Мислите му постепенно се насочиха към Зоя: какво щеше да стане с нея, ако Ботин се провалеше, или умреше; какво щеше да й се случи, ако успееше? За миг изпита угризения, че се безпокои за съдбата на едно момиченце, когато на карта е заложен животът на милиарди. Но това бе по-силно от него. Умът му неусетно търсеше начин да й помогне да оцелее при всякакви катаклизми.
От всичко най-много го потискаше собствената му безпомощност — сега, когато виждаше цялата картина. Затвори очи и направи отчаян опит да се успокои, да прецени всички възможности.
След час в лабораторията влезе Ботин, следван от един обин.
— Виждам, че си буден — подхвърли Ботин.
— Буден съм, разбира се — изсумтя Иаред.
— Време е да се приготвим за прехвърлянето. Въведох програмата и направих няколко симулации. Изглежда, всичко ще мине като по вода. Няма смисъл да го отлагаме повече.
— И без това не мога да ти попреча да ме убиеш — отвърна почти нехайно Иаред.
Ботин спря и го погледна — думите му го бяха засегнали. „Добре“ — помисли Иаред.
— Като повдигна този въпрос… — почна Ботин. — Преди да направим прехвърлянето, ако искаш, мога да те приспя. Нищо няма да почувстваш. Предлагам ти, но оставям на теб да решиш.
— Обаче май не го искаш.
— Това ще затрудни трансфера, признавам, доколкото мога да съдя от симулациите. По-добре ще е, ако си в съзнание.
— Е, щом е така, предпочитам да съм буден. Не бих искал да ти създавам затруднения.
— Чуй ме, Дирак. В това няма нищо лично. Трябва да разбереш, че ти си просто възможност да приключим с тази история бързо и без затруднения, с най-малко кръвопролития за всички страни. Съжалявам, че трябва да умреш, но алтернативата е да умрат много други.
— Ако наричаш унищожаването на всички войници от Колониалните отбранителни сили „малко кръвопролитие“ — рече Иаред.
Ботин не отговори, а нареди на обина да започне подготовката.
— Кажи ми нещо — продължи Иаред. — След като унищожиш Колониалните сили, кой ще защитава човешките колонии? Обричаш ги на сигурна смърт.
— В началото ще ги пазят обините — каза Ботин. — Докато не създадем нова армия.
— Сигурен ли си? Защо смяташ, че ще ти се подчиняват, след като ги дариш със съзнание? Или се надяваш да го направиш чак след като изпълнят всичките ти условия?
Ботин погледна крадешком обина и отново се обърна към Иаред.
— Защо смятам ли? Защото те сами се съгласиха на това.
— И си готов да заложиш на карта дори живота на Зоя? Защото правиш точно това.
— Не ме учи какво да правя с
Обинът даде знак на Ботин — време беше. Ботин погледна Иаред и попита:
— Да имаш да кажеш още нещо, преди да започнем?
— Предпочитам да го оставя за по-късно — отвърна Иаред.
Ботин понечи да попита какво значи това, но преди да отвори уста, отвън се чу нещо… нещо като гърмежи. Приличаше на тежко оръдие, което води честа стрелба.
Харви намираше смисъла на живота си именно в подобни моменти.
Основното му притеснение, докато се приближаваха към научната станция, бе, че лейтенант Сейгън ще поиска да го направят по нейния бавен, методичен и предпазлив начин, да се прокрадват безшумно и незабелязано, сякаш са някакви боязливи съгледвачи или нещо от тоя род. Харви ненавиждаше тези лигавщини. Знаеше от какво е изтъкан и за какво го бива най-много — той бе един шумен кучи син и обичаше да се придвижва сред трясък и разруха. В редките мигове, когато се отдаваше на размишления, Харви се чудеше дали неговият прогенитор, сиреч човекът, от когото е бил създаден, не е бил някой крайно асоциален елемент, пироманиак или професионален борец, а може би дори бе лежал в затвора за тежки престъпления. Който и да е бил, Харви бе готов да го потупа по рамото. Едничката причина за това бе, че се чувстваше напълно комфортно в кожата си и бе удовлетворен от вътрешния си мир до степен, за която дори дзенбудист би могъл само да мечтае. Ето защо когато Сейгън му съобщи, че задачата му ще е да привлече вниманието върху себе си, за да могат тя и Сиборг да свършат своята част, Харви едва не затанцува от радост. Да вдига шум и врява означаваше да е във вихъра си.
Въпросът беше как.
Харви не беше кой знае колко интелигентен, което съвсем не означаваше, че е глупав. Той дори имаше определени нравствени принципи, пречупени, естествено, през собствения му мироглед, освен това разбираше смисъла на финеса, макар самият той да не си падаше по него, и една от причините да е шумен и праволинеен в действията си бе, че тактиката и логистиката не бяха сред силните му страни. Възложи му работа и той ще я свърши, обикновено по най-стимулиращ ентропията начин, но въпреки това крайната цел ще бъде постигната. Една от пътеводните светлини на Харви, когато ставаше въпрос за стратегия и тактика, бе простотата — когато имаше възможност да избира, Харви винаги предпочиташе онзи начин на действие, който ще го отведе в центъра на събитията и ще му позволи да вършее на воля. Ако го бяха попитали, вероятно би обяснил, че има своя собствена бойна теория, основаваща се на принципа, известен днес като Скалпела на Окам — най-простият начин да изриташ някого по задника обикновено е и най-правилният.
Тъкмо вдъхновяван от подобни принципи Харви взе глайдера, който Сейгън бе отмъкнала, настани се на седалката и след като отдели минималното възможно време, за да вникне в принципите на управлението му, го подкара с бясна скорост право към вратата на столовата на обините. Докато се приближаваше, вратата се отвори отвътре — някакъв нещастен обин бе приключил с вечерята и бе тръгнал да изпълнява своя дълг. Лицето на Харви засия в налудничава усмивка, той изтръгна и последните капчици мощ от глайдера и удари спирачки тъкмо в мига (поне се надяваше да го е улучил), преди да се блъсне в постройката.
Планът сработи чудесно. Обинът имаше време само да изквичи, преди дулото на оръдието да го блъсне в гърдите и да го отхвърли назад, чак до дъното на помещението. Войниците в столовата втренчиха множеството си очи в смазаното тяло до стената, после ги извърнаха към вратата, откъдето иззад дебелото дуло на оръдието ги гледаше Харви.
— Привет, момчета! — викна той. — Поздрави от Втори взвод! — И натисна спусъка на оръдието.
След броени секунди столовата заприлича на кървава баня. Харви не можеше да се нарадва на гледката.
Това бе един от онези мигове, в които боготвореше професията си.
В другия край на станцията Сиборг чу шумотевицата, предизвикана от малкото празненство на Харви, но имаше време само колкото неволно да потрепери. Не че не обичаше Харви, напротив, но след няколко съвместни операции човек неминуемо започва да си задава въпроса необходимо ли е всичко около теб непрестанно и ненужно да експлодира, когато едничкото спасение е просто да си колкото се може по-далеч от Даниъл Харви.
Думкането и трещенето предизвикаха точно това, което се очакваше — обините при генератора зарязаха постовете си и се втурнаха да помагат на своите другари, които така весело гинеха в столовата. Сиборг хукна към генераторите, като се присвиваше от болка в крака, и изненада някакъв екземпляр, вероятно обински учен, който тъкмо се бе показал на вратата. Сиборг го простреля, на освободеното от него място се появи друг и той му прекърши врата с един удар. Съприкосновението с чуждоземната плът не се оказа никак приятно, нито усещането за хрущящи кости под дланта му. За разлика от Харви, Сиборг не одобряваше насилието, нито го смяташе за най-добрия начин за действие. Една особеност на характера, която бе забелязал още в самото начало, но се бе постарал да прикрие, с което само си бе навлякъл подозрителността на другарите си. С времето се бе научил да я преодолява — като човек, който е съгласен на всичко, когато алтернативата е да го бутнат от ръба на скалата — ала тъкмо в моменти като този си даваше съвсем ясна сметка, че Специалните части не са точно за него.
Сиборг влезе в следващото помещение, което заемаше по-голямата част от постройката, и видя две големи машини — вероятно бяха акумулаторите, които трябваше да унищожи.
Отвличащата маневра на Харви щеше да действа само дотогава, докато той е жив, и понеже го
