нещо.::
::Е, ти нали ще си до мен и ще ме пазиш?::
::Знаеш, че ще съм до теб.:: — Тя го погледна сериозно. — ::Но мисля, че не бива чак толкова да се уповаваш на интегрирането. Трябва да се пазиш сам.::
Брахе им съобщи, че петте минути са изтекли, и Поулинг пусна Иаред да се изправи.
::Повярвай ми, Иаред, говоря ти съвсем сериозно. Бъди внимателен следващия път, инак ще ти хвръкне главата.::
::Разбрах.:: — Той си опипа носа. — ::Или пак ще ме праснеш.::
::Защо пък не?:: — захили се тя. — ::Може да ми хареса.::
::Значи твърдението, че Сиборг те харесвал, бе само за да ме разсееш, така ли?:: — попита той.
::О, не:: — отвърна тя. — ::Беше си съвсем вярно.::
::Ох:: — въздъхна Иаред.
Поулинг избухна в смях.
::Ето, пак се почва. Отново си готов за ступване.::
Сара Поулинг бе една от първите жертви на отделението — двете с Андреа Гелл-Манн попаднаха в засада, докато проучваха една долчинка. Поулинг падна първа, ударена в главата и шията, Гелл-Манн успя да засече мястото, откъдето ги обстрелваха, преди да получи три куршума в гърдите. И в двата случая интегрирането с останалите членове на отряда бе прекратено, усещането бе сякаш изтръгват някого от колективното съзнание на отделението. Скоро след това бяха поразени още неколцина; оцелелите побързаха да се разбягат.
В края на краищата това се оказа едно от най-трагичните учения за Осмо отделение.
Джери Йокава усложни нещата, като допусна да го ранят в крака. Тренировъчният костюм, който носеше, регистрира поражението и обездвижи крайника, Йокава се просна по очи и едва успя да допълзи до една купчина, зад която преди няколко секунди бе намерила укритие Катрин Бъркли.
::Ти трябваше да ни прикриваш:: — укори я Йокава.
::Прикривах ви:: — отвърна Бъркли. — ::И продължавам. Но съм сама, а те са пет. Пък и ти не се справи по-добре.::
Петимата войници от Тринайсето отделение, които бяха устроили засадата в долчинката, продължиха да ги обстрелват на смени. Всеки от тях изпитваше симулираното ритане на пушката, докато техните МозКоми прибавяха съответстващия звук и картина към излитащите от оръжията куршуми. На свой ред Бъркли и Йокава получаваха симулирани сигнали за свирещи над главата им проектили и чуваха зловещия звук на рикошетите. Куршумите не бяха истински, но спокойно можеха да се определят като последната стъпка до тях.
::Май ще ни е нужна помощ:: — обърна се Йокава към Стивън Сиборг, който бе определен за командир по време на занятието.
::Чух те:: — потвърди Сиборг и погледна през рамо към Иаред, единствения оцелял войник, който стоеше зад него и го наблюдаваше мълчаливо. Заедно с двамата приклещени зад камъка бяха общо четирима срещу седемте войници от Тринайсето, които се спотайваха в покрайнините на гората. Шансовете не бяха на тяхна страна.
::Престани да ме гледаш така:: — сряза го ядосано Сиборг. — ::Не съм виновен, че…::
::Нищо не съм казал:: — оправда се Иаред.
::Но си го помисли, нали?::
::Нищо не съм си мислил. Просто преглеждах информацията.::
::За какво?::
::За това как действат и мислят онези от Тринайсето. Каква е разликата между тях и нас. Опитвам се да открия нещо, което да използваме.::
::Ей, не можете ли да си размърдате мозъците?:: — намеси се Йокава. — ::Тука всяка секунда ще ни спукат задниците.::
Иаред погледна Сиборг и той въздъхна:
::Добре де. Приемам всякакви предложения. Какво си намислил?::
::Сигурно ще си помислиш, че съм побъркан:: — рече Иаред. — ::Но забелязах нещо. Нещо, за което е нужно да вдигнеш глава. Нито те, нито ние сме го правили досега.::
Сиборг погледна нагоре, към свода от клони на земни дървета, преплетени с плътни бамбукови стебла, с каквито изобилстваше местната флора. Двата типа не си пасваха генетично — което бе напълно обяснимо, след като бяха възникнали на различни светове, — ала това не им пречеше да си съперничат за светлина и да се протягат към небето, при което образуваха нещо като сложно строително скеле.
::Какво да гледаме, след като на дърветата няма нищо?:: — попита Сиборг.
Иаред започна да отброява секундите наум. Стигна до седмата, когато Сиборг най-сетне възкликна:
::Аха!::
::Аха, я:: — съгласи се Иаред и извика картата. — ::Ние сме тук. Йокава и Бъркли — тук. Между нас и тях има гъста гора.::
::И смяташ, че можем да се доберем дотам по дърветата.::
::Не в това е въпросът, а дали ще успеем да го направим достатъчно бързо, за да ги заварим живи, и достатъчно тихо, за да не ни разкрият и убият.::
Иаред бързо установи, че да се придвижват по дърветата е по-лесно на теория, отколкото на практика. Със Сиборг едва не тупнаха още при първия опит, а прескачането от клон на клон изискваше много по- голяма координация, отколкото очакваха. Феникският бамбук не можеше да носи голяма тежест, а повечето клони на земните дървета бяха изсъхнали и се чупеха. Двамата напредваха по-бавно и по-шумно, отколкото им се искаше.
По някое време от изток се чу тревожен шум. Иаред и Сиборг застинаха, притиснати към стеблата. Двама войници от Тринайсето отделение се прокрадваха сред шубраците на трийсетина метра от тях. И двамата се озъртаха зорко и очевидно бяха нащрек. За щастие не им хрумваше да поглеждат нагоре.
Иаред забеляза с крайчеца на окото, че Сиборг бавно посяга към оръжието си.
::Почакай:: — предупреди го. — ::Все още сме в периферното им полезрение. По-добре да се озовем зад тях.::
Двамата войници продължаваха да се придвижват и когато най-сетне им видяха гърбовете, Сиборг кимна на Иаред. Двамата безшумно свалиха пушките от раменете си и се прицелиха в незащитените си противници. Сиборг даде команда и последваха два къси откоса. Противниковите войници тупнаха в тревата.
::Останалите са приковали с огън Йокава и Беркли:: — рече Сиборг. — ::Да отидем да ги измъкнем.:: — И продължи напред. Иаред дори се изненада от бързината, с която Сиборг си бе възвърнал самочувствието.
След десет минути, когато мунициите на Йокава и Бъркли вече привършваха, Иаред и Сиборг най-сетне успяха да открият местоположението на останалите войници от Тринайсето отделение. Двама от тях бяха на осем метра вляво и под Иаред, прикрити зад едно паднало дърво, други двама лежаха зад купчина на десетина метра вдясно от Сиборг. Четиримата заедно поддържаха непрестанен огън срещу позициите на Йокава и Бъркли, докато пети се опитваше да ги заобиколи откъм фланга. И петимата бяха с гръб към Иаред и Сиборг.
::Аз поемам онези зад дървото, а ти поеми другите при купчината:: — нареди Сиборг. — ::Ще кажа на Бъркли за петия, но не бива да стреля по него, преди да сме започнали ние. Инак ще ни издаде.::
Иаред кимна — сега, когато бе възвърнал увереността си, Сиборг се справяше много по-добре. Иаред остави този факт за по-късно мислене и се опита да заеме максимално стабилна позиция върху клона. Сиборг се смъкна с едно ниво надолу, за да избегне един клон, който му пречеше. Клонът, на който стъпи обаче беше изсъхнал, изпука и се счупи. Сиборг изпусна оръжието си и се вкопчи в следващия клон; четиримата на земята се извърнаха, вдигнаха глави, зърнаха го да виси безпомощно над тях и вдигнаха едновременно оръжията си.
::По дяволите!:: — изруга Сиборг и погледна към Иаред.
