бе изчезнала. Сега под полилея бъбреха две матрони.
Индия сподави вика си; сърцето й щеше да се пръсне от мъка.
Протегна ръка напред и в същия момент полираният под се устреми към нея.
А две очи, които я наблюдаваха от сенчестия ъгъл, потъмняха, когато младата жена се отпусна в ръцете на баба си.
Благодарение на светкавичната реакция на брат й, неразположението на Индия бе забелязано само от неколцина. Иън я бе отнесъл в библиотеката. Името й още не бе успяло да влезе в устите на присъстващите, когато вниманието им бе привлечено от нова клюка.
Беше името на един войник, когото отдавна смятаха за умрял.
— Но това наистина е той? — обменяха мнение две матрони, заврели главите си една в друга.
— Не може да бъде.
— Но все пак е той. Тази студена усмивка не може да бъде сбъркана. Типично за Торнуд — да влезе така, сякаш ни лук ял, ни лук мирисал, олицетворение на спокойния чар, и всичко си му е на мястото. Превъзходен Карлайл, всеки един сантиметър от него. Коравосърдечен като баща си, комарджията. Дори още по-лош непрокопсаник от него, страхувам се.
Ветрилата се размахваха, веждите се присвиваха, и едно име преминаваше от уста на уста, докато високият, широкоплещест офицер в червена куртка се движеше безмълвно из балната зала. Девлин Карлайл като че ли бе излязъл от гроба в разгара на сезона в Лондон, но това очевидно не го бе променило изобщо, ако се изключи сребристият белег на челюстта му.
И не проявяваше абсолютно никакъв интерес към вълнението, което предизвикваше.
Единствено Мънктън и Пендлуърт, които си пробиха път през тълпата, за да поднесат шокираните си приветствия, забелязаха вдървения му вид и мрачното изражение, нещо, което не бяха виждали никога досега на лицето му.
— Дявол да го вземе, Торн, това ти ли си наистина? — Мънктън се добра пръв до офицера с гранитносивите очи. — Но как… кога… т.е., по дяволите, човече, чухме, че си мъртъв!
Сивите очи се присвиха.
— Очевидно не съм. Но, простете, виждали ли сме се?
— Разбира се, че сме се виждали! Това съм аз, Мънктън. Не ми казвай, че си забравил кой съм, за Бога.
Пълните устни се присвиха леко.
— Така се случва, че точно това казвам. Забравих… Мънктън, нали така беше?
— Забравил? За…
Пръстите на Пендлуърт възпряха протестите на приятеля му.
— Това не е нито мястото, нито времето, за подобни дискусии, Мънк. — Взря се в суровото, бронзово лице на офицера. — Какво ще кажете за „Уайт“?
Девлин Карлайл повдигна едната си вежда.
— За съжаление трябва да тръгвам. Тази вечер ме зоват неотложни задължения.
— Но…
И отново Пендлуърт прекъсна приятеля си.
— Разбирам прекрасно. Някой друг път, в такъв случай.
Мънктън обаче продължаваше да се взира в широките рамене на възкръсналия, пребледнял така, сякаш гледаше призрак.
— Той не ме познава, Пен. И се е променил. Същият е и същевременно не е съвсем същият.
— Струва ми се, че той точно това се и опитваше да ни каже, Мънк.
— Но какво ще правим? Не можем да го оставим да се държи като абсолютен непознат. Това е… това е отвратително!
Пендлуърт присви очи.
— Може би нямаме избор.
Стотици други също забелязаха преминаването на Девлин през претъпканата стая. Мъжете поклащаха глава в неохотно възхищение, докато окичените с бижута жени край тях се надуваха и се кискаха с надеждата да изкопчат изпълнен с горещи възпоминания поглед от това сурово, загоряло лице.
Но нищо такова не идваше.
Граф Торнуд се движеше сред множеството подобно на акула сред пасаж досадни дребни риби. И, един по един, останалите също започнаха да забелязват промените в него. Беше станал по-силен и по-жилест. Погледът му изглеждаше с двайсет години по-възрастен, изпълнен със съжаление. А малкото усмивки, които се насили да даде, така и не достигнаха до гранитносивите му очи.
Хелена Мармънт проследяваше с особено очарован поглед минаващия покрай нея Карлайл. И грациозно размахваното ветрило, и леко нацупените й устни обаче останаха незабелязани.
Събеседникът й херцог Уелингтън премигна веднъж-дваж, преди да опита да поднови прекъснатия разговор.
Херцогиня Кранфорд излезе от библиотеката и се намръщи, когато Уелингтън се обърна и се запъти към нея.
— Прелестно парти, Амилия, щастлив съм, че успях да дойда, тъй като след броени дни се връщам на Континента. Надявам се, че внучката ви не е болна.
Херцогинята повика на помощ една неискрена усмивка.
— Индия? Това момиче е здраво като кон. Предполагам, че й прилоша заради горещината и многото народ. Не е привикнала да ходи на балове.
— Тя беше в Брюксел, нали? Доколкото си спомням я видях на бала у лейди Ричмънд.
Изумително бе наистина, че херцогът бе способен да си спомни подобна подробност за нощ в навечерието на Ватерло, когато всичко трябва да е било в пълен хаос.
— Така е, беше в Брюксел. Остана там и после. Страхувам се, че войната остави своя отпечатък върху й.
— Както и върху всички нас — отвърна мрачно Уелингтън. — Победата наистина ни костваше много. Но
