да го подобрят, без да намаляват ефективността му на бойното поле.
И тогава дойде поредният пробив: невероятно мощен компактен полуорганичен компютър, напълно интегриран с човешкия мозък, който, в миг на заслепение и невежество, кой знае защо, лекомислено бе наречен МозКом. За мозък, притежаващ цял един живот от опит и познания, МозКом представляваше незаменим помощник за подобряване на умствената функция, съхраняване на огромно количество информация и постоянно средство за комуникация.
Но за един мозък, който на практика бе tabula rasa, МозКом предлагаше много повече.
Робинс надзърна в кувьоза, където тялото бе положено в специален разтвор, и каза на Уилсън:
— Не ми прилича на Чарлз Ботин.
Уилсън, който правеше последни настройки на машината, съдържаща съхраненото съзнание на Ботин, дори не вдигна глава.
— Ботин беше немодифициран човек. Познаваме го от времето, когато беше на средна възраст. Но на двайсет вероятно е приличал на този тук. Като се изключи зелената кожа, котешките очи и останалите подобрения. И разбира се, отличната форма. Аз лично на двайсет, едва ли съм изглеждал така. Затова пък сега изглеждам и дори не ми се налага да тренирам.
— Защото тялото ти е конструирано така, че да се грижи само за себе си — припомни му Робинс.
— И слава на Бога. Защото обожавам поничките.
— Само дето за да се сдобиеш с това тяло, трябва доброволно да се изложиш на риска да бъдеш гръмнат от което и да било друго разумно създание във вселената.
— Е, това беше примамката.
Робинс отново погледна тялото в кувьоза.
— Всички тези промени няма ли да възпрепятстват процеса на прехвърляне?
— Не би трябвало — отвърна Уилсън. — Гените, отговарящи за мозъчния строеж, остават непроменени. В тази глава е мозъкът на Ботин. Поне що се отнася до генетичен строеж.
— И как изглежда този мозък?
— Ами добре изглежда. — Уилсън сви рамене. — Здрав. Подготвен.
— Мислиш ли, че ще се получи? — попита Робинс.
— Казва ли ти някой?
— Радвам се, че си толкова сигурен — подигра му се Робинс.
Уилсън понечи да отговори, но в същия миг вратата се отвори и влязоха Матсън и Сцилард, придружени от трима трансферни лаборанти на Специалните части. Лаборантите тръгнаха право към кувьоза, а Робинс и Уилсън козируваха на Матсън.
— Е, как върви работата? — попита Матсън, след като отвърна на поздрава.
— С лейтенант Уилсън тъкмо го обсъждахме — отвърна Робинс.
Матсън се обърна към Уилсън.
— Е, лейтенант?
Уилсън посочи тялото в кувьоза, вече заобиколено от лаборантите.
— Имаме здраво тяло и здрав мозък. МозКомът функционира отлично, което не би трябвало да ни учудва. Колкото и да е изненадващо, почти без проблеми успяхме да интегрираме матрицата на съзнанието на Ботин с трансфериращата машина и според предварителния тест не би трябвало да срещнем затруднения при прехвърлянето. На теория всичко трябва да стане, както сме го правили много пъти.
— В думите ти звучи увереност, лейтенант — рече Матсън, — но не и в гласа ти.
— Човек никога не може да е сигурен, генерале — отвърна Уилсън. — Обикновено по време на трансфера обектът е в съзнание. Това помага за гладкото протичане на процеса. Но тук това не ни е нужно. Не знаем дали прехвърлянето ще е успешно, докато не събудим тялото. За първи път опитваме трансфер, без да използваме два мозъка. Ако в машината не е съхранено съзнанието на Ботин, матрицата няма да залегне в новия мозък. А дори и това да е неговото съзнание, пак нямаме пълна гаранция за успех. Направихме всичко, което е необходимо, за да облекчим процеса. Чели сте докладите. Но все още има много неща, които не знаем. Имаме представа как да го извършим правилно, но не ни е ясно какви са възможните грешки.
— Питам те какво мислиш — ще стане, или не? — повтори Матсън.
— Мисля, че ще стане — отвърна Уилсън. — Но не бива да подценяваме всички неизвестни, срещу които може да се изправим след малко. Има просторно поле за… провал, сър.
— Робинс? — Матсън повдигна вежди.
— Напълно съм съгласен с думите на лейтенант Уилсън, генерале — отвърна Робинс.
Лаборантите бяха приключили с огледа и докладваха на генерал Сцилард, който на свой ред кимна на Матсън.
— Моите хора са готови.
Матсън изгледа Робинс, после Уилсън.
— Ами хубаво. Да почваме тогава.
Специалните части на Колониалните отбранителни сили използват съвсем проста рецепта за конструирането на войниците си. Първо, започват с човешки геном. Второ:
Човешкият геном се състои приблизително от двайсет хиляди гена, създадени от три милиарда основни двойки и разпределени в двайсет и три хромозоми. По-голямата част от генома е „боклукчийско кошче“ — участъци от генетичната последователност, които не се кодират в нищо при окончателния продукт на ДНК — човешкото същество. Ала реши ли природата да създаде определена последователност в ДНК, тя, изглежда, не бърза да я изтрие, дори ако не върши нищо полезно.
Учените от отдела на Специалните части не са така превзети. Първата им крачка при конструирането на всеки нов телесен модел е да отделят и изключат ненужния генетичен материал. Това, което остава, е стройна, лишена от излишни завъртулки ДНК, която все още е напълно безполезна — редактирането на човешкия геном разрушава хромозомния й строеж и я лишава от способността за възпроизводство. Но това е само първата крачка. Сглобяването и прекодирането на новия геном е много по-късен етап.
Новата, по-къса ДНК се състои само от онези гени, които правят мъжа или жената такива, каквито са, но това все още не е достатъчно. Човешкият генотип не позволява на своя фенотип онази пластичност, от която се нуждаят учените от Специалните части, или с други думи, нашите гени не са в състояние да създадат свръхчовеците, които са нужни за Специалните части. Това, което остава от човешкия геном, се разглобява на съставните части, преработва се и се сглобява наново, за да създаде гени, кодиращи значително подобрени способности. Естествено този процес включва и въвеждането на допълнителни гени, или генетичен материал. Гените, които идват от други човешки същества, обикновено не създават затруднения в съчетаването, тъй като човешкият геном по принцип е построен така, че да приема генетична информация от други човешки геноми (естественият процес, при който това обикновено става, се нарича оплождане). Няма затруднения при използването на генетичен материал и от други земни видове, след като всички живи същества на Земята са изградени върху общи генетични основи.
Много по-трудно е въвеждането на генетичен материал от неземни раси. Някои планети притежават сходни със земните генетични структури и са възприемчиви за известна част от нуклеотидите, участващи в земния генетичен материал (може би не случайно, тъй като разумните същества от тези планети понякога ядат хора, както рреите например, които смятат човешкото месо за голям деликатес). Но повечето космически раси притежават генетични структури и компоненти, коренно различни от тези на земните обитатели. Използването на техните гени не е само „кройка, шев и кърпеж“.
Учените от Специалните части са решили този проблем чрез създаването на „сравняващо устройство“, което разчита чуждоземната ДНК и след това подава „превода“ й в земен вариант — ако успее да се развие, получената ДНК ще създаде живо същество, което максимално да наподобява по външен вид и функции своя първоизточник. Гените от тези „транслитерирани“ същества се използват при синтеза на ДНК за войници от Специалните части.
Окончателният резултат от това генетично планиране е ДНК, която се кодира в същество, използващо за модел човека, но съвсем различно от него — до такава степен, че в крайната фаза на своето развитие,
