::Дирак ще се погрижи за него.::
::Дирак?:: — повтори изненадано Харви. — ::Мислех, че е мъртъв.::
::Вече със сигурност е.::
::В такъв случай как ще се погрижи за Ботин?::
::Нямам представа:: — рече Сейгън. — ::Но зная, че ще го направи.::
Ботин отвори очи в своето съвсем новичко тяло.
„Е, не съвсем новичко — поправи се той. — Малко употребявано“.
Обинът повдигна капака на кувьоза и му помогна да излезе. Ботин направи няколко пробни стъпки и остана доволен от координацията. Огледа лабораторията и се изненада колко ярко и красиво е всичко — сякаш през целия живот досега сетивата му са били поддържани на минимална чувствителност и сега някой е завъртял усилвателя докрай. Дори изследователска лаборатория можеше да е живописна значи.
След това погледна старото си тяло, чийто мозък вече бе мъртъв, въпреки че то продължаваше да диша — щеше да спре постепенно, до няколко часа. Ботин възнамеряваше да използва възможностите на новото си тяло, за да запише и съхрани смъртта на старото и да отнесе записа като доказателство в капсулата, заедно с дъщеря си. „Ако капсулата още е тук“ — каза си, тъй като вече се досещаше, че специалният отряд, който бяха пленили, по някакъв начин се е освободил. Нищо чудно някой от тях да бе заминал с капсулата. „Какво пък — рече си Ботин. — И с това ще се справим“. В главата му вече се оформяше разказът за това как той — Дирак — е убил Ботин. Лишени от обещаното съзнание, обините прекратяват войната и позволяват на Дирак да си замине с трупа на Ботин и със Зоя.
„Хъм, не съм сигурен, че ще ми повярват“ — помисли си. Трябваше да поработи върху детайлите. Но каквато и история да разкажеше…
Изведнъж осъзна, че от известно време в долната част на полезрението му се е появила някаква малка рисунка. Приличаше на плик за писмо.
[Имате съобщение от Иаред Дирак] — се изписа непосредствено до плика. [За да го отворите, кажете „отвори“.]
— Отвори — произнесе на глас Ботин. Стана му любопитно.
Пликът се отвори и изчезна. Съобщението не беше текстово, а гласово.
— Здравей, Ботин — произнесе симулиран глас, който приличаше на гласа на Иаред Дирак. „Всъщност прилича на моя глас“ — поправи се Ботин. — Виждам, че вече си се прехвърлил в това тяло. Но преди да си тръгна, исках да споделя с теб някои последни мисли. Веднъж едно доста интелигентно извънземно ми каза, че е много важно да имаш право на избор. За съжаление през краткия си живот не получих кой знае какви подобни възможности, или поне нямаше такива, които да са от съществено значение. Но сега, в края на своя живот, най-сетне получих право да решавам. Не мога да избирам дали да живея, или да умра — това решение ти го вземаш вместо мен. Но когато ми каза, че нямам друг избор, освен да помогна за осъществяването на твоите планове, ти допусна грешка. Имам избор и го направих. Изборът ми е да не ти помагам. Не мога да преценя дали Колониалният съюз е най-доброто управление за човечеството, защото нямах достатъчно време да науча всичко, което би ми помогнало да направя подобна преценка. Но въпреки това избрах да не излагам на риск живота на милиони, дори милиарди човешки същества, като ти помагам да осъществиш своя малък преврат. Може би в края на краищата решението ми ще се окаже погрешно. Но то е мое решение — решение, което ми позволява да изпълня онова, заради което съм роден. А по-точно — да пазя човечеството. Сигурно ще ти се стори странно, че двамата с теб споделяме едни и същи мисли, дори общо съзнание, а може би и обща цел да правим добро за хората — и въпреки всички тези общи неща ние стигнахме до напълно противоположни заключения относно начина на действие. Жалко, че не разполагахме с повече време, през което да разговаряме като приятели, дори като братя, вместо да гледаш на мен като на съд, в който да преточиш своето съзнание. Но е твърдо късно за мен, а също и за теб — макар още да не го осъзнаваш. И въпреки всичко бих искал да ти благодаря. За добро или за лошо, аз се появих на този свят благодарение на теб и за известно време имах възможността да вкуся от радостта и мъката, която този живот поднася на всички. Освен това имах щастието да се срещна със Зоя и да я обикна и сега се моля тя вече да е в безопасност. Чарлз, дължа ти живота си, също както ти ще ми дължиш смъртта си. А сега, позволи ми едно кратко отклонение, което, обещавам, ще ни отведе точно там, накъдето сме се запътили. Вероятно не ти е известно за едно странно свойство на УмнаКръв, а именно способността да се окислява внезапно — или, по-точно, да се възпламенява. Все си мисля, че онзи, който е заложил тази способност, е бил невероятен шегаджия, защото как иначе да си обясним подобно свойство. Както и да е, имах възможност да се запозная случайно с тази способност, когато ме нападна някакво кръвосмучещо насекомо. По-късно прибягнах до нея при доста по-сериозни обстоятелства и това ми спаси живота. Чарлз, ти си създал вирус, с чиято помощ възнамеряваш да покориш Колониалния съюз. След като си запознат с вирусите и начините на тяхното проникване, със сигурност ти е познат и терминът „Троянски кон“. Това съобщение, приятелю и братко мой, е тъкмо такъв Троянски кон. Веднага щом го отвориш, ще се изпълни една малка програма, заложена от мен. Програмата ще инструктира всеки нанобот в моята УмнаКръв да се възпламени мигновено по моя команда. Предполагам, че е отнело точно толкова време, за да може програмата да се разпространи в кръвта. Остава ни само да разберем.
Докато настаняваше Зоя в пленническата капсула, Сейгън получи съобщение. Съобщението беше от Иаред Дирак.
::Ако четеш това, значи Чарлз Ботин е мъртъв:: — се казваше в него. — ::Настроих това съобщение да бъде пратено веднага след като бившият ми МозКом изпълни програма за възпламеняване на моята УмнаКръв. В случай, че възпламеняването не го убие — а няма начин това да не стане, — той ще умре от задушаване до няколко минути. Което и да стане, той ще е мъртъв, а заедно с него и аз. Надявам се, когато получиш съобщението, вече да си в безопасност. Сбогом, лейтенант Сейгън. Радвам се, че имах възможността да те познавам. И ако видиш Кайнен, предай му, че го послушах и направих своя избор.::
Сейгън сподели съобщението с Харви.
::Много мило:: — бе коментарът на Харви. — ::Този човек бе истински спецвойник и остана такъв до края.::
::Да, така е:: — съгласи се Сейгън и посочи на Харви капсулата. — ::Качвай се.::
::Шегуваш се.::
::Някой трябва да пътува със Зоя:: — рече Сейгън. — ::Аз съм командващ офицер. Ще остана последна.::
::Лейтенант — каза Харви. — ::Хлапето не ме познава. Ти си го отървала и значи ти ще пътуваш с него. Освен това още не искам да се връщам. Тук е страхотен купон! Ще ми се да поостана, за да поразчистя още малко. Когато приключа, ще се поогледам, за да проверя има ли нещо, което да ни е от полза. Така че ти се качи, Сейгън. Предай им да ми пратят капсула след няколко дена. Ще ме завари или ухилен до уши, или мъртъв. И в двата случая ще съм се позабавлявал чудесно.::
::Добре:: — въздъхна Сейгън. — ::Опитай да се върнеш в лагера и да измъкнеш запаметяващото устройство от трансферния модул в лабораторията на Ботин. Това е заповед.::
::Какво има на него?::
::Не какво:: — поправи го Сейгън. — ::Кой.::
В далечината се чу слабо бучене.
::Надушили са ни:: — възкликна Харви. — ::Качвай се, лейтенант.::
— Вече в безопасност ли сме? — попита Зоя няколко минути след старта.
— Да, Зоя — отвърна Сейгън. — Мисля, че да.
— Татко кога ще дойде да ме види?
— Не зная, Зоя. — Сейгън я погали по косата. — Нямам представа.
В тясното пространство на капсулата Зоя протегна ръце, за да я прегърнат. И Сейгън я прегърна.
15.
— Е, Сци, ти беше прав — каза генерал Матсън. — В края на краищата Иаред Дирак се оказа полезен.
